Сигурно всички вие, драги читатели, помните онзи момент в ранното си юношество, когато за първи път сте усетили как земята сякаш се разтваря под невинните ви стъпки, и от хладната бездна ви лъхва онзи вятър на ужас и възторг, който наричаме “първа любов”. Помните вероятно как тилът ви е настръхвал, като на птичка, готвеща се да запее, и коленете ви са губили подемната си сила, неспособни вече да противодействат на гравитацията, излагайки ви на риска да се свлечете на земята или при по-добър късмет – на близката пейка, при вида на обекта на тайните ви и неразбираеми желания. Помните как сте започнали да се държите малко странно, като неопитен детектив, който дебне по ъглите и потъва в сенките или като начинаещ ловец, който наднича иззад дебелия ствол, сред издайническата шума, и преди да успее дори да опъне тетивата, въжделеният улов кокетно трепва с дълги бедра, хвърля поглед с крайчеца на окото си – О! Каква сладост, какво неземно потъване в безкрая! – и изчезва – същинска газела по здрачния хълм – оставяйки ви изпълнени с неясни усещания, срещу които нямате никаква защита, потъващи в енигмата – докато действителността постепенно се отдръпва и всичко става любов. Колко сладко-горчиво бе битието! А помните може би и онова опасно раздвоение, когато седите в час, драги читатели, и докато умът ви привидно решава задачи по математика, дълбоко в себе си вие танцувате, вихрено, разбира се, с размах и неподозирана виртуозност със своя блян, но, уви, танцът ви е като танц на слепец по ръба на крайбрежна скала. А-ха! И с вик на изненада и укор към съдбата цопвате, все така вихрено, но някак не чак толкова виртуозно, в океана на отчаянието. И боли и сред мехурчетата въздух като рояк светулки около вас, носът ви люти! Кой не познава това люто лютене? Кой не е посягал в такъв момент към нещо за писане, за да, така да се каже, да си издуха носа?

За щастие на предишните поколения, допреди появата на мобилните телефони и интернет, кърпичките със сополи и сълзи се криеха под леглото, заедно с други свещени предмети на любовната инициация. И в един момент родителят – слава Богу! – ги изхвърляше. Днес обаче, младежът посяга не към лист и химикал, ами към телефона и безсъзнателно – надяваме се! – почва да бори чувствата си с цъкане по екрана. И понеже така са алгоритмизирани нещата, че с цъкане човек се върти в един кръг от себеподобни отражения, нашият младеж бързо забравя, че литературата не е от вчера. Та в литературните форуми и списания е пълно със сродни души! А и нали поезията е чувства, рози и звезди, тук-там локви и незагасени фасове,  защо да не описва, като толкова други, възторга си от есенните листа (ах!) – какво друго?! – и стомашно-душевните разстройства (ох!) на несподелената си любов?

 

 

Докато безнадеждно търсехме някакъв проблясък сред масата псевдопоетични писания в интернет, драги читатели, надникнахме и във форума “Хулите”, един от по-старите сайтове за литература, който продължава да се радва на голяма популярност. Понеже сайтът позволява човек да прочита по няколко реда от всяка публикация, преди да реши да я отвори, ние прегледахме няколко страници от първи редове и стигнахме до следната трагична (или комична?) констатация: без изключение, всичко публикувано в последните месеци в “Хулите” е сякаш съчинено от един човек, в една тоналност, с един набор клишета, на една и съща тема. Познайте коя! Няма да се учудим, ако изкуственият интелект съвсем скоро започне да бълва същите “стихове” и светът бъде залян от псевдопоезия толкова скучна, толкова  монотонна и лишена от всякаква изобретателност, че на нас няма да ни остане нищо друго, освен да помолим Илън  Мъск да ни закара с ракетата си на Марс и да ни остави там – поне на тишина!

За да не си мислите, че преувеличаваме, ето как изглеждат първите редове на горе-долу всички публикации в “Хулите”, които имахме търпението да прегледаме.

Ти искаш да останеш насаме
Със листа орехов от листопада…
На прага бе,
А някак те подминах…
Ронят се, гонят се, капят листата…
Понякога се случва в любовта…
Заоблачвам се и си мисля
Време време е да заваля…
По своя друм животът си минава…
И в тишината само теб поиска…
И бе октомври, а бе слънце над земята
И раждаха се куп миражи…
Дувари с вкопчени бръшляни…
И затворих очи да те видя…
Път необятен в нощта ме зове…
Точно в девет без пет аз вървях
И просто си мислех, когато неволно видях…
На връщане от рая
Птиците приличаха на златни риби…
Под дробната черта на моя ден
Оставих рой несбъднати надежди…
Луна в гърдите ти засяда…
Ще се върна тихо от звездите
И в незнайна синя вечер…
Щом веселата детска глъч
из парка привечер утихне…
Видя ме ти, но ме подмина…
Подмина ме и си замина…
Морето спря да си играе с нас…
Тази силна любов и изстрадана
По стръмното понесох на рамо…
Отпечатък от конско копито
Пълен с дълго мълчана вода…
Ледена сланата взе да пари,
Горският поток да рохоли…
Как искам в селската маза…
Искам да съм като неутрино…
Кестени търкулна късната ми есен…
Сбъдваш ме в усмивката си…
Морето е направено от вечност…
Кога и как дошла съм на света….
Есента на чушки замириса…
Някога така се случва, че в деня…
Мъглата ме води към теб…
Небесен ангел с крилете си разля вълна…
Понеже иде край на дните летни…
Между капките есенни в стих се промъква…
Безмълвно сгушен в сърцето ми…
Животът – дважди, трижди интересен…

 

И така нататък! До безкрай! О, ужасе! (Привет, Чолева! Я, Пишурка II, и Вие ли насам минавате!)

Разбира се, за всеки що-годе трезв човек е достатъчно да прочете точно един ред от въпросните публикации, за да му стане ясно, че там няма да намери поезия. Ще намери предъвкана естрада, която пък е предъвкана любовна лирика от времето на соца, която пък е предъвкана любовна лирика от предишните стотина години, която пък… И вие, драги читатели, сте забелязали, че всички тези редове – с техните дни, листа, вятър, дъжд и сини вечери – ви звучат като нещо, което сте чували стократно. И вие действително сте го чували не стократно, а хилядократно – на заден фон в кафенетата и ресторантите, по радиото, в рекламите и въобще по всички възможни канали за възпроизводство на тъпотията и невежеството!

 

 

Като стана дума за тъпотия и невежество, налага се да ви обърнем внимание на засилената активност на Съюза на българските писатели, който от известно време работи в комбина с Българската социалистическа партия, за да възроди всичките пошли практики от времето на соца, че чак и да ги надмине. Ако имате време за губене, можете да погледнете какво се случва из по-малките градове в страната и разните квартали на столицата в областта на литературата – организират се “литературни кръжоци” и “клубове”, начело със заслужили доверието на партията и съюза пенсионери. Целта явно е да бъде хванато всяко дете с някакъв интерес към литературата и да му се внуши, че розата и перото, поставени нежно, по диагонал, върху някакво тефтерче резюмират символ веруюто на всеки поет. Понеже поет без роза и перо би бил като пират без превръзка на окото или като милионер без сметка в Швейцария, нали така? На децата им се организират конкурсчета със заглавия като “Ний всички сме деца на майката Земя” и изяви в местните читалища, където те биват дресирани отрано да си ръкопляскат взаимно и да хапват бисквитки при подаване на лапичка. Нали никой не си представя, че се четат старогръцки лирици, поетите сюреалисти, Сухраб Сепехри или Константин Павлов в тези кръжоци, ако въобще се чете каквото и да било!

СБП, междувременно, усилено раздава на децата ксерокопирани грамоти, а на същите тези пенсионери по места – малки суми под формата на награди. Това лято беше обявена за втора година и новата национална награда на името на Христо Смирненски, с която съвсем ясно са заявени и целите на цялата тази усилена дейност.

Преценете сами:

Носители на наградата могат да бъдат поети, прозаици, драматурзи, публицисти и литературни критици, които са посветили своите професионални и творчески прояви на значими обществени проблеми от позициите на левите политически и социални  идеи; с публикациите и другите си изяви последователно представят съвременните леви естетически и нравствени ценности, развиват националните добродетели и защитават националното ни достойнство в политическия, икономическия, социалния и духовния живот на обществото; са допринесли за  популяризиране на политиката и за разширяване на влиянието на БСП (!) и левицата в обществото и особено сред младите хора (!) …

Какво друго да кажем, освен че дори и БКП навремето е имала повече “леви (???) нравствени” ценности, тъй че поне от кумова срама, не е обявявала награди за явна пропаганда и набиране на членове? И не можем да преценим поощряването на конформизма и продажността на чиста глупост ли се дължи или е всъщност хитра стратегия за приобщаването на нагаждачите и глупаците, с които да се осигурява масовка на събития, докато СБП продължава да си прави илюзии, че ще оцелее след като Черната гостенка мине да си прибере дължимото й в следващото десетилетие-две.

 

В редакцията на списанието, както можете да си представите, бе обсъден въпросът за “левите” естетически ценности и след много чудене и маене относно гледната точка, която би определила веднъж завинаги кое е ляво и кое – дясно в естетиката, бе постигнат един вид консенсус, че това може да бъде само гледната точка на малко човече (поет!), седнало на върха на завъртян (във вечността, разбира се, сред звездите) – пумпал! Имаше предложения за разграничаване на лявото и дясното и с помощта на фурнаджийска лопата и звънтяща кесийка с пари, но идеята бе отхвърлена като прекалено прозаична и буквална.

Докато редакторите спореха кой би бил най-подходящият цвят за пумпала, ние, драги читатели, се измъкнахме от редакцията и седнахме на една полянка навън, за да се порадваме на следобедното слънце и да се заемем най-накрая с книгата на Владимир Сабоурин “Троянски поети”, която нашата главна редакторка бе стоварила на нашето бюро в една мъглива сутрин. Този дебел том, както се разбира от съдържанието в края, се състои от преводи на стихотворения от различни поети, които Сабоурин е превеждал в последните десетина години. Сред преводите има сравнително добри и други – не чак толкова добри. Авторите обаче не са обозначени, а между стихотворенията на Архилох, Брехт (от когото Сабоурин е избрал някакви доста слаби и пошли стихове), Хорхе Манрике и пр., Сабоурин е вмъкнал свои стихотворения, явно с убеждението, че те са толкова добри, че славно ще се наредят до своите предшественици, и или никой няма да забележи разликата (колко пък хора да разбират от поезия достатъчно, че да различават стилове, особено когато става дума за преводи и авторски стихотворения на един и същи човек!), или пък ще забележи разликата и ще си каже “Браво” (бленуваната думичка за всеки поет!). Е, стиховете на Сабоурин имат една отличителна черта в този том и веднага изпъкват на фона на останалото – те всичките или съдържат порнографски сцени на език явно опиянен от собствената си вулгарност, или, в по-добрия случай, уви, са напълно неразбираеми, защото сега е на мода да се пишат неразбираеми неща и защото така поетът се свързва със сибилинските корени на своя занаят, пък и не се обвързва с никакви ясни позиции, защото… Пумпал!

Та докато лежахме на припек, драги читатели, и обръщахме страниците, ние се чудехме защо е трябвало да се опропастява една потенциално интересна антология, с порнографски излияния, които са могли да минават за авангард преди стотина години, а сега предизвикват повдигане на рамене и досада, и с подобни псевдомистификации като пропускането на имената за заблуда на читателя. Ако замисълът на Сабоурин е бил да съпостави собствените си писания с тези на поетите, от които се е влиял през годините, не виждаме никакъв смисъл да не се изписват имената. Ако, от друга страна, замисълът е бил да се пласират едни неща сред други по-престижни, по-добри или по-ценни… както вече се прави във всички области на търговията и финансите, то Сабоурин ще вземе наистина да вкара изоставащата българска поезия в крак с времето! Или поне в крак с по-новите мошенически практики на световните финансови борси.

И понеже четяхме Сабоурин, решихме да проверим и последните публикации в “Нова социална поезия”. Отивайки на сайта, човек веднага попада на колонка със заглавието “Нова социална поезия, обяснена за деца”. Брей, казахме си ние, всички са насочили усилията си към децата! Ето, НСП, редом с СБП ще дресира, пардон, индоктринира, ах, непослушен език! – ще информира децата и ще ги въвежда в поезията. Я да видим как е обяснена “Нова социална поезия” за деца. Читателите може би си спомнят умопомрачителния манифест на НСП от преди няколко години, когато Сабоурин обикаляше по всички кюшета на мегдана и се провикваше срещу академичната и лайфстайл литературата. Та ето какво се казва на децата:

Нова социална поезия включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературното поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.

А малко по-надолу:

Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво, Нова социална поезия предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на една ярост, която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература може само да задържи, но не и да спре.

 

Разбрахте ли, деца? Не?

Няма страшно, Рада Барутска ще ви обясни. Ето какво се казва тук: едни батковци и какички си играли с едни други батковци и какички, но в един момент решили, че на другите батковци и какички топките им били по-хубави и за това били виновни грозните и дебели чичковци, които сте виждали по телевизията, както и държавата (естествено) и родителите ви, които не искат да ходят да гледат игрите им, понеже имат по-важни неща за вършене, като да ви приготвят вечеря и да ви вземат от детската градина! И така нашите батковци и какички сега стоят до площадката за игри и плачат, понеже светът бил несправедлив и скоро щял да свърши. Сатаната, казват те, ще дойде и ще посипе всичко с жупел и пепел. Това е по-надолу в следващите точки на обяснението, но решихме да посъкратим нещата. Сега разбрахте ли, деца? Как така защо не си играят? Защото другите имат по-хубави топки. Не, не могат да си играят заедно с по-хубавите топки. Не, не можем да им кажем да си играят на друго. Не, не могат да… Защото… е, питайте мама и тате кога ще свърши света!

Е, след като оставихме децата да се справят с края на света, бихме искали,  драги читатели, да ви пренесем обратно в редакцията, където нашите редактори вече бяха отворили бутилка вино и се бяха разположили удобно по фотьойлите за обичайното вечерно четене на материали.

– Рада Б., хайде, само Вас чакаме.

Трябва да знаете, че на наша милост често се пада да чете на глас новопубликуваната поезия в тези обзори и този път продължихме на вълната на Нова социална поезия.

Постепенно, драги читатели, ние така се увлякохме, че започнахме да пеем стиховете с повдигнати вежди и лека въздишка в началото на всяка фраза, приповдигнато, както подобава на такава поезия. Но когато стигнахме до следното стихотворение:

Любовта
не ти е потен пехливанин
да го сбориш на мегдана
и да му стъпиш на шията

Шапка невидимка е любовта
тука има тука нема е
А фани я ако можеш

Любовта
не ти е верно дворно куче
да го вържеш с верига
да ти пази спокойствието

Горско пиле е любовта
пее пее па млъкне
Та ти пръсне душицата

 

Ние съвсем естествено, под напора на самия ритъм и език, станахме, отметнахме наметалото си, хвърлихме сабя настрана и започнахме да пеем с извивки и естрадно-чалгийски патос, напълно в духа на самата творба. Ще си признаем, драги читатели, че настаналото веселие въодушеви всички ни и цялата редакция дружно вдигна тост за всичките лоши стихотворения на света! Да живее лошата поезия, която ни разсмива до сълзи!

Представете си обаче изненадата ни, когато в следващия момент разбрахме, че въпросната песен на някой си Людмил Димитров е спечелила ЕДИНОДУШНО конкурса на НСП за “нова любовна поезия”! Нова любовна поезия? Ха! Нова любовна поезия?! Как е възможно това? Смехът, драги читатели, ни приседна в гърлото. Кое е новото, питаме, в тази шегаджийска механджийска песничка, която ни се представя за сериозна поезия?! И вие, уважаеми членове на журито – да изпишем имената ви, – Николай Бойков, Йоанна Златева и Марко Видал, с такива плиткоумия ли ще задавате посоки в литературата?

На страницата на Фейсбук на НСП намерихме и дискусия по повод това отличено произведение на езиковата немощ. Там един от активните членове на НСП настоява за “обосновани критики” и заедно с администратора на страницата напада като вярно куче всеки, който се е обадил с някакъв израз на потрес. Обоснования обаче се дават за текстове, които минават критическа летва някаква, разположена поне на някаква височина. Тук критериите са заровени в земята и не се виждат въобще, та където и да стъпва кандидат поетът все прескача! – че и венец получава! Всъщност един поглед в рубриката “поезия” на НСП ясно показва, че се публикуват всякакви буламачи – в името на трафика на сайта и, как беше, липсата на “корпоративен ресурс”! И понеже НСП се изживява и като социално ангажирана, се питаме – с такива песнички ли борят социалните несправедливости? Дали да не номинираме злощастния г-н Димитров, барабар с Нова социална поезия, за наградата на БСП и СБП – за заслуги в развитието на прийомите на кебапчетата (за всеки ще има!), хазартните игри (на този наградка!) и чалгата (тука има, тука нема!) като основни стратегии за развитието на новата българска поезия? Българската литература – механа и партиен банкет! Оркестър, музика!

 

 

Послепис

Тъкмо прекрачвахме прага, за да избягаме от партийния банкет, драги читатели, и що да видим! Пред нас се откри от странна по-странна гледка! Насреща ни се зададе облак прах, а сред праха – огромен звяр, който се мяташе и беснееше в полумрака. Ние се приближихме предпазливо, вадейки шпага, и насред внезапно открилата се арена, откроихме силуета на Ицо Хазарта, който риеше яростно земята като ужилен бик, а на раменете му – седнал тежко-тежко и стиснал колене, се кандилка настоящият директор на издателство „Жанет-45“ и кандидат-политик Манол Пейков. „Дий, Ице, братко!“ – вика чича ви Манол. Ицето не ще и само се върти и пръхти! А възседналият го Пейков плющи с камшик, обкичен с транспаранти-реклами на някаква партия (аман от партии!) и на собствения си бизнес! „Дий“ – вика, – „ти си наш човек!“ Но Ицето се мята, а чича ви Манол се люлее като топка по вода в плувен басейн. И този двуглав звяр, драги читатели, обиколи арената под въодушевените възгласи на публиката, докато Манол Пейков рецитираше пасажи от новата книга на своето издателство (всяка минутка за реклама е злато!), опитвайки се да изправи гръб в някакво подобие на поетическа поза, като чат-пат подръпваше ушите на Ицо Хазарта с думите „Ти знаеш ли кой си! А знаеш ли аз кой съм!“ И ние така се умилихме от това зрелище, че решихме на свой ред да се включим в играта и да напишем едно тържествено обръщение към явно опиянения от собствения си образ Манол Пейков:

Баце, батко, батенце,

патерицо патриаршеска, стожере всенароден,

Ти може и да не се чувстваш „свързан“ с нас, но пък и ние не се чувстваме „свързани“ с тебе. Няма и да ти пишем дълги писма. Едно на ръка – нямаме какво да рекламираме, друго – надяваме се да разбираш от дума. Ако ли не, все някой някъде ще разбере.

Маноле, батенце свидно, никой не може да бъде честен вместо теб.

Не те ли досрамя, не те ли позадави фалшивият патос?

Съвест, баце, ни се дава, ни се взима.

Да знаеш.

Рада Б.

ни посестрима, ни съмишленичка, никаква