Есето се публикува с любезното съгласие на автора. Оригиналният текст и библиографията с цитираните източници са достъпни тук: „What does it mean to be a sloth?“ by Craig Holdrege.

На читателите, боравещи с английски, препоръчваме да разгледат целия сайт на The Nature Institute, чийто директор е Крег Холдридж. Там ще намерят есета по биология, екология, философия и история на науката, генетика и др. Рисунките са на автора, освен ако не е посочено друго.

* * *

Още един дефект и нямаше да съществува.

(Жорж-Луи Льоклер, граф дьо Бюфон)

Затова можем да видим индивидуалното животно като един малък свят, съществуващ поради и заради самия себе си. Всяко същество съдържа в себе си целта на своето съществувание. Всички негови части пряко си влияят и взаимодействат една с друга и така постоянно подновяват кръга на живота; тъй че с право бихме могли да разглеждаме всяко животно като физиологически съвършено.

(Йохан Волфганг фон Гьоте)

 

 

Ние губим животните. Нямам предвид просто като брой, поради изчезването на животинските видове. Искам да кажа, че все повече губим разбирането си за тях. Би било по-точно да се каже, че рядко въобще сме приемали животните като цялостни, интегрирани живи същества и затова и никога не сме могли да ги опознаем. Това е причината съвременната ни научна и технологична култура с такава пренебрежителна лекота да манипулира онова, което не познава. Колкото по-отблизо познаваме нещо, толкова по-малко вероятно е да го третираме чисто утилитарно.

Представете си един биотехнолог, който се пита какви са причините ленивецът да е толкова бавен. Представете си как се чуди дали пък в животното няма да се намерят „гените на леността“, които биха могли да се използват в терапията на хиперактивни деца. Друг биотехнолог би могъл да установи дали ленивецът не може да послужи за модел, за да се изследват ефектите на гени от други организми, които да ускорят метаболизма му. Доколкото зная, такива изследователски проекти няма и не се предвиждат – за наша радост! Но с каква лекота можем да си представим подобни идеи, така съвършено чужди на всякаква по-дълбока грижа за самото животно! Ние сме примамени и мотивирани от привидно безкрайните възможности на онова, на което вече сме способни. Собственото ни невежество не успява да ни наложи никакви ограничения.

В това есе се опитвам да покажа, че бихме могли да започнем да преодоляваме невежеството си, – което не бива по никакъв начин да пренебрегваме, – като си дадем сметка за органичната закономерност, свойствена за всяко животно и конкретно в случая – за ленивеца. Необикновените и уникални черти на ленивеца сякаш сами ме тласнаха да се опитам да разбера същността му чрез един интегриран, холистичен подход. Основите на този подход са положени от поета-учен Гьоте и са доразвити от други автори след него. Този етюд е вдъхновен от всички тях и се обляга на тяхната работа.

Ленивецът в своя свят

Дори и да се оглеждате здраво и да вдигате много шум, вероятно пак няма да видите най-разпространения бозайник, обитаващ дърветата на дъждовните гори в Централна и Южна Америка. Маймуните ще се разбягат, вероятно с викове. Ленивецът няма да помръдне и ще остане скрит.

Тропическата екосистема на дъждовната гора се отличава с почти непроменливите си условия. Дължината на деня и нощта варира съвсем малко през годината. На екватора има дванадесет часа ден и дванадесет часа нощ триста шестедесет и пет дни в годината. Слънцето изгрява в 6 сутринта и залязва в 6 вечерта. През повечето следобеди вали дъжд. Въздухът е влажен (над 90%) и топъл. Температурите се менят малко, като средната е 25 °C.

Освен в най-високите части на короните  на дърветата, в дъждовната гора е тъмно. Светлината, която прониква до дъното на гората, е оскъдна. Слабата променливост в ритъма и силата на светлината, топлината и влагата са отличителен белег на тази гора. И трудно можем да си представим неин обитател, който въплъщава това нейно постоянство по-добре от ленивеца. Гледан отдолу, докато виси високо над главите ни, ленивецът прилича на купчина гниеща шума или клонка, покрита с лишеи. Козината на ленивеца е дълга и рошава, но изненадващо мека. Космите са кафяви до жълтеникавокафяви, образуващи неравномерни петна. През по-влажните периоди на годината най-вече, ленивецът зеленее на цвят, заради водораслите по козината му, която попива водата като гъба (Aiello 1985).

Тъй като ленивецът се движи много бавно и не вдига почти никакъв шум, той се слива с короните на дърветата в дъждовната гора. На изследователите е отнело  много години, за да установят, че близо 700 ленивеца могат да обитават един квадратен километър дъждовна гора (Sunquist 1986).  За сравнение – на същата площ живеят само около 70 маймуни ревачи.

Ленивецът прекарва, общо взето, целия си живот в дърветата. Виси на клоните с помощта на големите си яки нокти, или пък седи, сгушен в някое разклонение. Разликата със земните бозайници по отношение на типичното му положение в пространството е подчертана от козината. Вместо по средата на гърба космите да растат по посока на корема, което е характерно за земните бозайници, ленивецът има козина на корема, която расте по посока на гърба.

Ленивецът се движи много бавно сред короните– изминава от няколко до (рядко) няколко десетки метра за двадесет и четири часа. Средно, ленивците се движат между седем и десет часа от двадесет и четирите часа на денонощието (Sunquist и Montgomery 1973). През останалото време те спят или бездействат. (Когато се описват периодите му на бездействие, често се казва, че ленивецът „си почива“, но думата е неподходяща. От какво ще си почива ленивецът?)

 

Крайници и мускули

Способността на ленивеца да виси и да се държи за клоните в продължение на часове е свързана с неговата анатомия и физиология. На големина ленивецът е колкото едра домашна котка. Има много дълги крайници, като предните са по-дълги от задните (фиг. 1). Когато виси, тялото на ленивеца изглежда все едно е нещо, прикачено към крайниците. Стъпалата и пръстите са скрити в козината. Само дългите, извити и остри нокти стърчат от космите. Костите на пръстите не са отделно подвижни, а са свързани със сухожилия, така че ноктите образуват функционално една цялост, която най-добре можем да опишем като „кука“.

Фиг. 1 (Трипръст ленивец.)

Има два вида ленивци, именувани според броя нокти: трипръстият ленивец (Bradypus) има три нокътя на всеки крайник; двупръстият ленивец (Choloepus) има два нокътя на предните крайници и три на задните. (Има много разлики в детайлите между тези два вида. Повечето конкретни данни, на които това есе се позовава, се отнасят до трипръстия ленивец, освен ако не е посочено друго.)

С дългите си крайници ленивецът може да прегърне дебел клон или ствол, като забие ноктите си в кората. Но ленивецът може да виси на нокти и на по-малки клони, провесвайки тялото си във въздуха. Той може така здраво да се е хванал за клона, че на изследователите да им се наложи да го отрежат, за да свалят ленивеца от дървото.

Всички движения на тялото или задържането в дадена поза са възможни благодарение на мускулите, захванати за костите. Мускулите работят чрез свиване. Когато се държим за нещо например, някои мускули в крайниците – тъй-нар. свивателни мускули – са свити (представете си бицепсите си), докато други – разгъвачите – са отпуснати (представете си трицепсите си). Когато крайникът се протяга (когато ленивецът посяга към някой клон), мускулите разгъвачи се свиват, а пък свивателните мускули се отпускат. Всяко движение на тялото представлява ритмично взаимодействие на свивателните и разгъвателните мускули.

Показателно е, че по-голямата част от скелетната мускулатура на ленивеца се състои от сгъвателни мускули (Goffart 1971; Mendel 1985a). Това са мускулите по крайните части на тялото, които позволяват на животното да се хваща и да се държи, както и да дърпа неща към себе си. Разгъвателните мускули са по-малки и по-малко на брой. Всъщност, важни разгъвателни мускули при другите бозайници са видоизменени при ленивеца и служат като свивателни. Така ленивецът може да остави тялото си да виси дълги часове наред. Той може дори да хване отвесния ствол на дървото само със задни крайници и да се извие назад на деветдесет градуса със свободните си предни крайници. Както посочва познавачът на ленивниците М. Гофърт, „при хората това се смята за такова изключително постижение, че се показва в цирка“ (Goffart 1971, с. 75).

Чувствайки се у дома си сред дърветата, ленивецът е на практика безпомощен на земята. Тъй като му липсват необходимите разгъвателни мускули и здравина на ставите, ленивецът едва издържа собствената си тежест, когато е на четири крака. Изследователите малко познават естествените движения на ленивците на земята. На неравни повърхности, плененият ленивец, според наблюдения, бавно лази (Mendel 1985b). Ако бъде оставен на равна повърхност, той може само да влачи тялото си, като търси за какво да се захване с ноктите на предните си крайници и се придърпва напред, използвайки силните си свивателни мускули.

Тъй като основните движения на крайниците на ленивеца са вид придърпване и крайниците не носят тежестта на тялото, той е в действителност четирирък, а не четирикрак бозайник. Ръцете и стъпалата са в същността си продължения на дългите кости на крайниците, които завършват с издължени нокти, а не са развити като отделни, подвижни органи, както, да речем, при маймуните. От тази гледна точка можем да разберем и преобладаващото значение на свивателните мускули. Човекът, за разлика от повечето бозайници, има както ръце, така и крака, които носят тежестта му. В ръцете преобладават свивателните мускули, докато в краката – разгъвателните. Също така, мускулите, които прибират ръцете към тялото, са по-силни от противоположните муслули, които ги отдалечават. Това сравнение показва, че тенденцията, отличаваща ръката като орган – като крайник, който не носи тежестта на тялото – преобладава в анатомията на ленивеца.

Ленивецът може да се движи много добре, когато силите на земното притегляне са слаби, като например във вода. Във водата тялото губи толкова от тежестта си, колкото е тежестта на изтласканата от него вода като обем (закон на Архимед). Тялото плава на повърхността и – както в случая на ленивеца – става почти безтегловно.

Забележително е, че ленивците са добри плувци… Те се движат във водата без видими усилия. Когато река или езеро прекъсне гъстите корони на дърветата, ленивците често преплуват с гребане до другата страна, към нови места за хранене. Понеже не им тежи никаква маса, те плават на големите си стомаси, които са като плувки (Sunquist 1986, с.9).

С дългите си предни крайници ленивецът загребва и изтласква тялото си през водата – не точно бързо, а по един „прекрасно плавен“ начин (Bullock цит. в Goffart 1971, с. 94).

Като цяло ленивците имат малко мускулна тъкан. Мускулите представляват до 40 или 45 процента от тежестта на повечето бозайници, но само 25 до 30 процента при ленивците (Goffart 1971, с. 69). Тези анатомични и физиологични особености отразяват цялостното битие на ленивеца – здраво хванал се и държащ се в една поза, той едва променя положението си.

Тенденцията към намаляване на мускулната тъкан се забелязва и при главата. Броят и сложността на лицевите мускули също са намалени (Naples 1985). Поради чертите си, лицето на ленивеца е изразително, но това е по-скоро изразителността на застиналия образ, а не на движението, защото областта на лицето остава общо взето неподвижна. Външните части на ушите са съвсем малки и на практика не мърдат. Ленивецът мести погледа си, като обръща глава, вместо да мести зениците си. Тази фиксираност на лицето изчезва край устните и ноздрите, чрез които ленивецът основно възприема света и се храни, и които са доста подвижни.

 

Премерен метаболизъм и вариации в телесната температура

Тъй като ленивците външно бездействат или спят през голяма част от денонощието, а през останалото време бавно се движат и хранят, те извършват около десет процента от физиологичната работа на един бозайник със същата големина (Goffart 1971, с.59). Всички метаболични процеси са с видимо премерено темпо. Ленивците използват малко кислород, дишат бавно и дихателната повърхност на белите им дробове е малка.

Всяка метаболична дейност произвежда топлина. Топлината е необходима, за да се движим по какъвто и да било начин, например, за да използваме мускулите си, което на свой ред води до произвеждането на още топлина. Птичките и на практика всички бозайници не само произвеждат топлина, но поддържат и постоянна температура на тялото. Това е удивително физиологично постижение. Топлокръвното (ендотермичното) животно е като лъчист, себе-регулиращ се източник на топлина. Топлината постоянно се разпространява из целия организъм.

Повечето бозайници поддържат постоянна вътрешна температура на тялото от около 36°C, която се променя много малко, въпреки вариациите в температурата на околната среда. В лабораторни условия например, вътрешната температура на мишката се променя едва с четири десети от един градус Целзий, когато външната температура се повишава или намалява с дванадесет градуса (Bourlière 1964). Ленивецът обаче е изключение и неговото тяло не е проникнато от топлина; с други думи, той не е постоянно в готовност за някаква дейност. Температурата на тялото му може да варира в широки граници.

Джийн Монтгомъри и Мел Сънкуист, провели обширни изследвания върху екологията и физиологията на ленивците в Панама, откриват, че температурата на тялото на ленивеца се мени според температурата на околната среда (Montgomery и Sunquist 1978). Сутрин, когато околната температура на средата се повишава, температурата на тялото на ленивеца също се вдига. През слънчевите дни двамата изследователи намирали ленивците често да се припичат на слънце, провесени на външен клон, с коремчето нагоре и изтегнати крайници. Температурата на тялото на ленивеца обикновено се качва до 36-38°C малко след пладне. После започва да пада, като се задържа между 7-10°C по-висока от температурата на околната среда.

Макар че ленивците са често активни през нощта, температурата на тялото им не се повишава с по-усиленото им движение. Това показва, че за разлика от други бозайници, температурата на тялото на ленивеца се влияе по-малко от неговата дейност, отколкото от околната температура. Според Брайън Макнаб (McNab 1978), ленивецът „сякаш регулира темпото на собствения си метаболизъм, като променя телесната си температура, докато повечето ендотермични [топлокръвни животни – бозайниците и птиците] регулират телесната си температура, като променят темпото на метаболизма си.“ Повишаването на външната температура в експериментални условия, както отбелязва Гофърт, е сигурен начин да „размърдаш ленивеца“. Той започва да се движи по-енергично. Но ако температурата му остане около 40°C за прекалено дълго, това може да се окаже смъртоносно.

Трипръстият ленивец има изолираща козина като тези на арктическите бозайници, което на пръв поглед изглежда абсурдно за едно тропическо животно. Подобно на арктическата лисица, ленивецът има външна козина от по-дълги и дебели косми и вътрешна от къси, фини и пухести косъмчета. Това позволява на ленивеца да запази малкото топлина, която произвежда чрез метаболичните си процеси. Но типичното за ленивеца е, че, за разлика от други бозайници, той не може активно да повиши телесната си температура чрез треперене. Треперенето изисква бързи контракции на мускулите, които произвеждат топлина.

Ясно е, че ленивецът се чувства у дома си в дъждовната гора, която, като никоя друга екосистема на земята, поддържа постоянни атмосферни условия. Ленивецът се слива със своята околна среда не само благодарение на цвета на козината и едвам забележимите си движения, но също и чрез бавната промяна на телесната си температура.

 

Хранене и ориентиране

Движейки се, без да бърза, из короната на някое дърво, ленивецът се храни с листа. Обикновено свързваме хрупането на листа с храненето на земните бозайници, като например сърните. В действителност, има сравнително малко листоядни бозайници из короните на дърветата, въпреки че листата на дърветата са изобилен и постоянен източник на храна. Ленивците са буквално заобиколени от храна по всяко време и от всички страни. Тропическите дървета също губят листата си, но не наведнъж. Понякога на едно и също дърво листата окапват на една клонка, а на друга напъпват и се разлистват.

Ленивците не ядат просто всякакви листа. Изглежда предпочитат по-млади и крехки листа и всеки ленивец има свой собствен репертоар от около 40 вида дървета, от които се храни (Montgomery и Sunquist 1978). Младият ленивец се храни заедно с майка си, като често ближе парченца листа от устните ѝ. След като се отдели от майката, младият ленивец на около шест месеца продължава да се храни със същите видове дървета, на които го е научила тя. Тази особеност е вероятно най-основната причина, поради която трипръстите ленивци не могат да бъдат държани в зоологически градини. Обикновено не след дълго те умират от глад. Двупръстият ленивец обаче е по-приспособим и оцелява в плен, като яде избрани плодове и листа.

Ленивецът не търси листата с очи. Той е късоглед и зрението му е много лошо (Goffart 1971, с. 106; Mendeletal 1985). Очите му не притежават малките мускули, които променят формата на лещата, за да я адаптират към променящите се разстояния между окото и предметите. Сякаш за да подчертае незначителността на очите си, ленивецът може да ги прибере в очните кухини. Зениците обикновено са съвсем малки, дори и нощем. Очевидно, ленивецът не използва зрението си, за да прониква в по-широката околна среда, както повечето други дървесни бозайници, като например маймуните.

Зрението и слухът (който също не е много развит при ленивците) са двете сетива, чрез които животните възприемат и реагират на стимули от разстояние. Ленивецът малко използва тези сетива, като се осланя много повече на онова чувство, което изисква придърпването на околната среда към себе си: обонянието.

„Сложих един ленивец, гладен и сравнително спокоен, на открито място под бамбука, и поставих четири вейки на шест метра в четирите посоки. Една от вейките беше Cecropia [основна храна на трипръстия ленивец], увита в тънък тензух за сирене, така че и най-доброто зрение не би могло да познае каква е клонката от разстояние. Сложих я на юг, така че вятърът откъм изток да не носи миризмата прекалено лесно. Ленивецът се надигна и се огледа, примигвайки. Бамбукът на десетина метра над него, очертан като силует на фона на небето, привлече погледа му и той жално протегна ръка, като дете, което се протяга да хване луната. После ленивецът подуши въздуха, изпъвайки шия и надигайки глава, и болезнено започна да се придърпва към вейката Cecropia… Не само че всяка храна се опитва с ноздрите, но всяка клонка също …“ (Beebe 1926, с. 23)

Тъй че не трябва да си представяме, че ленивецът търси храната си с очи. По-скоро той се потапя в едно море от плаващи миризми и се ориентира чрез обонянието си.

Когато ленивецът е непосредствено до листата, с които се храни, той хваща клонката с кукообразните нокти на предния или задния си крайник и придърпва клонката към устата си. Понеже няма предни зъби (резци), къса листата със здравите си устни. Дъвче със задните си, подобни на щипки за пране зъби. За разлика от повечето листоядни бозайници (например сърните), ленивецът няма дълбоко вкоренени, твърди, покрити с емайл зъби за дъвчене. Ленивецът има и малко на брой зъби (18 в сравнение с 32 при повечето сърни). Също така, зъбите въобще нямат емайл и се износват лесно. За компенсация, те растат бавно през целия живот на животното. Няма смяна на млечни с постоянни зъби. Растенето и износването са в равновесие.

Докато се храни, ленивецът постоянно дъвче и едновременно с това премества храната назад с големия си език, за да я преглътне. Ленивците могат да се хранят във всякакви пози, дори докато висят надолу с главата. Един млад двупръст ленивец в плен „определено предпочиташе да се храни, висейки с главата надолу като възрастните ленивци на осем месеца“ (Goffart 1971, с. 114).

Ленивецът може да движи главата си на всички посоки, тъй като има изключително гъвкава шия. Представете си един ленивец, който виси на четири крака на хоризонтален клон. В тази поза главата гледа нагоре (както ако лежим в хамак). Сега ленивецът може да обърна главата си – без да движи останалата част на тялото си – на 180 градуса настрани и да обърне лицето си надолу. И сякаш това не стига, той може да обърне главата си вертикално и да погледне напред – изправяйки глава, докато виси наопаки (фиг. 2)! Когато спи, ленивецът може да облегне глава на гърдите си.

Фиг. 2 (Трипръст ленивец. Обърнете внимание на ориентацията на главата.)

Шията на ленивеца притежава не само уникална гъвкавост, но и забележителна анатомия. Бозайниците имат седем шийни прешлена. Дългият жираф и сякаш лишеният от врат делфин – двете крайности – имат по седем шийни прешлена. Тази установена анатомия на бозайника не се намира при ленивеца и морската крава. Трипръстият ленивец обикновено има девет, а двупръстият между шест и девет прешлена на врата.

 

Съсредоточеност в стомаха

Храносмилането при ленивеца протича изключително бавно. При животните в плен „след три или шест дни без храна стомахът бе съвсем малко по-малко пълен“ (Britton 1941). Листата са трудни за храносмилане и бедни на хранителни вещества, състоящи се предимно от целулоза и вода. Ленивецът успява да смели целулозата единствено с помощта на микроорганизми в стомаха, като я разгражда на мастни киселини, поемани след това от кръвта.

Стомахът на ленивеца има четири кухини, като този на тревопасните животни (крави, сърни и т.н.), и определено представлява центърът на храносмилателния процес. Стомахът е огромен в сравнение с големината на животното. Той заема почти цялата коремна кухина и заедно със съдържанието си представлява около 20-30 процента от тежестта на ленивеца. И въпреки това, храносмилането отнема много време. На базата на експерименти в естествения им хабитат, Монтгомъри и Сънкуист (1978) са изчислили, че в сравнение с кравата, на ленивеца е необходимо десет пъти повече време, за да смели храната си. Също така, ленивецът смила по-малко от растителната тъкан от повечето други тревопасни.

Чрез стомаха си бозайникът усеща глад. Повечето тревопасни животни прекарват голяма част от времето си в ядене, така че храната непрекъснато минава през храносмилателната им система. Ленивецът и в това отношение се различава от типичния тревопасен бозайник, тъй като се храни само през сравнително малка част от денонощието. Малка сърна в дъждовната гора, със същата големина, яде шест пъти повече за същия период от време (Beebe 1926). Маймуната ревач, която също живее из короните на дърветата в Южноамериканските дъждовни гори и чиято диета се състои от 50 % листа, яде около седем пъти повече листа от ленивеца. С бавния му метаболизъм и храносмилане, стомахът на ленивеца остава пълен, въпреки че яде толкова малко.

В ярък контраст можем да си представим месоядните животни като вълка или лъва, които редовно изпитват усещането за празен стомах. Ловният инстинкт на тези животни е пряко свързан с глада. Гладът именно води до най-голямата степен на агресивно поведение. Когато лъвът се наяде до насита с двадесетина килограма месо, той става летаргичен и заспива за дълъг период от време. Постоянно пълният стомах на ленивеца дава верен образ на бавния му ритъм на живот, както  явно и на физиологическото условие за него: „прегладнелият ленивец става хиперактивен“ (Goffart 1971, с. 113).

След около седмица хранене, спане и външно бездействие, настъпва промяна в живота на ленивеца. Той тръгва да слиза от дървото. Когато стигне земята, прави дупка в нападалата и гниеща шума с малката си, набита опашка. После уринира и се изхожда, покрива дупката и отново се качва в короните, оставяйки след себе си естествената тор. (Двупръстият ленивец няма опашка и оставя изпражненията си върху листата по земята.)

Изпражненията, продукт на метаболизма на ленивеца, се разграждат много бавно. След шест месеца твърдите топчета едва-едва са започнали да се разлагат. Обикновено органичната материя гние бързо в топлината и влагата на дъждовната гора. Например, листата се разграждат за един или два месеца (процес, който може да отнеме няколко години в гора в умерен климат). От екологична гледна точка, изпражненията на ленивеца се отличават „като дългосрочен, стабилен източник [на хранителни вещества] … и могат да се свържат със стабилизирането на някои съставни елементи на системата на гората… Ленивците забавят обикновено бързите темпове на рециклиране при някои дървета…“ (Montgomery и Sunquist 1975, с. 94). Благодарение на ленивците има не само бавно движение в дъждовната гора, но и бавно разграждане!

Изчислено е, че ленивците могат да смъкнат до килограм при уриниране и изхождане, повече от една четвърт от цялото им тегло (Goffart 1971, с. 124). Ако си представим ленивеца с пълен стомах (какъвто изглежда той е винаги) точно преди да се изходи, то повече от половината му тегло се състои от храна, отпадъци и храносмилателни органи! Това количествено съотношение води  към онова, което представлява средоточието в живота на ленивеца. Стомахът на ленивеца обаче е по-скоро като съд, който трябва да остане пълен, отколкото като място на усилена мускулна дейност, секретиране, смесване и разграждане, както е например при кравата.

 

Разтягане на времето

През 1926г. изследователят на ленивците Уилям Бийби пише: „Ленивците нямат право да живеят на тази земя, но Марс като местообитание би им подхождал, защото там годината е повече от шестотин дни.“ Бийби е дълбоко впечатлен от начина, по който ленивците „разтягат“ времето – ако може така да се опише тяхната бавност. Видяхме как тази особеност характеризира всяка частица на ежедневното им съществуване. Тъй че не е никаква изненада, че развитието на ленивците отнема много време.

Бременността при тях трае от четири до шест месеца, в сравнение с малко повече от два месеца при котка с подобни размери. Един женски двупръст ленивец в зоологическа градина роди едва след осем и половина месеца. Още по-чудно е повторното локализиране на женски ленивец в дъждовната гора петнадесет години след като е бил маркиран като възрастен индивид. Това означава, че ленивецът е бил на поне 17 години – „необичайно дълголетие при толкова дребни бозайници“ (Montgomery цит. в Sunquist 1986). Така, по отношение на времето, всичките особености на ленивеца несъмнено говорят един език.

 

Земно притегляне и скелет

Скелетът въплъщава фиксираната форма на системата от органи при бозайника. Костният скелет придава на бозайника основната му форма и закотвя всички негови движения. Костите на крайниците развиват форми, съобразени както със земното притегляне, така и с употребата им. Един ранèн четириног бозайник губи костно вещество от крака, който не използва, за да носи тежестта си. И обратното, в другите три крайника се натрупва костна тъкан, за да компенсира увеличаването на теглото и напрежението в мускулите.

Ленивецът има специално отношение към земното притегляне. Както споменахме по-рано, крайниците държат висящото тяло; те не го носят (фиг. 3). Ленивецът се отдава на земното притегляне, а не му се съпротивлява, като живее дейно в него чрез костната си система. Един ленивец бил оставен в кутия на земята. Краката му се разранили от необичайния натиск (Beebe 1926).

Фиг. 3 (Скелет на трипръст ленивец, в Young 1973, с. 600)

 

Фиг. 4 (Скелет на кон, в Tank 1984, с. 108)

На противоположния край по отношение на земното притегляне се намират копитните бозайници, като сърните, конете и жирафите. Благодарение на скелетната си архитектура те могат да отпуснат мускулите си и дори да спят в изправено положение. Краката им са яки и стабилни колони, които носят тежестта на тялото (фиг. 4). За разлика от тях, ленивецът има хлабави стави на крайниците. В обстойното изследване на крайниците на двупръстия ленивец Франк Мендел (1985а, с. 159) посочва, че „слабо защитените и изключително хлабави ставни капсули“ на ленивеца са необичайни. Тази анатомична особеност позволява голям спектър от движения и е свързан с факта, че ставите не са подложени на натиск, както при носещите крайници. Чрез хващането и висенето ставите на ленивеца непрекъснато се разтягат. По същия начин ленивецът има гъвкав, извит гръбначен стълб. Копитните бозайниците в сравнение имат твърд, изправен гръбнак, на който са окачени гръдния кош и органите в горната част на тялото. Една сърна би изглеждала също толкова неловко на някое дърво, колкото ленивецът изглежда на земята.

Този контраст се отразява и в зъбите. Копитните бозайници имат дълбоко вкоренени, много твърди зъби с ръбове от емайл, които издържат на якостта на тревата. Емайлът е най-твърдото вещество, което един бозайник може да произведе в тялото си, а, както вече споменахме, ленивецът няма емайл по зъбите. Също така, в много по-голяма степен, отколкото при другите бозайници, формата и дъвкателната повърхност на неговите зъби биват оформени с употребата им. „Тъй като зъбите на ленивеца придобиват индивидуалните си черти чрез износване, трудно е да се различат младите индивиди от различни родове на базата на формата и разположението на зъбите“ (Naples 1982 с. 18). При другите бозайници – особено при тревопасните – зъбите са оформени от самото начало и имат вече релеф на короната още преди да се появят. Зъбите на ленивеца израстват в началото като прости конуси и приемат характерната си форма с употребата им във времето.

В този смисъл, ленивецът е животно, което се оформя отвън. Видяхме същата тенденция в неговото оцветяване, което възниква не само от пигментацията на космите, но също от водораслите по козината. И по същия начин телесната температура варира спрямо тази на околната среда.

От друга страна бихме могли да кажем: съчетанието на твърдост и стабилност в скелета позволяват на четириногия бозайник да живее дейно в полето на гравитационните сили. Оставяйки се на земното притегляне, ленивецът приема инерцията. Виждаме инерция в движенията и в храносмилането му. Ленивецът не само прилича, а и  в действителност е като купчина листа или покрит с лишеи клон.

 

Притегляне към себе си

Дейните дървесни бозайници като маймуните не притежават, естествено, твърдия скелет на четириногите, ходещи по земята. Те имат гъвкави стави и мускули, които им позволяват да се люлеят, да скачат и да се хващат за клоните. Ленивецът е лишен от бързата и пъргава ловкост на маймуните, въпреки че притежава еластичен гръбначен стълб (особено в областта на шията) и много подвижни предни и задни крайници. Ленивецът може да върти предните си крайници на всички посоки и да се свива на топка, като огъва гръбнака си.

По типичен начин ленивецът използва тази гъвкавост в бавните си движения, докато се храни и когато се свива на кълбо, за да се предпази от хищници. Маймуната, за разлика от него, се движи леко и ловко. Това ни кара да дадем едно по-различно описание на характерните белези на ленивеца. Ленивецът не се разгръща навън в своята околна среда. Основният му жест е този на придърпване или свиване към себе си.

Тази тенденция се наблюдава при главата. Главата е центърът на основните сетивни органи, чрез които животното си взаимодейства с околната среда. Както видяхме, очите и ушите не са най-важните сетива при ленивеца. Външните уши (ушните миди) са съвсем малки и едвам се виждат на главата, а очите могат да се прибират в кухините си. Тези две особености дават външния израз на намалената функция на тези органи в цялостното битие на животното. Те също така карат главата да прилича на разширена шия. Но нейният външен вид има по-дълбока анатомична основа, тъй като първият гръбначен прешлен (тъй нар. атлант) е почти толкова широк, колкото и най-широката част на черепа.

Самият череп е заоблен и прибран – на пръв поглед наподобява по-скоро черепа на маймуна, а не на тревопасно животно (фиг. 5). Повечето тревопасни имат издължена муцуна, която използват като крайник – тъй като стоят на четири крака – за да достигат храната си. Предните крайници на ленивеца изпълняват тази функция и така муцуната му е къса. Предчелюстните кости – важни в оформянето на издължената муцуна на бозайниците – са съвсем малки при ленивеца. Още повече, горните челюсти и носните кости са също по-къси. Черепът на ленивеца не е издаден напред.

Фиг. 5 (Череп на ленивец, горе вдясно; на маймуна от стария свят, горе вляво; на кон, долу. Рисунката не е в мащаб.)

Видяхме, че обонянието е най-важното сетиво и че характерният жест на ленивеца е да придърпва клонката към себе си, вместо да се разгръща навън чрез зрението и слуха си. Когато разглеждаме тези факти в съвкупност с другите особености на ленивеца – например доминиращите свивателни мускули – специалното разположение на ленивеца в неговата околна среда се вижда много по-ясно.

 

Ленивецът като хабитат

Сякаш за да подчертае своя пасивен и оттеглен в себе си характер, ленивецът е също така хабитат за хиляди други организми. Споменахме водораслите, обитаващи козината му, които ѝ придават зеленикав оттенък. Освен обичайните кърлежи и мухи, намиращи се по кожата и козината на другите бозайници, има специфични за ленивеца видове нощни пеперуди, бръмбари и кърлежи, които живеят върху ленивеца и зависят от него. Възрастните нощни пеперуди и бръмбари обитават козината на ленивеца. Някои видове живеят на повърхността, а други – по-надълбоко между космите. Те очевидно не са паразити. Не се знае с какво точно се хранят.

Когато ленивецът слиза от дървото, за да се изходи, женските нощни пеперуди и бръмбари отлитат от него и снасят яйцата си в неговите изпражнения. Крилата на един вид такива нощни пеперуди се прекършват малко след като пеперудите се заселят върху ленивеца, тъй че те вече не могат да отлетят. Следователно този вид пеперуди са принудени да слязат от ленивеца лазейки, за да стигнат до изпражненията му. Сравнително дългото изхождане на ленивеца, обикновено няколко минути, дава на насекомите достатъчно време. Така бавността на ленивеца служи на „ленивите“ пеперуди!

Ларвите се развиват и се хранят в изпражненията (които, спомняте си, се разграждат бавно). Ларвите се превръщат в какавиди в изпражненията и крилатите вече нощни пеперуди (или бръмбари) излитат, за да се заселят върху някой друг ленивец. Всеки ленивец се обитава от различни видове насекоми и кърлежи и броят индивиди от всеки един вид варира много – от няколко до над сто.

Има наблюдения, че ленивецът се пощи. Това е типично за бозайниците поведение и действително прочиства животното от някои „натрапници“. От тази прагматична гледна точка, пощенето на ленивеца не е особено ефикасно. Обикновено ленивецът се пощи бавно и може да се види как пеперудите „се преместват като вълна пред движещите се нокти на предния крайник на ленивеца, като това ги обезпокоява, но по никакъв начин не ги прогонва от гостоприемника им“ (Waage и Best 1985, с. 308). Ясно е, че премереното темпо на живот, необикновените навици на изхождане и бавното разграждане на изпражненията позволяват на ленивеца да бъде единствен по рода си хабитат за най-разнообразни организми.

 

Усещането за граница

Изразът на болка е барометър за това как животното усеща тялото си във взаимодействието му с околната среда. Болката е един от начините, по които живото същество усеща, че външният свят е проникнал и нарушил биологическата му цялост. Ето какво разказва едно семейство, което за известно време държало ленивец в дома си в Бразилия:

„Гори ленивец!“ … скачаме моментално и тичаме из цялата къща, за да намерим къде е заспал. На печката в кухнята? Не! На бойлера в банята? Не! Ето го – отгоре на високата лампа на пода в хола, облегнат със задните си части на огромната крушка!… Борим се с него да го махнем оттам, но той отчаяно се държи за дългата дръжка и отказва да помръдне, като се противи с много ахкане и икане на тази нежелана намеса в покоя му.“ (Tirler 1966, с. 27)

Според изследванията, ленивците могат „да оцелеят след наранявания, които бързо биха се превърнали в смъртоносни  за други бозайници“ (Grzimek 1975). „Видях ленивец да се държи нормално в продължение на много дълго време, след като беше ранен по начин, който на практика унищожи сърцето му…“ (Beebe 1926, с. 32). Тези примери показват, че ленивецът изглежда не забелязва нарушаването на собствените му граници и продължава да живее въпреки тях. Тялото му не е изпълнено с чувствителност и готовност за реакция.

 

Още едно измерение на целостта: околната среда?

Къде свършва ленивецът и започва средата? Този привидно наивен въпрос сочи към съществуването на един проблем, представляващ в същото време и задача. Проблемът е начинът, по който ние разглеждаме организмите във връзката им с околната среда. Средата е онова, с което животното си взаимодейства. Доколкото ленивецът яде листа, листата принадлежат на неговата околна среда. В момента, в който има взаимодействие с тази среда (при ядене, мирисане, движение например), тя е част от животното. Бихме могли да кажем също така: животното е част от своята среда. Средата е функционално понятие, неотделимо от организма (Riegner 1993). Тялото на животното с ясните му очертания запълва определен обем в пространството. Но действията на животното излизат извън рамките на тялото. И средата е част от тази негова действеност; без среда няма действие.

Вероятно би било странно да кажем, че средата не се намира извън животното. Но това е защото използваме пространствени термини, за да изразим нещо функционално. Тъй като за нас е по-естествено да мислим за света като за набор от предмети, си представяме организма тук, а пък средата там. Но това отразява само телесните аспекти на организма, а не функционалните и поведенческите взаимоотношения. Ако престанем да мислим за тялото като за предмет и го видим като средоточие на действия, това, което наричаме организъм,  започва да обхваща първо всички действия, протичащи от и към тази средищна точка, и второ, всичко, което преди да преминем към тази функционална перспектива сме смятали за външно на организма – листа, клони, миризми и пр. (Досега говорех и ще продължавам да говоря за организмите и тяхната среда. Иначе ще трябва да измисля нова и вероятно доста тромава терминология. Няма проблем със съществуващата терминология, стига през нея да можем да провидим разширените понятия.)

Видени по този начин, организмите всъщност се взаимопроникват. Ленивец, дърво, нощна пеперуда и водорасло – всяко е част от другото. Затова принципно можем да разберем как екологичната общност, екосистемата и цялата земя дори могат да бъдат разглеждани като други измерения на всеки даден организъм. Да говорим за Земята като организъм тогава не е просто аналогия, а реалност, която човекът едва сега започва да схваща – в този конкретен случай, благодарение на ленивеца. (И понеже вече сме видели една част, ние сме зърнали за момент в нея и цялото!) Задачата на наистина холистичната или организмена екология остава да приложи конкретно този начин на виждане на нещата към екологичните явления.

 

Има ли причина леността?

В своето изложение върху ленивците (1971) М. Гофърт е включил една част, озаглавена „Леност“. В нея той описва наблюденията на терен, резултатите от експерименти и хипотезите на учените относно причините за леността на ленивците. Различни възможни обяснения са предложени: малкият размер на сърцето, бавното свиване на мускулите, ниската телесна температура, забавената функция на щитовидната жлеза и т.н. Гофърт описва недостатъците на всяка отделна хипотеза и заключава, че „няма достатъчно данни, за да се установят реалните причини за леността“ (с. 95). Ако пишеше в днешно време, сигурно би включил и предположения относно съответните генетични механизми.

Гофърт посочва, например, че мудната коала има постоянна телесна температура от 36°C. Тъй като това е нормална за бозайниците температура, очевидно не тя е причината за мудността на коалата. За причините се приема, че са общовалидни, и затова Кофърт заключава, че щом телесната температура не причинява мудността на коалата, тя не може да е причина и за леността при ленивците.

Кофърт изхожда от убеждението, че причините за леността един ден ще бъдат установени; просто ни липсва достатъчно информация на този етап. Аз не приемам тази нагласа и вярвам, че тя показва всъщност ограниченията на цялата ни понятийна схема. Когато третираме аспекти на организма като потенциални причини, ние ги извеждаме като отделни от организма. А след това ги разглеждаме като неща, които влияят на организма, сякаш не са част от него. Така можем да гледаме на фактора „телесна температура“ в по-обща перспектива като причина, сякаш отделна от самото тяло.

Но всеки път когато правим нещо подобно, ние си даваме сметка, че понятийната ни схема не съответства на реалността, защото се изправяме пред взаимодействия, които изразяват в съвкупността си животното като цяло. Ако изоставим тази схема, ще видим, че телесната температура очевидно означава две различни неща при коалата и при ленивеца. Вместо да търсим генетични или физиологични причини, за които приемаме, че са общовалидни, виждаме уникалния израз на физиологичните факти в даден контекст. Вземаме насериозно уникалната цялост на всяко животно.

За учения е напълно естествено да търси причините на явленията, които изучава. Някои дори биха казали, че това е задачата на науката изобщо. Но в контекста на организмите този метод сам по себе си е неадекватен. Ако трябва да се изразя по един радикален начин, биолозите би следвало да изкоренят думата „причина“ от своя речник и да използват по-скромната и гъвкава дума „условие“. Генетичните, физиологичните, поведенческите и екологичните изследвания показват не друго, а именно че различните аспекти на организма създават променливите условия взаимно един за друг. Това знание е изключително ценно, стига да не го отделяме от организма като цяло. Всъщност, то може да даде основата за едно разбиране за организма като интегрирана цялост.

 

Около неназовимото: животното като едно цяло

Бих искал да се върна за момент към цитата в началото на това есе: Жорж Луи Льоклер, граф дьо Бюфон е известен френски учен от XVIII в. Той изучава множество животни, сред тях и ленивеца, за който именно казва: „още един дефект и нямаше да съществува“ (цит. в Beebe 1926). Бюфон смята забележителните особености на ленивеца за дефекти. И те наистина са такива – ако разглеждаме ленивеца от гледната точка на коня, орела, пантерата или човека. Но както отвръща естествоизпитателят Уилям Бийби – „един ленивец в Париж несъмнено би илюстрирал думите на френския учен, но от друга страна, Бюфон, увиснал на клон в тропическа гора, би загинал още по-бързо“ (1926, с. 13).

Гледната точка на Бюфон е външна за животното. Вслушвайки се в препоръката на Гьоте, аз обаче се опитвам да видя ленивеца на собствения му терен. Гьоте пише:

„Затова можем да видим индивидуалното животно като един малък свят, съществуващ поради самия себе си и заради самия себе си. Всяко същество съдържа в себе си целта на своето съществувание. Всички негови части пряко си влияят и взаимодействат една с друга и така постоянно подновяват кръга на живота; тъй че с право бихме могли да разглеждаме всяко животно като физиологически съвършено.“ (Goethe 1995, с. 121)

Използвах сравнения, но не за да описвам какво му „трябва“ на ленивеца, за да бъде приемливо животно. Животните, описани в сравненията, хвърлят светлина върху ленивеца, като открояват още по-силно неговата уникалност. Когато Гьоте нарича животното „съвършено“, той има предвид, че всяко животно има свое битие – своя спефична цялост, която бихме могли да се опитаме да разберем. Но тази задача никак не е проста. Гьоте сам признава, че „опитите ни да изразим същността на едно нещо са напразни. Ние възприемаме само ефектите му и тяхната пълна естествена история в най-добрия случай само би кръжала около същността. Всуе бихме се старали да опишем характера на един човек, но ако очертаем действията и делата му в тяхната взаимовръзка, образът на характера ще изникне пред нас.“ (1995, с. 121). В опита ми да опиша ленивеца, разгледах множество детайли, защото чрез тях именно цялостният образ изниква пред нас. Хенри Бортофт го е казал много хубаво: „Пътят към цялото е през и чрез частите. Цялото не може да се види никъде, освен сред самите части“ (1996, с. 12).

Този изпъкващ образ на цялото не обхваща и не може да обхване всички особености наведнъж. Човек винаги може да открие нови детайли. Стремежът не е към всичко наведнъж, а към целостта. Нашето разбиране зависи от способността ни да преодолеем изолацията на отделните факти и да започнем да усещаме животното като един цялостен, интегриран организъм. Целостта лесно ни убягва и все пак, във всеки един момент, тя потенциално стои пред нашето умозрение. Когато започнем да виждаме как различните особености на животното са взаимосвързани, тази цялост оживява пред нас. Или, да го кажем другояче, животното започва да изразява по някакъв начин живота си във нас. Всеки детайл може да ни нашепва „ленивец“, не като име, а като понятие за онова особено качество, което никое определение не може да хване изцяло.

Опитах се да опиша ленивеца по начин, който позволява да зърнем неговата цялост. Сега мога да се позова на характеристики като бавност, инерция, сливане със средата, отдръпване или придърпване и липса на дейно разгръщане навън. Всеки израз е различен начин да посочваме към същото вътрешно съгласувано цяло. Взет поотделно, като абстрактно понятие или определение, всеки израз е кух. Той е действителен само дотолкова, доколкото проблясва в описанието или възприятието на особеностите на животното. Но не става дума за неща като кост или око, а за положени в контекста, жизнени понятия, разкриващи уникалното битие на животното.

 

Да се върнем на ленивеца, високо горе в короната на дъждовната гора, провесил се от някой клон или сгушил се в него. Външно ленивецът се слива със своята среда. Няма резки или шумни движения. Зеленикавата му, петнисто кафява козина му позволява да чезне сред клоните и листата наоколо. И като кората на дървото, козината на ленивеца гъмжи от насекоми. Телесната му температура се повишава и снишава заедно с атмосферната.

Кръглата форма на главата на ленивеца дава анатомичния образ на начина, по който той стои прибран, вместо да се разгръща навън. Няма големи, подвижни, реагиращи уши и очите му рядко, почти никога дори, не се движат. Ленивецът няма издължена муцуна. Той поема с нос миризмите на природата около себе си, особено на листата, с които се храни. Но през по-голямата част от деня ленивецът е свит на кълбо и тъне в неведение за околния свят. Дори когато е буден, ленивецът сякаш не живее толкова енергично в тялото си, както другите бозайници, тъй като не чувства болка.

Ленивецът не носи собственото си тегло, а по-скоро се хваща за нещо, което да издържа тежестта му. Системата на скелета на ленивеца не се характеризира със стабилност, а с хлабавост. Тя му позволява да заема пози, които за други животни биха били невъзможни. Ленивецът е способен да дърпа нещата към себе си с уверени движения, способност, дължаща се на по-развитите му свивателни мускули.

Ленивецът се развива бавно в утробата и има дълъг и бавен живот. Движи се бавно сред дървесните корони, хранейки се с листата, заобикалящи го от всички страни, къпейки се сякаш в източника на своята храна. Листата преминават през животното с темпо толкова бавно, че остава почти незабележимо. Стомахът на ленивеца е винаги пълен с частично смлени листа. Дори изпражненията му изчезват бавно, въпреки топлия и влажен климат на дъждовната гора, който обикновено ускорява процеса на разлагане.

Ленивецът придава бавност на света.