• Иване, Иване…

    Вавилония Полиглотова

    (Този текст бе публикуван от авторката във Фейсбук след обявяването на номинациите за националната награда за поезия „Иван Николов“. Припомняме на читателите номинираните стихосбирки: 

    Валентин Дишев – „И го живея”, Владислав Христов – „Обратно броене”, Златозар Петров – „Топло животно и други стихотворения”, Ивайло Добрев – „Вместо главоболие”, Иван Сухиванов – „Нямо кино”, Илиян Любомиров – „Лято”, Йорданка Белева – „Пропуснатият момент”, Красимир Вардиев – „С(р)амота”, Маргарита Серафимова – „Демони и свят”, Светла Радкова – „Е.” – бел. ред.)

     

    Като хвърлим едно око през годините назад и прочетем имената на тазгодишните номинирани, трябва с ръка на сърцето да признаем: конкурсът на името на „Иван Николов“определено търпи развитие. Най-вече в посока, която все по-безапелационно го дефинира като най-високоплатеното поетическо съревнование за най-посредствена стихосбирка.

    Погледнато само по себе си, в това няма драма. Конкурсът е частен, пък и кой е казал, че не може да има конкурси за посредственост. Обаче човек започва да се пита: що ще тук, изобщо, името на Иван Николов.
    Понеже, ако трудно можем да дадем отговор на старото средновековно питане дали Бог, в своето всемогъщество, може да сътвори скала, която сам не може да повдигне, отговорът на въпроса какво би станало, ако сега Иван Николов се надигне отнякъде и участва в конкурса, обявен на негово име, е недвусмислен – няма никакъв шанс да се добере дори до номинации. Твърде непосредствен е, в цялото двусмислие на думата.

    Колцина от тези десетина имена, би припознал той, не като добри поети, а като поети изобщо? Не повече от трима, в най-добрия случай, от които в един се долавя истински поетически блясък и извън името му, а другите двама са в колебливата зона на „да бъда, или не“, като трябва да кажем, че едната авторка действително умее да пише хубави разкази.

    Да е била, да речеш, година без читави поетически книги, че да преглътнем някак останалата седемдесетпроцентна плява, Любомировска, Дишевска и… да не изреждам нататък. Да си кажем „човещинка“, пред някое и друго регионално пристрастие на председателката на журито. Да допуснем, че най-добрите – „Море на живите“ на Секулов или един Цочо Бояджиев са се въздържали от участие, а останалите предложени книги са били слаби. Ама не е така. По една или друга причина, познавам част от участвалите стихосбирки – някои от тях доста добри, впрочем.

    Е, вкусове различни, ясно. Поезията, също както и конкурсът, се развиват, ясно. Журито да си бере гайлето за подбора. Това странно жури от два уж поетични колоса, ала клатушкащи се върху собствените си глинени решения, и един кандидат-кандидат-писач.

    Но ти, Иване? Ти защо си им? Ами за алиби, за какво друго. Алиби винаги е нужно, когато става нещо несъвсем редно. Дали би имал същата тежест този конкурс, ако беше просто годишен конкурс за поезия на едно издателство. Крайно съмнително. Но когато съдържанието е в по-голямата си степен ерзац, какво друго да се направи, освен да се сложи поне едно истинско заглавие.

    Пий едно отвъд и забрави. В крайна сметка, каквото един човек или един конкурс могат да сторят сами със себе си, никой не може да им го направи.

    *

     

    Прочети „На пато (Страх ме фаща)“ на Весо Паралията.

    Обратно към съдържанието на броя.