• Звездният вестител

    Галилео Галилей

    По времето, когато Галилей публикува „Звездният вестител“, – 1610 година – науката е занимание за „патриции“, както е титулуван и самият Галилей на заглавната страница. В какво се състои благородството на науката? Най-напред в търсенето на истината; но не по-маловажно е удоволствието, което тя носи. Ако сравним този ренесансов текст със съвременна статия по астрофизика, първото, което се набива на очи, е именно това: Галилей се удивлява от звездното небе и иска и читателите му да изпитат неговото вълнение! Затова и обръщението в самото начало на трактата е към „всички наблюдатели на природните явления“. Всички! Това включва несъмнено и мнозина сред вас, нашите читатели. 

    Настоящият откъс е превод от английски по изданието на „Бизантиум прес“ (Оклахома, 2004), редактирана версия на превода на Едуърд Стафърд Карлос от 1880г. На български текстът е преведен с не особено удачното заглавие „Звездно съобщение“ и е включен в „Съчинения в два тома“ от 1984г. Тези томове не се намират нито по антиквари, нито по местни библиотеки. 

     

    ЗВЕЗДНИЯТ ВЕСТИТЕЛ

    носещ

    ГОЛЕМИ И ВЪЗХИТИТЕЛНИ

    Гледки, и представящ пред погледа

    на всички и най-вече на

    ФИЛОСОФИТЕ И АСТРОНОМИТЕ

    нещата, които успя да забележи

    ГАЛИЛЕО ГАЛИЛЕЙ

    ПАТРИЦИЙ ОТ ФЛОРЕНЦИЯ

    Обществен математик в университета на Падуа

    с помощта на

    ТЕЛЕСКОП

    наскоро изработен от същия, за ЛИЦЕТО НА ЛУНАТА, БЕЗБРОЙНИТЕ НЕПОДВИЖНИ ЗВЕЗДИ, МЛЕЧНИЯ ПЪТ, НЕБУЛООБРАЗНИТЕ ЗВЕЗДИ

    и особено

    ЧЕТИРИТЕ ПЛАНЕТИ

    обикалящи около звездата на Юпитер на неравномерни интервали и периоди

    с чудна бързина, и които, бидейки непознати досега,

    Авторът съвсем наскоро откри

    за първи път; и

    РЕШИ ДА ИМЕНУВА

    „ЗВЕЗДИТЕ НА МЕДИЧИ“

    ВЕНЕЦИЯ, печатано при Томас Балиони, 1610г.

    В настоящия кратък трактат ще изложа неща от голям интерес за всички наблюдатели на природните явления, така че всички да могат да ги разгледат и обмислят. Тези неща са от голям интерес, мисля, не само защото са сами по себе си великолепни и изцяло нови, а и поради инструмента, с помощта на който те се откриха пред нашите сетива.

    [Следва кратко описание на главните открития на Галилео (неравната повърхност на луната, естеството на Млечния път или на „небулообразните звезди“, четирите „подвижни звезди“ около Юпитер), както и описание на телескопа, който Галилео изобретява, след като до него достига новината, че такъв инструмент е бил създаден в Холандия. Описанието включва и инструкции как да се провери дали телескопът действително увеличава предметите поне 400 пъти.]

    Нека първо разкажа за повърхността на Луната, която е обърната към нас.

    За да бъда по-лесно разбран, ще разгранича две части по нея, които ще нарека съответно светла и тъмна. Светлата част сякаш огражда и покрива цялото полукълбо; но тъмната част, подобно на облак, набраздява повърхността на Луната и я прави петниста на вид. Сега, тези петна, бидейки по-тъмни и със значителни размери, могат да бъдат видени от всички и във всички епохи те са били наблюдавани; поради това ще ги нарека „големите“ или „древните петна“, за да ги разгранича от другите по-малки петна, които са нагъсто пръснати по цялата повърхност на Луната, а най-вече в по-светлата ѝ част. Тези по-малки петна досега не са били забелязани от никого; и чрез моите многократни наблюдения успях да стигна до заключението, което изложих, а именно, че съм сигурен, че повърхността на Луната не е напълно гладка, без неравности и съвършено сферична, каквото мнение за Луната и другите небесни тела поддържа една голяма школа на философите; а напротив, тя е покрита с неравности, грапавини, долини и височини, точно като повърхността на самата Земя, която е навсякъде надиплена от високи планини и дълбоки котловини. Наблюденията, на основата на които може да се стигне до тези заключения, са следните:

    На четвъртия или петия ден след новолуние, когато Луната се явява пред нас с ярките си рогове, границата, разделяща частта в сянка от светещата част не представлява непрекъсната елипса, каквато би била при едно съвършено сферично тяло, ами е белязана от неравномерни участъци и се вижда като много нагъната линия, както е изобразена на фигурата по-долу. Няколко ярки израстъка, както бихме могли да ги наречем, преминават границата на светлината към тъмната част, докато пък сенчести участъци се промъкват в светлината. В действителност, огромен брой малки черни петънца, напълно отделени от тъмната част, са пръснати навсякъде почти по цялото пространство, което е обляно в светлината на Слънцето, с изключение само на частта с големите или древни петна. Забелязах, че споменатите петънца притежават винаги и навсякъде една и съща отличителна черта: тяхната тъмна страна е откъм осветената от Слънцето повърхност, а от другата страна, противоположна на Слънцето, границите им са по-светли, сякаш са короновани с искрящи върхове. Сега, ние можем да видим същото и на Земята по изгрев, когато долините все още са в утринен сумрак, докато планините около тях, разположени срещу Слънцето, вече пламтят в озарението на неговите лъчи; и точно както сенките в падините по Земята се смаляват с издигането на Слънцето, така и тези петна по Луната губят сенките си с нарастването на осветената част.


    Сега накратко ще съобщя за явленията, които наблюдавах, свързани с Неподвижните звезди. …
    Разликата между вида на планетите и този на неподвижните звезди също заслужава внимание. Планетите се явяват като съвършени кръгове, сякаш очертани с пергел, и приличат на многобройни малки Луни, напълно осветени и с кълбовидна форма; но неподвижните звезди с просто око не се виждат като очертани кръгове, а като сияния, разпръскващи лъчи във всички посоки; а и с телескоп те имат същата форма, каквато имат и гледани с просто око, но са толкова уголемени, че една звезда от пета или шеста величина изглежда колкото Сириус – най-голямата сред неподвижните звезди.

    През телескопа обаче, оттатък звездите от шеста величина, могат да се видят и множество други, невидими с просто око, и те са така многобройни , че е трудно за вярване, защото сред тях се различават повече от шест други величини и най-голямата помежду им , която мога да нарека звезда от седма величина, или от първа – сред невидимите звезди, се явява през телескопа по-голяма и по-ярка от видимите с просто око звезди от втора величина. И за да можете да придобиете представа за невъобразимата им гъстота, реших да ви покажа случая на два рояка звезди, така че, използвайки тях, да можете да си съставите мнение и за останалите. Първо бях решил да опиша цялото съзвездие Орион, но в него има толкова много звезди, а и време не ми достигаше, та затова оставих този опит за момента, защото в близост до старите звезди или между тях, на разстояние един-два градуса, има повече от петстотин нови звезди. Поради тази причина избрах трите звезди от Пояса на Орион и шестте – на Меча му, които са отдавна известни групи, и описах осемдесет други звезди, открити наскоро в близост до тях, като запазих отстоянията помежду им възможно най-точни. Добре известните ни, или стари звезди, нарисувах с по-големи размери и ги очертах с двойна линия; останалите, невидимите с просто око, изобразих като по-малки, и само с една линия. Запазих също така, доколкото е възможно, разликата в големините на звездите. Във втория пример описах шестте звезди на съзвездието Телец, наречени ПЛЕЯДИ (нарочно казвам шест, защото седмата почти никога не се вижда), – куп звезди, намиращи се всичките в едно много малко пространство на небето. Близо до тях има повече от четиридесет, невидими с просто око звезди, като всяка от тях е на по-малко от половин градус разстояние от споменатите шест; от тях съм изобразил само тридесет и шест на диаграмата. Запазил съм интервалите, величините и разстоянията между старите и новите звезди, точно както и при съзвездието Орион.

    Пояс и меч на ОРИОН

     

    ПЛЕЯДИТЕ

     

    На седмия ден на януари тази година – 1610, по време на първия час на нощта, докато наблюдавах съзвездията в небесата през телескопа, в полезрението ми се появи планетата Юпитер, и тъй като бях подготвен с изключително добър инструмент, забелязах нещо, което никога преди не бях забелязвал, защото предишният ми телескоп не беше достатъчно мощен, а именно, че три малки звезди, дребни, но много ярки, се виждат в близост до планетата; и макар че смятах, че принадлежат на неподвижните звезди, те все пак привлякоха вниманието ми, защото бяха разположени по права линия, успоредна на еклиптиката, и бяха по-ярки от другите звезди със същата големина. Разположението една спрямо друга и спрямо Юпитер беше следното:

    От източната страна имаше две звезди, а от западната – една. Звездата най на изток и тази на запад изглеждаха малко по-големи от третата звезда. Почти не обърнах внимание на разстоянието между тях и Юпитер, тъй като, както споменах, отначало си мислех, че са неподвижни звезди; но когато на 8 януари, воден от съдбата, отново насочих погледа си към тази част на небето, пред мен се откри нещо много различно, защото този път имаше три звезди на запад от Юпитер и те бяха по-близо една до друга, отколкото през предишната нощ, и бяха на равни интервали, както се вижда на илюстрацията по-долу. В този момент, макар че изобщо не бях насочвал мислите си към близостта на звездите една до друга,


    изненадата да видя Юпитер на изток от всичките споменати звезди, докато ден преди това е бил на запад от две от тях, започна да ме вълнува. И веднага започнах да се опасявам, че планетата може би не се движи както са изчислили астрономите, и е задминала двете звезди при собственото си движение. Затова изчаках до следващата нощ с огромно нетърпение, но бях разочарован в надеждите си, защото небето бе покрито с облаци във всички посоки.

    Но на 10 януари звездите се откриха в следното разположение спрямо Юпитер; виждаха се само две и двете бяха на изток

    от Юпитер; предположих, че третата е скрита от планетата. Бяха разположени точно както преди, в права линия с Юпитер и Зодиака. Наблюдавайки това явление, понеже знаех, че промените в положението на звездите не може да се дължи на Юпитер, и още повече, след като бях установил, че това са едни и същи звезди, тъй като нито отпред, нито отзад на голямо разстояние наоколо по линията на Зодиака нямаше никакви други звезди, недоумението ми се превърна в удивление. Дадох си сметка, че промяната в разположението не се дължеше на Юпитер, а на звездите, привлекли погледа ми, и така реших, че трябва да ги наблюдавам с повече внимание и прецизност.

    Така, на 11 януари видях следното разположение:

    а именно, само две звезди на изток от Юпитер, като разстоянието на по-близката от тях до Юпитер беше три пъти разстоянието между нея и другата звезда най на изток; и последната беше два пъти по-голяма от другата; докато предишната нощ двете изглеждаха почти еднакво големи. Заключих следователно и установих отвъд всяко съмнение, че има три звезди в небесата, които се движат около Юпитер, така, както Венера и Марс – около Слънцето; което всъщност се видя ясно като бял ден и потвърди от редица следващи наблюдения. Тези наблюдения също така показаха, че не са само три звезди, а четири подвижни звездни тела се въртят около Юпитер…

    [Следва дневник на наблюденията на четирите звездни тела и описание на разположението им едно спрямо друго и спрямо Юпитер. “ 14 януари. Облачно.“]

    Реших, че е добре да предложа на вниманието на астрономите тези описания на движението на Юпитер и близките планети спрямо неподвижната звезда, за да може всеки да разбере чрез тях, че движенията на тези планети… съответстват на движенията на Юпитер, както са описани в таблиците.
    Това са моите наблюдения на Звездите на Медичи, наскоро открити за първи път от мен. …

    Мили Читателю, очаквай още по тези въпроси в най-скоро време.

    FINIS

     

     

    Прочети „Две стихотворения“ на Златозар Петров.

    Обратно към съдържанието на броя.