Рада Барутска

На каква чудна гледка станахме свидетели, драги читатели! Тъкмо излизахме от библиотеката и все още замислени, вървяхме под високите сводове на горния етаж, когато зърнахме странно стълпотворение на площада: насред мегдана, две групи най-различни по големина същества, с различни степени на рошавост и опърпаност, бяха застанали от двете страни на малка платформа и се ежеха и се плюеха едни други. Между тях, на мини трибуната стоеше дребен клоун, с коса, щръкнала като изхабена метла около голото му като гумно теме, който попипваше срамежливо червената топка на носа си и от време на време дрънваше на китара, за да привлече вниманието към себе си. После поглеждаше към небето и възклицаваше „Ами ако пък имам талант?!“

Ха! Това ще да са литератори – си казахме ние и се облегнахме на една колона, за да погледаме. В дясната групичка имаше подобен на лешояд индивид, с още по-изпосталяло и от клоуновото окосмяване. На нивото на слепоочията, в кръг около целия му череп, висяха залепени половин дузина скалпове на победени старци. Той се кокошинеше, дуеше гърди и кудкудякаше по своеобразен, види се – литературен начин: вместо „кът-кът-кът“, викаше „аз-аз-аз“. На крачка зад него стоеше човек-буре с квадратна глава, жаловит бретон, като на Стефан Иванов, и гамбест нос. Той пелтечеше и присвиваше очички. А зад двамата – поетчета с шалчета ту се строяваха, ту хукваха да тичат безразборно в кръг, като дружинката мокри животинки от“Алиса в страната на чудесата“ (глава III). Сред тях впечатление ни направи един, който дебнеше покрай тъч линията като лисица и явно се бореше с подреждането на звуците в думи:

момеари моемари момераи момеаир
моариме мораиме моармие мораием
мориаме моираме мориаем моримае…

Жал да му стане на човек!

(По-късно разбрахме, че това бил Йордан Ефтимов, който се мъчел да ексхумира „конкретната“ поезия от преди половин век, защото през 90-те, когато той бил млад и щастлив, тя минавала за авангард в България.)

В лявата групичка ролята на дружинката се играеше от кълнящи пенсионери, които в настървеното си фъфлене току залитаха с бастунчетата, хващаха се един за друг и се люшкаха насам-натам като низходяща мексиканска вълна. За да не се изпонатъркалят по площада, някой предвидливо беше сложил отстрани огради. Пред тази кошарка, стояха на пост двама едри бозайници, приличащи на кучета с увиснали бузи и интелигентски очила. Двамата надаваха викове и клякаха, и се изправяха в синхрон. Техните отчетливи движения се съчетаваха прекрасно с лъкатушещите вълни на старците отзад и гламавото поетично въртене на отсрещната страна.

Чудо ли не бе да го опишеш!

 

В един момент в края на площада се появи служителка, която спретна набързо гише с помощи от ЕС. Двете групички загърбиха съскането и репченето и се наредиха бързо с протегнати шепи. В същото време, от другия край се появи катафалка със съветско и руско знаме и част от едната групичка бързо изтича към нея, просна се на земята, и запя жални естрадни шансони. Точно тогава обаче се появи и министърът на културата със свита чиновници и всички се завтекоха към него, като започнаха да се вайкат и да обръщат джобовете си, за да покажат как нищо не печелели от играта си на площада. Полагало им се по-справедливо заплащане, което да отговаря на високите им кинетични и забавленчески способности. Ах, мамините хитреци!

 

 

Не след дълго министърът извади пачка пари и я размаха съблазнително към множеството. Свитата от чиновници донесе чукове и длета отнякъде и ги стовари пред събраните, изпълнени с надежди литератори. Министърът махна към библиотеката, на чийто горен етаж стояхме ние, драги читатели, и обеща по стотачка за камък – камък върху камък да не остане от старата сграда! Ще строим нов дом на писателя – със столова и каса, вместо с арки, сводове и колонади!

Както можете да се досетите, ние решихме да си спестим гледката на рушенето. Вече се чуваше чукането и стърженето долу. Свихме по коридора към вътрешната градина, откъдето можеше да се излезе на една задна уличка. В градината мярнахме няколко ококорени деца, които се питаха какво се случва. Сърце не ни даде да им кажем.

Когато стигнахме в редакцията, на писалището ни чакаха няколко броя на „Литературен вестник“ и „Словото днес“ и нещата взеха да ни се изясняват. Разбрахме, драги читатели, че поне част от случващото се на литературния мегдан е било по повод наградата за поезия „Иван Пейчев“. И спорът между Съюза на българските писатели и Сдружението на пишещите от СУ, НБУ и ЛВ бил за това какви точно бездарни глупости трябва да се онасловят – „постмодерни“, а ла Петър Чухов, или „традиционни“, а ла Йото Пацов? Не се притеснявайте – и ние не знаехме кой е Йото Пацов! Но се оказа, че г-н Пацов току-що е бил отличен със „Золотая муза“ за „многостранния му талант и за неговите усилията [sic!] при укрепването на Писателския съюз“ – в отношенията на този съюз с руската дълбока душа, то се знае! Този свой принос г-н Пацов е дал със стихотворения като това:

 

ВОДКА С КОЛА [Няма да е ром или уиски, я!]

Два бръмбара блестящи нападат кашкавала,
един молец пърпори над сочната пържола,
слънчев лъч провисва от букови върхари,
пъстървите-клюкарки в ручея ромолят…

Пържолата тук най-вероятно свети, за да привлича молците, а сигурно и защото е от дивеч от Чернобил?

СБП от известно време активно се опитва да убеждава малцината, които въобще им обръщат внимание, че са готови и майчиното си мляко да продадат, за да заслужат по някоя и друга рубла или „златна муза“, както я наричат в техните среди.

Партньорите им на мегдана – Сдружението и компания – и те по всички признаци се вдъхновяват от подобни, макар и другоцветни, музи. Те, така да се каже, се занимават предимно с осребряване на родителски надежди, под формата на учебници, помагала, частни уроци и прочие, както и на младежки и графомански амбиции, под формата на „академии за творческо писане“. Петър Чухов, както самият той се хвали на не едно място, вече е преподавал в четири такива „академии“, където явно учи начинаещите поети как се пише. Ето как се пише според Чухов:

Как бързо възмъжава
младият площад

дядо му е бил
море
поле – баща му
нива – майка му
децата му ще бъдат
небеса
ще си играят
с катедрали
от облаци
и гилотини
от светкавици

Как бързо възмъжава
младият площад
виж
вече мисли за женитба –
с някоя красива
революция

Тези стихове пораждат у нас някои въпроси, най-важният от които е каква е била баба му все пак? Дядото – море. Добре. А бабата? Имало ли е баба въобще? Защото може да става дума и за престъпление. Да не би да е заровена под площада???

Ясно е, че без баба стихотворението просто не работи! Всичко е чудесно – да, площадът е син на поле и нива (?), внук на морето (?), възмъжава, тоест, мисли за женитба (естествено!) – читателят усеща дълбоко всички тези неща! И стихотворението би било проникновено и остроумно – но бабата, бабата къде е? Никой не се е родил без да е имал баба и, излишно е да споменаваме дори, не би могъл да има никакви деца, – независимо дали те ще си играят с гилотини, картечници или химически оръжия още от люлката, – ако сам не се е родил. Пуста природа! – какво да се прави?

Трябва да признаем все пак, че това стихотворение на г-н Чухов ни разкрива една простичка истина: в основата на цялата поезия стои въпросът, който една баба (!) беше задала съвсем чистосърдечно при друг един случай: „Ще се вземат ли или нема да се вземат?“ Това е всичко, което читателят иска да знае!

Ето например тук не се взимат:

ПЕЙЗАЖ

След столетия
бели облаци
за миг преминава една жена
в черно

[Нота бене! За миг, не за час или минута, все непоетични периоди време.]

Тук се вземат, но малко по истанбулски метафизично изглеждат нещата:

ВЗАИМНО

Какво ще направиш
ако твоят ангел хранител
се окаже паднал ангел

Ще му подадеш ли ръка
да се изправи
или ще легнеш
до него
и ще си кажеш
крилата
са мека постеля

И тук отново не са успяли да се вземат:

Улица без изход

Черна котка –
мисълта за теб –
пресича пътя ми

 

В този контекст става ясно, че спорното стихотворение за Райна Княгиня не е никаква гавра.

 

* * *
Шие Райна Княгиня
знамето
и изведнъж се убожда

пада капката кръв
като бомба
пада Райна Княгиня
заспива

ще минат най-малко
100 години
докато дойде
на бял кон принцът

ще вдигне знамето
ще го развее
и ще забрави
да я целуне

Ясно е, че принцът и княгинята чисто и просто не се вземат.
И също толкова ясно е, че в главата на нашия тъй напредничав и постмодерен поет една жена, била тя и княгиня, без принц е вечно заспала! Неслучайно висшите представители на литературната теория и критика у нас така гръмко защитават правото на Чухов да бръщолеви глупости за спящи принцеси и „красиви революции“. В техните очи и поезията е една спяща красавица, която само чака да я целунат! Пък като отвори очи, пък като плесне с ръце и ги прегърне (а как иначе!), ще се народят такива дечица с такива жадни за дар слово устица, че … ами, да ни е яка душицата!

Защото – уви! – драги читатели, в спора между две лъжи никога не се е раждала истина. Няма и да се роди.

Адиос!

 

 

Прочети „На пато (Де бре!)“ на Весо Паралията. 

Обратно към съдържанието на броя.