Със сигурност, драги читатели, и вие си давате сметка, че нашата задача (да правим обзор на най-новите публикации на поезия у нас) става все по-трудна. Уви, не защото няма лоша, достойна за сатира поезия, а напротив – защото тя е в такова изобилие, че вече ни втръсна и дори ни се изчерпа търпението да я четем, за да си правим после шеги с нея. Каузата е загубена! Нашата поезия е в такова плачевно състояние, че ако беше животински вид, спокойно можехме да я отбележим в книгата на изчезналите видове. Тя е толкова нескопосна и бедна на теми, образи и чувства, че ако беше ястие, щеше да се състои от сурови картофи и глюкозен сироп! Апетитно? Едва ли. Представете си усещането за трагична безизходица, което изпитва нашият въображаем читател, у когото още живее споменът за пищни печива с вълшебни ароматни билки от четирите краища на земята! Представете си отчаянието на мечтателя, у когото с последни сили все още се крепи идеята за поезия – мелодична като птича песен, свежа като ранна утрин във вековна гора, богата на смисъл като кошница с плодове наесен! Е! Вместо гора и прохладен бриз, пред нас, драги читатели, зее пустиня. И кретаме по едва видимия път през нея на нашето магаре, огорчени и уморени…

 

*

За какво да ви разкажем? За златния венец на псевдопоета Иван Ланджев, който стои на темето му като спаружена тиквичка на някой перваз в „Младост“?

За непосветените, ще поясним, че фестивалът „Пловдив чете“ ежегодно присъжда „награда за големи постижения в съвременната поезия“ и тази година на откриването на фестивала, не друг, а министърът на културата, Ало – или както там му беше първото име – Банов лично положи венеца на Ланджевата главица. Как се присъжда тази награда се държи – явно с право! – в тайна. При основаването на наградата, тя се присъждала, доколкото разбираме, чрез анкета, на базата на преобладаващото мнение на действащите ни литератори. По онова време, 2006г., преобладаващото мнение е посочило действителен поет, Константин Павлов, като пръв носител. Сега или преобладаващото мнение е посочило уж поета Ланджев, или това е сторила Божана Апостолова с нейната свита. И ние не знаем кое предпочитаме – да разберем, че сегашните ни литератори разбират толкова от поезия, колкото поповите лъжички край бреговете на Искър, или че псевдоценностите в литературата ни се определят от персонаж, описан по същество още от Ботев. Ще ви подскажем. Фейлетонът започва с „Пари, пари, пари!“ и по улицата, както днес из литературните ни издания и националните медии, се чуват възклицания:

– Машшалах, машшалах! Голям човек, умен човек!

Голяма жена, умна жена, Божа пратеничка! Пари, пари, пари!

И ето Ланджев, издаван от същата Божа пратеничка, получил Орфеев венец и не само го получил, ами го сложил на главата си, за да рецитира на сцената, и тази нелепа гледка е увековечена за поколенията из вестниците!

 

 

 

Нямаме никакво съмнение, че ако Орфей беше принуден да слуша поезията на Ланджев, той би се върнал бегом в Ада, а единствените животни, които биха слушали печалните Ланджеви излияния, биха били змиите (известни с глухотата си, ако се питате). Затова и предлагаме златният венец да бъде заменен с бетонна плочка от тротоар като награда за особени заслуги в превръщането на новата ни поезия в безмерна и непоносима скука, от която и питомните, и дивите животни бягат.

Кажете, коя невинна сърничка бихте подложили на такова изпитание?

„Това са твърде много думи“, казва

на любящия любимата през юли [а не през януари, за да се полуримува, разбира се!] мъничко

преди да си замине и, разбира се, е права.

[Чисто ритмично, тук имаме еквивалент на изпускане на паве върху нечий малък пръст!

Но да продължим:]

Той, за съжаление, не вдява [аууу, рима!], че към настоящия

момент е по-добре да скъта думите по шкафове

и гардероби, между книги, в сакове, където и да е, [в хладилника? в гащите?]

но да ги махне. [Оп, още едно паве!]

 

Така започва новата стихосбирка на Ланджев. Както виждате, драги читатели, тротоарната плочка би била съвсем заслужена награда, но към нея ще трябва да добавим и почетна огърлица от спукани балони за претенциозност!

В полза на младите и прохождащите в литературата, ще посочим, че шкафове, гардероби, книги и сакове е толкова добър списък, колкото е и хладилник, гащи и челюст на австралопитек. Ще рече, никак – защото за да бъде един списък „списък“, включените в него неща трябва да имат някакви допирни точки. И свободата на въображението няма нищо общо с липсата на елементарна логика или неспособността да градиш цялостни метафори, така че „думите“ да не са хем вода, хем предмети, хем хора, хем зарзават, хем пък думи, според както дойде, докато ти, сам пред себе си се преструваш на яко вдъхновен – с орфеев венец над щръкнали в печален захлас уши! Визираме тук останалата част на това стихотворение, която ще цитираме (не изцяло – имаме милост все пак!) като илюстрация за това как не бива да се пише. Разбира се, ако искате въобще някога да напишете един хубав ред, с който да обогатите българската литература, вместо да я затлачвате и рушите:

Думите се стичат от

балкона. Падат на тротоара, където някакъв скитник си пъха

в пазвата колкото може. [Е нали се „стичаха“ – как се слагат в пазвата?] Продава ги на актьор, актьорът ги казва

фалшиво на сцената, а на третия ред един без билет [и без късмет! изпуснал самолет! и т.н.] ги запомня. [Паве – ох!]

След това ги повтаря на масов протест. Някои от думите заживяват

в плакати, други – на гарата, по графити [Или в плакати, или на гарата – или на обед, или през двадесет и първи век от новата ера! Елементарно, Уотсън.]. Трети са на екрана, по

новини и реклами. Четвърти са с тъжна участ – ползват ги хумористи. [ХАХА ХАха-ха-ха-хъъъъ. Какво остроумие.]

Някои остават напълно [а не отчасти] бездомни. Тях ги намира сводник. Започва

да ги върти. Улични думи – копелета и курви, деца на държавата и езика [и жирафа в зоологическата градина?]

оставени без родителски грижи. [Понеже „държавата“ – ти майка, ти баща!] Такива са най-красиви. Двама изпаднали

типове – журналист и поет – се сбиват кой да ги вземе за вечерта, но тогава

до локвата спира луксозна кола. [Направо сапунка с елементи на екшън! И каквоооо? – питаме, облягайки брадичка на длани с интерес.] Стъклото се плъзга надолу, политикът избира

една и я взема. Най-чистата, правилна, звучна. На сутринта от трибуната ми я

дава – своята честна дума.

 

О, ужасе! – да цитираме една вечна класика. (Здравейте, Чолева!)

Разбрахте ли сега как цялата ни политика е на такъв хал, защото някаква жена си тръгнала и на тръгване казала нещо, което засегнало някакъв Поет? Според самия поет, разбира се. А? Иска се смелост за подобна нелепица, че и повече от смелост. Иска се дързост, кренвирши и плочка за баня – да се позовем на поетовата способност да реди нещата във вселената и в метафорите си!

Някой може да ни пита защо сега с такова настървение обръщаме внимание на Иван Ланджев. Човекът – уви обаче, за разлика от поета Ланджев – бил скромен и свит под доскоро вечния му каскет – по Чеховски! В интерес на истината, ние и на поета Ланджев не бихме обръщали никакво внимание – с такава изтощителна скука ни изпълват псевдофилософските му размишления тип Мария Лалева – ако с излизането на новата му стихосбирка неговото издателство, барабар с цялата гилдия, както се вижда, не се опитваше да представи ТАЗИ поезия за някакво постижение. Ако това е постижение, драга ни гилдийо, българската поезия ще да е каквото са мухълът и плесента за гладния. Не само не могат да го нахранят, ами му развалят и малкото, което има!

Надяваме се, че нашите читатели могат да разчитат на собствения си ум и сами ще преценят дали горецитираното стихотворение например отговаря на тези хвалебствия:

Още встъпителното стихотворение с възпламененото Allegrо и с множествата раздвижени драматични аспекти в странната си визия предупреждава, че ще четем поезия, изградена на принципа на параболичното и афористичното удвояване. [Оо! Няма по-ефектни димки от сложните думи в кухи словосъчетания!] И ето особеността на нейната магика: в развръзката на разразилата се интимна драма [колко да е драма?] отеква категоричната, заключителна реплика на любимата: ”Това са твърде много думи”. И съкрушителните думи на раздялата излитат и хукват в невъобразим трафик, превърнати в безброй нелепи метаморфози из омeрзения делник на любимия. И тази така необичайно разказана трудна любов, зачената със звездното заклинание: „Ако Бог обича всички, аз обичам само теб” – и приключила катастрофално, ще се появява и вмъква многократно из житейските плетеници в книгата с все по-ярко прозиращата автобиографичност. В сбор от прецизно обмислени монолози. [Отделянето тази фраза в самостоятелно изречение, за да бъде акцентувана, като жест отговаря на онзи прозрачен трик, който лъжецът волю-неволю използва: „Истина ви казвам!“]

С усилията на един изострен поглед и една почти неограничена интелектуална и художествена свобода. Но този развълнуван поток от изящни размишления….

 

И така нататък, за да стигнем до:

Иване, искрено съм възхитен от проявеното майсторство в тези толкова човешки наситени страници. И те поздравявам за безбройните визуални и звукови находки във виртуозно изработените стихове [ …] Благодаря ти. Щастлив съм, че те познавам.

(Иван Теофилов „Отворено писмо до Иван Ланджев“, в. „К“, 18.01.2019г.)

Виртуозно изработени стихове, изящни размишления, оригинални впечатления… „Щастлив съм, че те познавам.“ Думите тук и пет пари вече не струват! Хвърляме ги наляво-надясно като жито на сватба. Бива ли с такива клишета толкова лошо да се преструва човек, че има нещо да каже? И то на стари години, и то пред широката аудитория с „отворено писмо“?!

 

В „Литературен вестник“ пък (бр.5 / 6-12.02.2019г.), верни на традицията си да публикуват абсурдистка критика от плиткоумен литературно-теоретичен тип, някоя си (вероятно студентка „Българска филология“, какво друго?) Савина Петкова, е написала следното:

В пилотното „Трафик” заявката, че думите са многократно употребими, изтъркващи досега си с истината, изразява напрежението на хиатуса между реалност и фикция, в който се помещава изкуството. Поезията е квазиматериална, думите докосват отвъд материалните си измерения и банализирането на тяхното пътешествие от интимното до публичното (политическо) пространство изглеждат сякаш взети под наем…

Може ли да повторите? Кое „изглеждат сякаш взети под наем“? Правилно ли разбрахме: Хиатусът се помещават зад изкуството и отвъд материалните ѝ измерения, сякаш, ама не съвсем, под наем?

И още:

Думите са агенти, те „удрят”, „падат”, „заживяват” с повече действия от устите, които ги заемат. С това начало стихосбирката може да започне отвъд думите.

Отвъд смисъла със сигурност!

Питаме се все пак: как точно катедрата по българска филология успява да форматира младите умове в този вече ясно разпознаваем, граничещ с налудност калъп, който навремето – в нашата наивност, о времена, о сладки спомени! – смятахме у Лютви Местан и Мариана Георгиева за нещо като екзактно куриозно изключение? Какво им правите, драги професори? Забранявате им да говорят нормално още от първия ден? Може би има някакви правила за употребата на чуждици и изкълчени словосъчетания, някаква харта, която те подписват, за да заслужат бисквитките, които им подхвърляте? Иначе камшик?

Савина Петкова е изписала няколко колонки подобни мъдрости, за да стигне до великото заключение:

Така в думите на Иван Ланджев човек пропада като в огледало, в което неизбежно намира себе си.

Оставаше и да не намира себе си в огледалото човек?

О, чакайте малко, ами ако…

 

 

Струва си да обърнем внимание и на един заслужил – с национална награда „Христо Г. Данов“ – баш критик, Митко Новков. Ето какво пише Новков в похвалното си слово за Мирела Иванова, заслужила поетеса, дала полет и дух на живота на съвременната софийска домакиня с нейните бръчки, чинии, пазарски чанти и рокли втора употреба, увековечени в балади (завинаги!) – та ето какво пише Новков по случай новата ѝ стихосбирка „Седем“ и най-вероятно по случай получения за целта хонорар. (Надяваме се все пак, че това публично търчане на Новков гол по мегдана с плакат „Мирела + сърчице + пазарска чанта“ е имало финансово измерение. Иначе ще трябва да приемем, че и без явна полза, глупостта е готова да играе по свирката на суетата! О, неповторим танц! Свещена лудост и себеопиянение!) Ето как започва своето слово Митко Новков:

Феникс. Птицата, която не умира. [Искаме да насърчим читателите да си представят тържествените барабани на заден фон!] Или по-точно – която се възражда в/след смъртта. [ТАМ там, ТАМ там, тъ-ДАаааам… Флейта, моля!][…] Херодот първи споменава за нея, следват го други хронисти, никой от тях обаче не изяснява дали в процеса на това самоизгаряне Фениксът не крещи от болка. [О!] Макар че, предполага се, вероятно крещи. [О!] Да се опариш – това е идиом…

За по-неопитните читатели, ще разтълкуваме метафората тук: Мирела Иванова е феникс и като феникс тя крещи или пищи. Това нейно пищене намираме записано на страниците на стихосбирката „Седем“. Подразбира се, също така, че поезията – това е пищенето на поета, когато се опарва, например на котлона или докато яде гореща супа.

По-нататък Новков сравнява Мирела Иванова и с Богородица. Защото и тя като Богородица скърбяла. Защото и тя като Богородица плакала и жалила, и имала „Едно сърце със седем рани; една стихосбирка, „Седем“ назована – Мирела Иванова знае тези страдания, живяла ги е, написала ги е…“

Уви.

По-интересно обаче е следното сравнение, един истински лъвски скок на въображението, който показва – как ги беше описал Иван Теофилов при Ланджев? – А! – „богатата душевност и завидна лична култура“ на критика – поет по душа:

„Охлю-бохлю, покажи си рогцата“. Мирела Иванова е скромна, а може би и загадъчна [може би и загадъчна, мхм], затова не казва: „Фениксе-птицо, разпери си крилата“. Ние обаче го усещаме летежа: знаем, че нейният Охлю-бохлю не е мекотело с черупка, а е птица с криле, последният потомък на динозаврите…

 

Ех, ако можеха всичките ни псевдопоети и баш псевдокритици да бъдат „последен потомък на динозаврите“ и като кокошчици да се пръснат из полето – и лисички да ги изловят, та да си ги схрускат сладко-сладко и ние да се отървем най-накрая от тая напаст, тая наша официозна, бездарна и безсрамна съвременна псевдолитература… Ех!

Ех…