Песен за доброто куче

Красимир Йорданов

(по Огдън Неш)

Преди десет години подскачаше в кръг
моето куче след скитане.
Гръбнакът му беше опънат лък
за стрелите в очите му.
С горда стъпка и гърлест лай
виреше нос всеки час.
С десет години по-млад беше песът.
С толкова също – и аз.

Подплашени птици покрай брега
крещяха и с крачки ситни
в небето се стрелваха. Ей сега –
си мислех – и то ще литне!
Природно безкрило, но явен противник
дори на природната власт.
Беше куча особа. На всичко способно.
Както понякога – аз.

Преди десет години цепеше с вой
въздуха, виждайки плячка.
А тази вечер се блъсна във стол
още след първата крачка.
Тутто финито – чета му в очите.
Умира ми песът без глас.
Утре до куче митично ще легне.
Малко след него – и аз.

 

 

Илюстрацията е римска фибула от II в. н. е.

 

Прочети „Лъвът, пантерата, еленът“ от Джейн Лудън.

Обратно към съдържанието на броя.