• из „Горски пътник“ (Кукувицата)

    Георги Раковски

    Раковски нарича „Горски пътник“ „повествителен спев“ – „епическа / историческа поема“. Връзката между история (действителни събития) и епос (обикновено с митологични елементи) ще разгледаме някой друг път. Тук бихме искали да обърнем внимание на „звученето“ на езика на Раковски. В изданията с неговите съчинения е приета практиката да се „нормализират“ както правописа, така и пунктуацията. В представения тук препис от снимка (в „Съчинения“, том I) на ръкописа на първата редакция на „Горски пътник“ целта ни е тройна:

    1. Да покажем, че Раковски звучи много различно от това, което ни се представя в изданията с осъвременен правопис.

    2. Да се види, че Раковски използва запетаите, за да обозначава цезури, паузи в средата на стиховете, което сочи към правилна форма на стиха. Разбира се, като се махнат запетаите (както се прави винаги от редакторите), като се промени правописа, а с него и произношението и ударението на думите, се получава едно голямо нищо. И така популярността на поемата в своето време остава загадка.

    3. И най-важната цел на този препис е да покаже на съвременния читател, че езикът на Раковски, въобще на тази епоха (вземете Неофит Рилски или когото щете, в оригинал) е вече чужд за нас. Той е достатъчно отдалечен във времето, за да бъде трудно разбираем. И само ако гледаме на него като на запис на човешките възприятия в едно отдалечено от нас време, което означава да запазим особеностите му, когато го пресъздаваме в съвременни издания – само тогава бихме могли да оценим доколко и по какъв начин тази литература е важна и полезна за нас.

    След откъса, читателите ще намерят адаптация на бележката на Раковски към цитирания пасаж от поемата на съвременен български език. Това според нас са двата начина да четем тази литература – чрез верен препис и чрез превод (а не чрез нормализиране и заличаване на следите на времето). – бел. ред.

    * * * * * * *

    * * * * * * *

    Кукувица кукувѫ, и съ пѣнїѫ свои нарѣждѫ,
    Естеству похвалѫ дивна, всѣкому дава надѣждѫ,
    Гора сѧ ѩсно развивѫ, зима си тихо отходи,
    А пролѣть радостотворна, всичкѫ тварь находи,
    Ѧглика жлъта цвѣти, и чървенаа пироника,
    Полѣни и равнища, наидохѫ своѫ приликѫ:
    Пролѣтный Зефїрь въздоух с‘ благость оухлѫди,
    С‘ смынъ благооуханый, с‘ тамѧнугѫ го оуслади.
    Извори ти като крїсталь, свѣтло сѧ избистрихѫ,
    Води ти имь като лѣдь чюдно сѧ истоудихѫ:
    въсе естество радостовидно сѧ оувъзвесели,
    и раїска хоубость въ планини ти сѧ въсели;
    такавѫ радостотворнѫ , и оукрасенѫ градинѫ
    рѫка человѣку , да насѣе та не може тлѣнна.
    то природа, матерь всѣхь, прѣдивно е сътворила
    съ мѫдрость непостижимѫ въсѣ е оукрасила.

    *

    Бележка на Раковски за кукувицата

    Преводът е извършен по „Замечания първия части „Горскаго пътника“ – в „Съчинения в четири тома“, том 1, с. 308-309. В оригиналния замисъл на Раковски поемата е придружена от пространни бележки – идея по-късно развита и от някои модерни автори (като Т. С. Елиът например).

    На всички е позната птицата, наричана обикновено от българите кукувица, а на някои места и „любица“. Обикновените хора с голяма радост слушат нейния глас в първите пролетни дни и мнозина, затънали в суеверие, когато я чуят за първи път броят колко пъти ще изкука, смятайки, че толкова години ще живеят. А тя може понякога и до сто пъти да продължи своето кукане. В Стара планина обикновено се появява в средата на април. Горските юнаци я обичат много и докато не я чуят, не излизат в гората. Това съобразяване с птицата хайдутите са наследили от по-старо време, защото се знае, че когато се появи тя, планинският въздух вече се е смекчил и зеленината е достатъчна, за да ги крие. Тя, наравно със сокола, присъства в  много юнашки песни, които се пеят из България.

    Понеже споменахме легендарните времена, няма да е излишно да кажем няколко думи въобще за „легендарното“, и в частност за българската легендарност, черпейки сведения от някои от нашите народни вярвания.

    Човек, собствено казано, се ражда с чудесни умствени възможности в този чудесен свят и единствен от всички животни е неизчерпаем източник на големи и чудесни изобретения. Но тези умствени възможности в неговото детство и младост са затъмнени от неуправляемо въображение и не биват направлявани добре, докато с напредването на възрастта, благодарение на образованието и науката не се просветлят и прояснят малко по малко.

    Човек постепенно се освобождава от своята първичност и се доближава до истинските значения на заобикалящия го свят. Въображението, което е властвало в младостта и е водело човека до редица заблуждения и невъзможност да си обясни редица неща, изчезва, за да отстъпи място  на разума, който да го води и учи да разпознава истината и да направлява размишленията си така, че да постигне по-високи мисловни нива. Това се отнася и за целия народ.

    Така както всеки човек е различен по устройството на своя ум и сърце, така се различават и народите, и това трябва да се цени и съхранява.

    Първоначалното състояние на всеки народ е „дивотата“, в която все още той не осъзнава нито себе си, нито по-високите свои способности, нито може да разсъждава правилно за заобикалящия го свят.

    Колко по-тъмен е човешкият ум, това негово вътрешно свещено светило, и колкото по-ограничена е неговата словесност, сиреч колкото по-слабо е образован и развит този ум, толкова повече взема превес празното мечтание. Незрелият примитивен човек, заобиколен от безброй неразбираеми за него неща, оказващи върху му огромно влияние, каквито са например природните феномени; разглеждайки ги и опитвайки се да си обясни тяхното съществуване, се принуждава да зададе сам на себе си въпроса:  Откъде произхождат всичките тези неща, които виждам? Кой ги създава?

    И колкото по-малко е в състояние да си отговори, толкова по-безсилен се чувства.

    Неопитният му ум не може да вникне в нещата и да види тяхната взаимосвързаност; лишава го от всяка възможност да насочи разсъжденията си в правилна посока, да постигне истинско познание и така да задоволи своето любопитство. И той се отпуска в прегръдките на своето безпосочно въображение и, поддавайки се на вътрешната си голяма сила, си представя едни по-могъщи същества, но скроени по човешка мяра, които създават всички неща; представя си ги въплътени и им приписва всички човешки способности и сили, в една по-висока степен обаче, отколкото са проявени при него.

    Колкото по-ярко е сътвореното от въображението му, толкова повече се чувства ощастливен; и бидейки неспособен да осъзнае своето заблуждение, лесно се доверява на илюзиите си и смята за истина, създаденото от собственото му въображение.

    Илюстрации: шевица от албума на Костов (1913г.) и римска фреска от вилата на Марк Фабий Руф (в Помпей).

    Обратно към съдържанието на броя.