И ТЪЙ, живота си не бих могъл да изразя, освен чрез свойта смърт. Когато всичко свърши, на последното стъпало на природата, ведно с врабците аз заспивам, ръка в ръка със собствената моя сянка.

Роден от този благороден акт, след болката му си почивам с мисълта за храбро маршируващото време.

Защо е струната, когато въздухът е тъй обикновен? Защо ни са веригите, когато в себе си желязото живее?

Сесар Валйехо, песента, с която любиш, думата, с която пишеш, и ветреца, с който чуваш, по гласа ще те познаят само.

Сесар Валйехо, изтегни се горд във свойто брачно ложе, с орнамент от змии украсено, сред звука на шестоъгълното ехо.

Върни се в кошера човешки, в хубостта; с благоухание изпълвай цъфналите пчелни пити, в двете пещери се затвори от бесните антропоиди и преобрази отблъскващата кротост на сърните; време е да се смилиш над себе си. Защото няма нищо по-неясно от безропотна омраза, няма по-безплодно виме на света от любовта.

Защото аз, подпрян на двете арфи само мога да вървя! Защото по това ще ме познаеш и по моите слова! Не произвеждам вече червеи, а благовестия!

Обърквам те така, че се изострят твоите черти! Свенливи плодове донасям, но и дръзки плодове!

Защото чувството, което нощем моите дробове разрушава, през деня го вземат тайнствени прелати. Ако пък осъмна бледен, то причина за това ще бъде моят труд, а червен ако замръкна, труженикът в мене е виновен. Славни чичовци и лели, тъй се обяснява моята умора и останките ми тихи. Впрочем, тъй се обяснява най-накрая и сълзата ми, с която аз ще вдигна тост за щастие на хората…

Сесар Валйехо, някаква лъжа е,
Че твоите роднини закъсняват,
Когато знаят, че вървя в окови,
Когато знаят, че лежиш свободен!

О, бляскава и кучешка съдба!

Сесар Валйехо, ненавиждам те с безкрайна нежност!

 

Хорхе Рейносо, „El Poeta Loncco“.

 

Превод Петър Велчев („Перуански поети“, 1977г.).