Глава V

Езикът на облеклото

„Братя, с този пояс отварям ушите ви, за да чуете; прогонвам грижите и мъката от сърцата ви; изваждам трънчетата, които са се заболи в стъпалата ви, докато яздите насам; почиствам седалищата в дома на събранието, за да седнете удобно; измивам главите и телата ви, за да се освежите; плача с вас за загубените приятели, отишли си след последната ни среща; измивам всичката кръв, която сме пролели помежду си.“

Подобна тържествена реч се произнася от домакина вожд, когато две индиански племена се срещат, за да се помирят, да преговарят или да сключат някакъв договор.

„Братя, с този пояс отварям ушите ви, за да чуете.“ Това са встъпителните думи, тържественото откриване на церемонията, което описва един от най-забележителните обичаи на индианците – с тъйнаречения „вампум“, едно от най-характерните техни изделия. Вампумът несъмнено води произхода си от ремъците с нанизани мидени мъниста с различни цветове, които са украсявали врата и ръцете и първоначално са служели за бижута, преди да влязат в обращение като парично средство. Различният цвят на мидените черупки вероятно е причината вампумите да започнат да се използват като знак за принадлежност, указвайки собственика на колана. Вероятно  между индианците  са се осъществявали размени на малки предмети, за да се заздрави приятелството или мирния договор. Във всеки случай сигурно е, че вампумът придобива изключително значение и се превръща в един вид документална писменост, която обаче е изчезнала преди европейците да се сетят да изследват този тъй специфичен аспект на индианската култура.

Илюстрацията тук, взета от [Жозеф-Франсоа] Лафито, показва обичайна сцена, в която несъмнено ролята на вампума е представена общо взето достоверно. Представителите на двете племена, подписващи договора, са седнали в редици едни срещу други. На заден план между двете групи се вижда вождът, обръщащ се към тях с колан в ръка. Три други колана се виждат на земята до краката му, а пети колан, в по-голям мащаб, е даден на преден план, макар че орнаменталните фигури по него не се разчитат.

Когато две племена сключват договор, те разменят вампуми, както споменахме по-горе, и тези колани са служели за писмен документ, отразяващ събитието чрез фигурите на колана. Според Морган, сред ирокезите имало специален вожд, чиято функция била да съхранява вампумите. Той трябвало не само да разбира  значението на всеки колан, но и да се погрижи това знание да продължава да живее сред хората. За тази цел, на определен ден в годината коланите се вадели от съкровищницата и се показвали на цялото племе. Разказвала се историята и значението на всеки колан и този обичай все още се спазва.

Не само колани са служели за записване на събития и значения. Понякога и прости ремъци с нанизи от мъниста се използвали за същите цели. Така, когато нов вожд поемал племето, му се давал вампум с десет ремъка с бели мъниста, за да бъде отбелязано събитието. На илюстрацията могат да се видят три ремъка с предимно бели мъниста, които обозначават името на вожда. Когато пък вождът умирал, в знак на траур се носел десетремъчен черен вампум. Но ако е бил предишен вожд, десет къси ремъка били достатъчни.

Вампум. Име на вожд (по Холмс).

Стар вампум. Предишен собственик е бил г-н Пен, внукът на основателя на Пенсилвания; възможно е, следователно, да представлява ранен договор с индианците (по Холмс).

 

Вампумът е имал  и други значения. Знаем, че Хаяуата, индианският герой, за когото Лонгфелоу пише своята популярна поема, веднъж тръгнал на поход срещу Кожено мънисто, магьосника на Мегисогуон, и се бил с него. Кожено мънисто бил покрит от главата до петите с вампуми. Стрелите на Хаяуата отскачали от тази броня, докато накрая героят не насочил стрела към откритите корени на косата. Ясно е, че вампумът имал магическа сила.

Всъщност не е необходимо да разчитаме на вампума, за да хвърлим светлина върху писмените знаци, формиращи един вид орнаментален език на облеклото. Ще дам пример за такива знаци-орнаменти. Сред индианците хидаца орловите пера, използвани за украса, са обозначавали знаменитите подвизи на собствениците им. Перо с прикачена перушина или конски косми накрая означавало, че онзи, който го носи, е убил противник и пръв се е хвърлил в атака срещу врага. Вторият впуснал се в атаката срещу врага носел перо с нарусавана напречна черта в долния край. Третият в атаката, повалил враг, имал право на перо с две червени черти, а четвъртият – с три.

Това били най-големите почести, които индианците давали на боеца за неговата храброст.

Пера-знаци на племето хидаца (по Малъри).

Подобни знаци на почест се използвали и от дакота. Петънце на широката част на перото показвало, че онзи, който го носи, е убил противника си, а резка с черни очертания, че гърлото на противника е било прерязано, а скалпът му – свален от главата. Ако само гърлото е било прерязано, това се отбелязвало с перо с прерязан връх, а крайчетата на резката се оцветявали с тъмна боя. Разцепеното перо означавало, че са били нанесени много рани.

Пера-знаци на племето дакота (по Малъри).

При хидаца е имало и други общоразбираеми знаци по облеклото, рисувани в червено и синьо не само по носиите им, а дори и по пръстите на краката им, като тези знаци се полагали при тържества и танци.

Знаци на почести по облеклото.

Четири линии, пресичащи се в квадрат, означавали, че носителят им успешно и умело се е защитил срещу врага, като се е прикрил зад някое възвишение. Същият знак, но двоен, показвал, че това се е случило два пъти. Фигурата във формата на подкова напомняла, че онзи, който я носи на панталоните си, на веслото си или на  някоя друга своя вещ, е успял да открадне кон от враговете.

Виждаме, че делата, с които са се гордеели индианците, невинаги са много героични.

 

Глава VI

Език на жестовете и знаци от разстояние

Много преди човекът да се научи да общува от разстояние чрез писмени знаци, той вече е използвал най-различни начини да обяснява нещо, без да използва членоразделната реч. Споменахме езика на облеклото. Но не само чрез пера или рисувани орнаменти са се отбелязвали големите събития в живота. Различаваме мъжки от женски, както и женски от момински носии. Нашата система на военно облекло създава дори социално положение чрез униформите, тъй че и ние притежаваме някакъв вид език на облеклото.

Колче-знак за ловци, Аляска.

Колче, указващо посоката на тези, които пристигат. Племето абнаки.

В същото време, намираме и други начини за изразяване чрез знаци и няма нужда да се преструваме, че такива езици се срещат само при примитивните народи. В много училища, както  сред високите, така и сред ниските класи на обществото, е разпространен съвсем ясно различим език на жестовете, чиято цел е да се осъществява мълчаливо общуване зад гърба на учителя, без да се нарушава дълбоката тишина или тържественото спокойствие на мястото. Всеки, който си е научил урока за Юлий Цезар и се е потил над книгата „Bellum Gallicum” знае колко ядосан е бил Цезар, че съобщенията му, пътуващи чрез пратеници, са били изпреварвани от съобщенията чрез огньове и други сигнали, използвани от местното население. И ето че стигнахме до езика на знаците, който имам предвид.

Дългата пръчка сочи в посоката, в която някой е тръгнал. Тъй като късата пръчка е забита в земята на късо разстояние от края, тя означава: „Тръгнал съм в тази посока, но не отивам далеч.“ Племето абнаки.

Същото като горе, но тъй като късата пръчка е по-далеч от началото на дългата, то знакът гласи: „Тръгнал съм надалеч в тази посока.“ Племето абнаки.

Същото като по-горе, но тъй като има пет къси пръчки, знакът гласи: „Тръгнал съм в тази посока и ще се върна след пет дни.“ Племето абнаки.

В ежедневната употреба има знаци, които, така да се каже, произлизат от самата природа на нещата. С носната си кърпичка, чиито възли ни служат за памет, ние даваме сигнали. Клатим глава, за да кажем „да“ или я въртим, за да кажем „не“. Стрелочниците по нашите железопътни линии сигнализират с червени или бели (понякога и зелени) флагове.

Но има знаци, които са по-отдалечени от природата. Жителите на Камерун, например, обявяват настъпването на зората по следния начин: спускат длан  от челото си пред очите, носа и устата, а пък Хътър смята, че човек инстинктивно прави този жест, когато се буди сутрин. Накланянето на главата с опрени на дланта ухо и буза означава сън и пр.

В това отношение никой народ не е развил знаковата си система по-интересно от северните американци, които често комуникират чрез знаци и жестове, дори когато не разбират или не говорят езика на отсрещния човек. Ще дам един интересен пример за това – едно изречение, което е обяснено от американския изследовател д-р Хофман. Изречението е на  Ти-как-а-дак-а-кик, Тънкия вълк, вожд на индианците хидаца в територията Дакота. Цялото му послание звучи така:

„Преди четири години американският народ сключи приятелство с нас; но това бяха лъжи. Свършено е.“

За да изрази това индианецът използва следните шест жеста:

От лявата страна на челото си поставя затворен юмрук с палеца, опрян в средата на показалеца, с обърната надолу длан, а после вдига палеца малко надясно над главата си. Това означава „белия човек“.

Четиридесетина сантиметра пред дясната страна на тялото слага естествено отворената си длан, с леко раздалечени пръсти и палец, и посочва наляво, като отдалечава малко ръката от себе си. Това означава „с нас“.

 

Разперва дланта на дясната си ръка, сякаш иска да се ръкува с друг човек. Това означава „приятели“.

Премества дясната си ръка с разперени пръсти, но свит палец, обратно пред себе си на около 45 сантиметра от дясното си рамо. Това означава „четири“.

Затваря дясната си длан, като оставя показалеца и средния пръст леко раздалечени и разтворени. Слага я с опакото на дланта навън на около двадесет сентиметра пред дясната страна на тялото и бързо прави дъгообразно движение надолу. Това означава „лъжи“.

Слага двата си стиснати юмрука пред гърдите, с обърнати надолу длани, и после ги раздалечава с дъгообразно движение на двете страни. Това означава „свършено е“.

Засега е достатъчно просто да дам илюстрация за това как такова общуване чрез знаци може да се осъществява и на по-големи разстояния.

Въпрос: „Как си?“ Отговор: „Пани.“ По Хофман.

Трябва да отбележим, че именно при общуването си от  разстояние примитивните народи са развили най-великите средства за общуване. Особено място сред тях се полага на езика на барабаните, на който ще обърнем внимание в отделна глава.

 

Глава VII

Езикът на барабаните

Първо, една сцена от най-ужасната от всички африкански войни:

Пред мен лежи разтворен ръкописът на един от мъжете, загубили живота си в кръвопролитния конфликт в източната част на Конго, в северните равнини на река Арувими. Нашият приятел вървял начело на група хауски войници със задачата да пленят арабския вожд. Пътят минавал през големи участъци от девствена гора – гора, гора, навсякъде гора – но принудителното вървене през почти непроходимите пътеки се оказало напразно. Не могли да настигнат арабина.

Кой не познава африканските гори от описанието им у Станли? Мрачна тишина, глад, болести и други злини дебнели отвсякъде своите жертви. Нашият приятел скоро се уморил и всички се спрели в едно село – обезлюдено село насред гората. Неговите хора, които до този момент били изтощени, започнали веднага да се съвземат и докато водачът им се чувствал все по-уморен и слаб, те започнали да танцуват и да се веселят още същата вечер.

„Как така изведнъж се почувствахте по-добре?“

Отговор нямало, само широка усмивка, озадачаващо хилене. Нито дума не произнесли, докато един ден капитанът не открил причината сам. Тя се оказала зловеща. Мъжете организирали засади и от време на време хващали, изпичали и изяждали по някой от местните жители, които били избягали от селото и се криели в гъстите гори. Водачът се появил тъкмо когато запушвали устата на един младеж, за да го отнесат до канибалското огнище, скрито недалеч в усамотено място. Капитанът скочил, освободил младежа, завел го в колибата си и макар че имал съвсем малко припаси, го нахранил и го пуснал да избяга. През следващата нощ се събудил от някакъв шум. Младежът се промъкнал обратно в колибата му, за да му донесе банани и кокошка. На следващата нощ отново му донесъл своя дар. Тогава офицерът го прегърнал здраво и окачил на врата му счупен бинокъл за опера. Заспалите му сетива вече започнали да се пробуждат и между двамата се разиграла оживена пантомима, която завършила с взаимно разбиране. Белият мъж ясно виждал, че младият негър искал да напусне племето си, за да започне да търгува с припаси за европееца, макар че не знаел как точно да го стори. Тогава момчето внезапно се изправило и дръпнало капитана за разпарцалените му дрехи, давайки му знак да го последва. Отишли до едно дърво, което лежало по средата на къщата за събрания в селото. То било разцепено и отворено, с кухина в единия му край. Младежът взел две пръчки, които били поставени в издълбаната като корито кухина, и започнал да удря по ръба на цепнатината, като редувал по-продължително или по-кратко барабанене със стържене и отчеливи силни удари. Офицерът веднага разбрал какво се случва. „В този момент – пише  той – се почувствах така, сякаш оковите на тази огромна дива гора паднаха от краката ми. В тази самота, в която всеки вик на птица и  всяка дума оттекваше като нещо невидимо, изведнъж в ушите ми зазвуча концерт, който моментално разпознах като местния език, произлизащ от самия дух на гората, макар и да не можех да го разбера. Седмици наред бях вървял по този път с моите северни негри. Докато бяхме на север, сякаш ги познавах. Тук, на юг, те изведнъж ми бяха станали непознати и неразбираеми. Всичко беше странно и чуждо – тази дива самота, мъртва тишина, тези плахи, постоянно криещи се туземци. Но в момента, в който чух ра-та-та-то на Руфиро, усетих духа на заобикалящия ме свят и тази застиналост, допреди това сякаш вечна, се разтвори в полу-меланхоличния език на барабана.

Сега сякаш това разнообразно и мелодично барабанене звучеше от всички краища на небесата: от тази посока – изречение, приглушен отзвук – от другата. Обзе ме съживителното усещане, че съм част от този свят, че съм се понаучил да го разбирам, че, така да се каже, съм намерил спасение от собствените си хора-канибали.“

И всъщност от този момент нещата се променили. На следващата сутрин жителите на селото се върнали, като донесли банани и птици от скривалищата си и дори месо от слон, който били хванали с капан предишния ден. Нуждите на групата преследвачи били задоволени.

Ствол на дърво, издълбан отвътре и с процеп, за да служи за барабан. Маликоло, Нови Хебриди (по фотография).

Жител на Фиджи, биещ сигналния барабан (по Уилкис).

Сигнален барабан от Нова Померания (Етнографски музей в Лайден).

 

Веднъж по време на същата война, губернаторът Файв се връщал късно вечерта в лагера си в едно отдалечено село в областта Басако и пратил заповед по телеграфа-барабан да приготвят вечерята му. Когато стигнал лагера след няколко часа, яденето било сервирано. Съобщението пристигнало много преди пристигането му и съвсем малко след изпращането на „телеграмата“. То гласяло:

„Була Матади идва вечерта; не изяждайте всичко.“

Нова Померания. Сигнален барабан (по Паркинсън).

 

Сигнален барабан на балуба, югоизточно Конго (по Камерън).

От общуването си с официални лица, пътешественици и мисионери в региона на Конго, можах да се убедя, че този особен език на барабаните се използва из цяла централна Африка на изток от веригата езера. Но отдавна се знае, че дуалите от германската колония Камерун също притежават специфичен език от сигнали, който се използва за най-различни цели. Чрез ударите на барабана, който се чува на километри, жителите на селата разговарят на най-ежедневни теми. Закачат се, обявяват си война, питат се един друг за здравето си, водят преговори и съдебни дела, и дори си разменят обиди. Забележителното е, че всички обиди, пристигащи по барабана-телеграф се наказват по-сурово от тези, изразени с думи или с дела. Самият език се състои и се развива чрез удари по различни части на барабана. Има четири отчетливи ноти, които могат да бъдат имитирани и с уста, като в резултат се получава език, напълно различен от този в ежедневната употреба.

Дуали в разговор по барабана, Камерун (по фотография).

 

Например:

То-го-ло-гу-ло-го-ло-гу-ло = мадиба (на езика на племената дуала) = вода, море, река.

То-ло-гу-ло-го-ло или ко-ло-гу-ло-го-ло = буамбо ба мутумба (на дуала) = процес, заседание.

Нотите на барабана могат не само да бъдат пресъздадени с отваряне на устата и леки удари по бузата, но и чрез свирукане, което ни напомня за свиренето на рог на племето ашанти, което също предава конкретни значения чрез звуците. Така рогът на царя съобщава: „Аз превъзхождам всички царе на света!“ Знаковият сигнал на оглавяващия полицията на града пък казва: „Блюстителят не спи, той пази реда на вседържеца на царството; в земите на вседържеца на царството някой бди.“

И този език, тази независимо развита речева форма, е огромно съкровище в ръцете на не особено многобройните народи, които го притежават. Изглежда е най-високо развит в западните части на екваториална Африка, макар че е също толкова разпространен и в Океания, на островните земи на северозапад и североизток от Нова Гвинея. В самата Нова Померания [сега Нова Британия] отделните села общуват на големи разстояния с помощта на барабани-телеграфи. Те се използват широко също в долината на Амазонка и Мексико. Северозападните американци също притежават подобни инструменти.

Група музиканти от Уруа, югоизточната част на долината на Конго. Двете момчета в средата държат сигнални барабани. Вляво и вдясно от тях момчетата свирят на маримба, вид дървено пиано. Отпред вдясно – обикновен барабан (по фотография).

Барабанът, който прави възможен този тип общуване, се среща в много различни форми в Африка. Различен е също начина, по който се поставя. В южните земи на Конго по правило той се окачва на рамо или се носи, докато в северните стои на четири крака на земята или се слага на дървена поставка. На юг се срещат две различни форми – с обла форма и във формата на кутия, чието дъно е по-широко от горната повърхност с отвора. На север, кръглият, издълбан ствол на дърво се слага легнал на земята под покрива на дома за събрания и стига до половин метър на дължина. В областта Руби първоначално не си правят труда да отделят издълбаната част от отсеченото дърво. Намират се барабани, които са просто долната част на паднало дърво, четиридесет-петдесет сантиметра на дължина. Племето Абанза, което обитава една от извивките на реката Убанги, напротив, често придава елегантна, например човешка или животинска форма на сигналния барабан.

Лък на племето мади по поречието на Убанги, с малък сигнален барабан. В колекцията на автора.

Малкият сигнален барабан от лъка на предишната фигура.

 

Малък сигнален барабан от лък на племето Санго по поречието на Убанги, видян от три страни, както и малка палка (в колекцията на автора).

Но въобще не е нужно да се отсича дърво. Някои племена на североизток от Бакуба се задоволяват с малка кухина, издълбана в здраво дърво. В много части на гората така издълбани гигантски дървета или телеграфски станции се срещат в близост до капани за слонове, на добри ловни позиции, откъдето може да се изпрати сигнал до лодкаря от другата страна да дойде да вземе улова. А в контраст с тези гигантски инструменти, тази природна сигнална система, имаме кокетните, чаровни малки инструменти на северните народи. Аз самият имам щастието да притежавам няколко от тези редки инструменти и мога да ги опиша тук по-детайлно.

Когато големият професор Швайнфурт за първи път прониква в прочутата Мангбатуланд през 1870г., той описва лъка на местните жители по следния начин:

„Техният лък е дълъг около метър с тетива от обикновена испанска тръстика, която по-здравина превъзхожда всички други. Тези лъкове, обаче, се различават от всички други, които съм виждал: те имат специфичен малък предпазител за пръстите, който ги пази от изплющяването на тетивата. Той прилича на куха дървена совалка, прикачена в средата на лъка. При прицелване, стрелата винаги се изстрелва между средните пръсти.“

В работата си от 1891г. върху африканските лъкове Професор Рацел пише:

„Независимо от големия авторитет на Швайнфурт, прикаченото нещо, което той описва, би могло да бъде музикален инструмент, тип гора. Тази гора, струнен инструмент, разпространен в южна Африка, се състои от прост лък, на чиято струна се прикача малка кратунка, която се движи нагоре- надолу, като произвежда различни звуци чрез духане.“

Барабан от бамбук с дървена палка от Сумбава, Източен архипелаг (Имперски етнографски музей). Обозначен с „а“ е процепът на подобен инструмент от Селебес, сега в музея в Берлин.

Дълго и напразно търсих такъв инструмент, докато в края на миналия век попаднах на един, а скоро след това и на друг. Още в момента, в който го видях, беше ясно за мен, че описанието на Швайнфурт не може да е съвсем точно, защото когато лъкът се държи в хоризонтална позиция, отровата неминуемо би потекла на земята и не би останала по стрелата, а пък начина на опъване на лъка прави наличието на предпазител излишно. Бях поразен от приликата на този предмет с дървените барабани. Дори тъмният цвят около отвора показваше следите от мазнината на пръстите. И се оказах прав! Научих от един източник (дьо Хертог) следното: „Това малко устройство, което понякога се закача за лъка при племената амади, абарамбо, мангбату, азанде и банга служи например за комуникация във високата трева. Местните имат език, който се състои от леки удари по кутийката със стрела или пръчица. На големите дървени барабани използват същия език.“ Така, тук  имаме миниатюрни инструменти за използване на езика на барабаните.

Висяща камбана на селото, стар сигнален барабан. Северни Филипини (по Ягор).

Инструментите в Океания са по-разнообразни от тези в Африка. Най-напред имаме барабаните в Ява и Сумбава, направени от бамбук. Бамбукът се отрязва от стеблото от двете страни на някой възел, така че да се запази кухината между двете стени. Тази част се превръща в барабан чрез разрез по дължината на стеблото. Тези инструменти се окачат по дърветата, а в Ява се използват, за да привличат маймуните по местата за хранене. Тази според мен е първоначалната, оригиналната форма.

В северните Филипини йезуитите са въвели подобни барабани, вместо църковни камбани.

Сигнален барабан и палки на даяките, Борнео (по Линг Рот).

 

Сигнален барабан от Ява (Етнографски музей, Лайден).

 

Сигнален барабан от островите Харви (Етнографски музей, Лайпциг).

Сигнални барбани. Стволове с издълбани процепи в Новите Хебриди (по фотография).

Военни барабани в Нова Зеландия (по Ангъс).

Смятам, че естественият ход на развитие е бил този. Първоначално местните жители са общували чрез удари по стеблата на бамбука. После са започнали да отрязват части от бамбука и да го закачат по клони. Тези окачени инструменти след това са били заменени от окачени дървени барабани. Всички тези форми се използват във Филипините. Следва легналия на земята дървен барабан и така получаваме някаква идея за произхода на тези инструменти, тоест, за формата на дръжките в краищата. Има например един инструмент в Борнео, който все още има „ухо“ [за да се закача]. Той е предшественик на онзи тип окачени барабани, които познаваме от Симбава. Следващата стъпка в развитието (виж дървените барабани от Ява) се отличава с две уши или дръжки, които се срещат все още в Адмиралтейските острови и Нова Гвинея, където подобни резбовани инструменти се намират в изобилие чак до Нова Померания. Дръжките изчезват с придвижването на изток.

В южния Тихи океан се срещат някои редки форми. Такава е например „паху“ – военният инструмент на маорите, който се окачвал на наблюдателните кули на укрепленията и с глухия си тътен нощем предупреждавал врага, че жителите на селото са нащрек, а пък самите жители, че часовоите им са на пост. Паху издава много тъжен, мрачен звук, като силните, тежки удари разцепват тишината на нощта с тържествена монотонност, сякаш погребални камбани за онези, които на сутринта ще изпълнят дълга  си на благородни бойци.

В Новите Хебриди се намират огромни изправени дървени барабани, състоящи се от цели дървени стволове, по-високи от човешки ръст,  оставени в земята. Има цели гъсталаци от такива барабани, често украсени с красива резба с релефни изображения на птици, хора и лодки.

Тепонацли на древните мексиканци (Етнографски музей, Базел).

Успях да намеря из европейските музеи само няколко подобни инструмента от Америка. Заслужава да се отбележи сред тях барабана тепонацли на старите мексиканци. Той все още се използва при  празненствата в град Тепостлан,  провинция Морелос. Преди няколко години изрових от мазетата на етнографския музей в Базел два стари инструмента от този род, единият от които сега е във Виена. От описаните досега форми те се различават по двата езика, които излизат отстрани и са извити към отвора.

Трябва да отбележа, че между формите от Океания и Африка има изненадващи прилики.

 

 

Глава IX

Пиктографската писменост и орнаментацията

С тази глава навлизаме в сферата на по-напредналите народи, тъй като пиктографската писменост представлява вече стъпка към истинска фонетична азбука, разбираема за всеки. Разликата между фонетичната и пиктографската писменост се състои в това, че пиктограмите винаги дават поле за по-широки или по-тесни тълкувания. Фонетичните знаци, от друга страна, са веднъж завинаги дефинирани символи. Пиктограмите не се съобразяват със звуците, а обозначават само събития, факти или предмети, докато фонетичните знаци могат да възпроизведат всеки звук, или поне по-голямата част от съществуващите в един език звуци. Знаем, че и други народи, като китайците и египтяните, са използвали пиктографски писмености, преди да приемат фонетичните азбуки.

Нека сега да разгледаме по-отблизо образната писменост. Това можем да направим най-добре, като се придържаме към индианските текстове. Ето най-напред цялата житейска история на Бягаща антилопа, вожд на племето ункпапа  дакота, който през 1873г. я е записал на хартия за д-р Уолтър Джеймс Хофман в следните единадесет сцени. Тези единадесет епизода, които са възпроизведени с акварел в книгата на д-р Хофман, представляват най-важните събития от  живота на вожда.

Фиг. 1. Двама индианци от племето арикара са убити в един и същи ден. Копието в ръката на Бягаща антилопа сочи към главния му враг, което означава, че го е убил с това оръжие. Другият воин вляво, както виждаме, е убит с мускет, който е изобразен да стреля, след което вождът го е повалил с копието си.

Фиг. 1

Фиг. 2. Един индианец от племето арикара е застрелян и скалпът му е свален. Изглежда се е опитвал да убеди Бягаща антилопа, че не е бил въоръжен, тъй като дясната му ръка е разперена навън в знак на отрицание.

Фиг. 2

Фиг. 3. Още един индианец от племето арикара е застрелян и убит.

Фиг. 3

Фиг. 4. Двама от племето арикара са били убити в един ден.

Фиг. 4

Фиг. 5. Десет мъже и три жени са убити.

Фиг. 5

Фиг. 6. Двама водачи от племето арикара са убити. Рангът им е обозначен с украси по ръкавите, които се състоят от кожи на невестулки. Стрелата на лявото бедро на разказвача показва, че е бил ранен. Белезите още ясно се виждали по тялото на вожда.

Фиг. 6

Фиг. 7. Един индианец от племето арикара е убит, повален с лък, което се е смятало за най-големия позор за един воин, но пък за героя в случката – подвиг, достоен за гордост.

Фиг. 7

Фиг. 8. Един арикара е убит и конят му –  уловен.

Фиг. 8

Фиг. 9. Двама ловци от племето арикара са убити, простреляни с мускет, както ясно е показано – и двамата са изобразени, повалени от пушката. Драскотините по телата им обозначават гърмежа от пушката и местата, улучени от куршумите. Горната фигура е стреляла с лък, когато е била убита.

Фиг. 9

Фиг. 10. Петима от племето арикара, убити в един ден. Прекъснатата линия указва пътеката, която е следвал Бягаща антилопа. Когато индианците разбрали, че ги преследват, се скрили зад един самотен храст и така били убити без проблем. Петте пушки в редица обозначават петимата въоръжени индианци.

Фиг. 10

Фиг. 11. Един арикара –  убит.

Фиг. 11

На тези рисунки, всичките от които изобразяват моменти от войната между двете племена и обхващат периода от 1853г. до 1865г., Бягаща антилопа е представен с характерните си символни знаци. Името на воина е винаги обозначено с препускаща антилопа под коня. Тази антилопа винаги се рисува по един и същи начин, сякаш е поставена с печат, което показва колко умело вече разказвачът рисува този свой подпис. Птицата на щита обозначава племето или тотема на Бягаща антилопа и, така да се каже, ни дава фамилното му име.

Това е един типичен разказ. Сюжетът е общо взето лесно разбираем и е нарисуван по реалистичен начин. Но за да видим къде са границите на този реализъм, този натурализъм, тук ще покажа някои други материали, няколко сцени от „Броенето на зимите“ на Самотно куче.

Следващата илюстрация съдържа цялото „Броене на зимите“ (фиг. 12), което представлява запис, обхващащ седемдесет и една години, и започва от „зимата“ на 1800г.-1801г. Виждаме кожата, бизонска кожа, на която, подредени в спираловидна линия, по-важните събития от тези седемдесет и една години са обозначени или засвидетелствани. Серията започва с фигурата в средата, която съдържа тридесет чертички (фиг. 13).

Фиг. 12

Фиг. 13 – 16

Фиг 13. 1800г. – 1801г. Тридесет души от племето дакота са убити от племето кроу. Рисунката представлява тридесет успоредни черни черти, разделени на три реда, като външните черти са по продължението на всички редове. Черните линии винаги означават смърт; в случая индианците дакота са били покосени от врага. Индианците кроу или абсарока, макар свързани с дакота и също членове на големия сиукски род, воювали с дакота от много отдавна, отпреди първите сведения на европейците за тях.

Фиг. 14. 1801г. – 1802г. Едрата шарка е взела живота на мнозина. Фигурата представлява глава и тяло, целите в шарка.

Фиг. 15. 1803г. – 1804г. Няколко от конете на дакота са били откраднати от племето кроу.

Фиг. 16. 1807г. – 1808г. Червения плащ, вождът, е бил убит. Фигурата показва Червения плащ, прободен от две стрели, докато кръв се стича от устата му.

Фиг. 17 – 19

Фиг. 17. 1821г. – 1822г. Главното събитие на тази година е било падането на особено красив метеорит.

Фиг. 18. 1823г. – 1824г. Войници на Съединените щати нападат индианците арикара с помощта на индианците дакота. Фигурата показва укрепено село, което бива опожарено от войник.

Фиг. 19. 1825г. – 1826г. Големи наводнения на реката Мисури, при които някои индианци са се удавили, а други са били отнесени от водата. На рисунката, изглежда, се виждат главите на хора във водата.

Фиг. 20 – 22

Фиг. 20. 1831г. – 1832г. Льо Бо, бял мъж, е убил друг мъж на име Кермел. Този Льо Бо бил още жив през 1877г. и се намирал в Литъл бенд, на тридесет мили от Форт Съли.

Фиг. 21. 1832г. – 1833г. Самотният рог „убил“ крака си, както е обозначено на рисунката. „Самотният“ рог [тоест, един рог, вместо два] ясно се вижда на фигурата, както и единият му крак, счупен или изкълчен.

Фиг. 22. 1851г. – 1852г. Договор за мир с племето кроу или абсарока. Двете племена са представени от двама индианци с различни украси на главата, които си разменят лулата на мира.

Фиг. 23

Фиг. 23. 1870г. – 1871г. Последната рисунка в летописа. Индианците ункпапа се били с индианците кроу, като в боя загубили четиринадесет мъже, а пък на свой ред са убили двадесет и девет врагове. В центъра се вижда барикадиран форт. Куршуми, а не стрели или копия, свистят във въздуха.

Във възпроизведените тук сцени, забележителен е фактът, че най-общо те изобразяват само случки. Следователно, стриктно погледнато, не може да става дума за писменост. Това са само рисунки.

И все пак, немалко от тях недвусмислено сочат за развитие към писменост. В изобразените сцени има различни възможни тълкувания. Когато се изобразява кон, както във фиг. 15, това може да означава различни неща – че кон е бил откраднат, че е избухнала епидемия сред конете, че някои са били убити или са умрели и пр. На паметта на хроникьора или на устното предание се пада задачата да тълкува знаците правилно. Не така обаче стои въпросът с фиг. 14 с нейните тридесет черни черти, тъй като такива черти винаги обозначават смърт. Фигурата на човек, придружена от такава черта, винаги ни съобщава, че човекът е мъртъв. Следователно, този знак вече клони към вид писменост. С други думи, от напомнящ знак, свързан с личната памет, той е преминал в общоразбираем писмен знак.

Рисунката на фиг. 22 ни показва начина, по който този език на образите е могъл да се развие в истинска писменост. Двете лули на мира, изобразени тук, са разпознаваеми и общоразбираеми. Цялата сцена вече не изобразява просто серия от отделни случки, а се превръща в символ. С помощта на още няколко примера ще покажем как подобен символ става по-ценен като писмен знак, отколкото като изображение на случка.

Фигури 24 – 26 показват мирни договори. На първата фигура са изобразени двама мъже с оръжия; после двама по-грубо изобразени мъже си подават ръце; после виждаме само двете ръце (фиг. 25 – 26). Първата рисунка все още позволява най-различни тълкувания; втората вече е по-конкретна, докато третата директно и просто предава определено значение. На фиг. 22 са изобразени доста на брой знаци с двамата мъже около размяната на лулата на мира. На фиг. 27 обаче двете лули вече са изобразени самостоятелно. А когато на фиг. 28 виждаме само знаме като символ на мира, макар че знакът е заемка, вече са постигнати максимална икономичност и изразност – най-краткото възможно обозначение на идеята за „мир“.

Фиг. 24

Фиг. 25 – 26

Фиг. 27

Фиг. 28

Това, което наблюдаваме тук е, разбира се, един вид развитие, което можем да проследим в две посоки. Първите детайлни и описателни рисунки са най-добри от гледната точка на изкуството.

Последните рисунки, напротив, могат да бъдат описани като прости драскулки. Така, докато стават по-ценни като писмени знаци, рисунките в същото време губят стойността си като реалистични изображения. Ако разгледаме останалите рисунки от тази гледна точка, те се показват в съвсем нова светлина. Най-информативните и ясни знаци от гледна точка на писмеността (фиг. 32) са най-оскъдни от гледна точка на изкуството.

Фиг. 29 Горен ред: облаци. Долен ред: дъжд. Знаци на моките.

Фиг. 30 Светкавици. Племето моки.

Фиг. 31 Ляво: ясно време. Дясно: облачно. Племето оджибва.

Фиг. 32 Ляво: изгрев. В средата: пладне. Дясно: залез. Племето оджибва.

И тук се изправяме пред един от най-интересните факти на етнологията. Най-малко цивилизованите народи, ще рече, африканските пигмеи и австралийците, са най-умелите художници в рисуването на знаци сред всички примитивни народи. Как може да бъде обяснено това? И има ли връзка с нашия предмет тук?

За да добие по-пълна представа, читателят трябва да бъде така добър да разгледа рисунките на бушмените, дадени като илюстрации в следващата глава. Бих искал да привлека вниманието му особено към една от първите – рисунката на куче (фиг. 33 тук); после на сцената на лов; после на кражбата на добитък, и т.н. Всички тези рисунки са превъзходни, те са малки творби на изкуството, каквито не се срещат сред значително по-културните народи от централна Африка. Рисунките на често презираните австралийци също не могат да бъдат описани другояче, освен като великолепни. Те са достигнали ниво на развитие, много по-високо от това на известните по цял свят полинезийци.

Сега ако се насочим към Америка, там ще видим именно как този проблем се разгръща и намира своето решение пред очите ни. На север имаме ескимосите, народ, който не само по отношение на общото си културно ниво, но най-вече в художественото си майсторство се нарежда до пигмеите на Африка и австралийците. Тук откриваме същите красиви фигури, но наред с това и същата липса на орнаменталност, на декоративни извивки. На юг ескимосите живеят в съседство с онези индиански племена, чиито писмени знаци току-що разгледахме и чиито натуралистични изображения преминават в писменост, докато самото художество, строго погледнато, изчезва.

Още по на юг стигаме до третия етап. Тук имаме мексиканците, които, както знаем, притежават напълно развита пиктографска писменост, която се отличава с изключително богата орнаментация, но е напълно лишена от реалистични изображения, от рисунъка от типа на този на бушмените и ескимосите. Придвижвайки се още на юг, стигаме до кулминационната точка на южните маи на Юкатан. Те притежават идеална, напълно развита пиктографска писменост, с пищни декорации, отново напълно лишени от натурализъм.

Така в тези четири етапа една отличителна черта намалява и изчезва напълно, а от тази загуба се ражда нов елемент. Това са фактите по този въпрос. Но как да ги изтълкуваме, как да разберем какво означават?

За да стигнем до правдоподобно решение на въпроса, който сякаш настоява за обяснение тук, трябва да споменем два факта:

1. Всеки може да разбере ескимоската рисунка. Нямаме нужда от ескимосите, за да я обясним.

2. С тълкуването на писмото на маите най-бележити учени се мъчат вече десетилетия наред. Защото културата на маите е изчезнала и знаем много малко за нея.

Тези факти ни казват достатъчно. От тях можем да извлечем общото твърдение, че културата живее в душата на човека, че човекът се е обърнал към себе си и се е самовглъбил, че светът, в който живее сега е нов – този свят е културата, която сам е създал. Доколкото той изкривява натуралистичните изображения, превръщайки ги в писмени знаци и смело загърбва простите външни форми на природата, той затвърждава своята независимост от всички неща, той е човек.

Но сега трябва да изучим по-отблизо особеностите в нагласите на човека през различните периоди, за да видим как е разширил своите интереси, как е развил своя ум и своята проникновеност. Започвам с художниците от ранната епоха, с пигмеите и техните прекрасни рисунки.

 

Фиг. 33

[Последните две фигури са рисунки на бушмените от следващата глава.]