Роже Кайоа

В началото любопитството ми беше безкрайно, ненаситно. То поглъщаше всичко. Всичко ми беше интересно. Единствено изкуството презирах: струваше ми се несигурно и лъжовно. Не исках да се поддавам на изкусителността му. В хармонията на линии и цветове виждах само добре префасонирана геометрия, която доставяше удоволствие на очите по прости причини, обясними чрез физиката. Струваше ми се, че изкуството никога не може да докосне ума, нито да грабне мисълта ми.

Ритъмът, каденците и повторението на звуци, заради които сякаш въобще се вслушваме в поезията, ми се струваха изкуствени прийоми, чиято цел бе да прикриват празните мисли или да украсяват речта на поетите, в която нямаше особен стремеж към прецизност. Осъждах с лекота подобни методи, и дори в прозата стилът будеше у мен само недоверие. В моята откровеност, исках да дам доказателства за всичко, което твърдя. Усилията на учения ме радваха със своята скромност и честност, със своята сигурност, солидност и липса на всякаква превземка. Вярно е, че в същото време се стараех да пиша по-добре, отколкото ми се отдаваше, но не без известни угризения. Убеждавах сам себе си, че по този начин се стремя към по-голяма точност и яснота, качества, които не принадлежаха само на естетиката и поради това приемах.

По-късно си дадох сметка, че научното знание търпи промени, че едно откритие отменя друго, и в науката няма нищо трайно, освен намерението, което стои в основата ѝ. Последва и друго разочарование. Започнах да разбирам, че самото естество на науката затруднява – и дори прави невъзможно – разглеждането на проблемите на човека, които бяха най-важни за мен. Постепенно се отдръпнах от науката и скоро, напълно я загърбих. Внезапно, изпълнен с крайно недоверие и притеснение, се отказах от изследванията си в областта на историята на религиите – реших, че дори и ако по някаква случайност стигнех до някакъв сигурен резултат, което беше малко вероятно, особено в подобна област, моите изследвания щяха да хвърлят яснота само върху една безкрайно малка част от историята на човешката душа. Бях огорчен, че евентуалният ми успех би бил толкова незначителен.

Тогава с още по-голяма строгост се заех с философията. По-точно, забраних си да използвам абстрактните думи, които философията създава на воля и използва, за да означи все по-фини и по-фини разграничения, които, в крайна сметка, може би не се отнасяха към нищо друго, освен към празнотите в познанията и порочните кръгове в размишленията. Бях си служил с тези думи щедро. Започнах внимателно да ги избягвам, защото бяха доказателство, че се отдалечавам от онова тъй близко на всеки от нас, непроменливо нещо в човека, което толкова трудно можем да отделим от шума на нашето съвремие.

Започнах да опростявам речника си. Това очистване ми се струваше задължително. В него виждах средство да накарам мисълта си, въпреки собствената ѝ съпротива, да стигне до основното, а то, знаех, беше по необходимост просто, банално дори, достъпно за всеки, макар и не всеки да можеше да го изрази или дори да го разпознае. Изоставих амбицията, дотогава мой водач в няколкото оригинални или уникални открития, чрез които парадирах с изобретателността си. В тази добре отъпкана от самото начало област, която бях решил да не напускам, нямаше неочаквани нови истини. На новостите в нея предпазливият гледа като на опасности, вероятно криещи грешки.

Тази мъдрост, за която говоря, стара като света, е позната дори и на най-обикновения човек, макар и по един смътен и тъмен начин. Започнах да мечтая един ден да изразя поне частица от нея, но по-точно и по-ярко, отколкото това бе правено досега, и единствено в този израз да се състои нейната новост. Смятах, че вероятността да успея беше толкова малка, колкото и тази да създам и да свържа името си с нова поговорка, което продължава да ми се струва най-силното доказателство за стойността и успеха на един писател. Това се превърна в единствената амбиция, която ме задоволяваше и ме караше да търся онова ядро от непроменливи очевидности, непомръкващи с времето. Не след дълго започнах да си давам сметка, че художниците в своите картини и поетите в своите съчинения се стремяха именно към тази цел. Дори и в творбите на архитектите и музикантите, в които дотогава намирах само противна смесица от алгебра и чувственост, започнах да усещам и да провиждам една точност, достатъчно сходна, устойчива и мащабна, за да задоволи и най-строгото очакване.

Един ден осъзнах, че като хиляди други преди мен, след многобройни глупави лутания, бях открил сам за себе си онова, което, без да разбирам допреди това, наричаме изкуство. В началото значението на тази дума продължи да бъде смътно за мен. Малко по малко то се проясни. Нито беше точно вдъхновение, нито само изкусност, може би съчетанието на двете. По-късно схванах, че изкуството бе начин да измисляш и осъществяваш неща, способни да устоят на променливостта на знанията.

Превод от френски Олга Николова. „Oeuvres“, Gallimard, 2008, 562-564. Първа публикация на оригиналния текст в „La Nouvelle Revue française“, 1970г.

Илюстрации: Ел Лисицки, „Проун“ (Проекти учреждения нового), 1920-22г.

Обратно към съдържанието на броя.