„Това е твоят дом“ – пише поетът Конрад Айкън, имайки предвид човешкия череп. „От едната страна е тъмнината“ – предупреждава той; „а от другата – светлината.“ Айкън, този жалногласен поет, пишеше по-добре, отколкото сам предполагаше, защото самата природа му бе поставила задачата. Сега пред мен, докато пиша, стои черепът на далечен наш роднина, призрачно същество, което прехвърча от дърво на дърво в нощните гори на Борнео. Размерът на черепа е като на малка котка, но притежава една отличителна черта. Ако човешката глава беше със същите пропорции, всеки друг елемент на човешкото лице би се смалил, за да направи място на двете големи кръгли костни панички с изпъкнали ръбове. Тези панички биха заемали мястото на нашите очни кухини, но с много по-широки размери. Тогава бихме имали огромните бухалски очи на това същество, водещо изцяло нощен живот, докато скача от клон на клон в среднощния мрак на тропическата дъждовна гора.

Това е твоят дом, – казва по същество природата на призрачния дългопет, и светлината – доколкото я има – трябва да намира път до него. Това е твоят дом, – природата казва също и на човека, – но твоите очи ще бъдат пригодени за деня. Неще ти е нужно да търсиш и цениш всеки лунен лъч или проблясъка на звезда сред листата. Ще виждаш каквото трябва да виждаш, но мрака остави на мира. И така, този наш далечен роднина, дългопетът, с  тънките и деликатни, почти човешки пръсти,  живее като нощен дух. А човекът, който си удря главата в тъмното и се придвижва в него пипнешком със своите пригодени за деня очи, се страхува най-много именно от виденията на мрака. Тъй че моите признания тук са признанията на човек, който, като голяма част от хората, се страхува от нощта.

В някакъв смисъл това е страх от прилива – прилива на нощта, както го наричам, защото именно така го усеща човек – като невидимо вълнение, неосезаемо почти, освен ако не е преднамерено търсено. И все пак, остарявайки, си даваш сметка, че то е винаги там, виещо се като пара край ръба на светлината на лампата и накъм далечните краища на вселената. Или поне такова усещане предизвиква – нуждата да се закъташ някъде  на светло.

Може би това е истинската причина хората да слагат улични лампи дори извън населените места по крайселските пътища и да се опитват да премазват всичко заклатушкало се с червени зеници пред фаровете им. Жестоко е, но показателно: ние се чувстваме застрашени и това е част от нашата борба с мрака. Тя е започнала, когато човекът за първи път е запалил огън в гърлото на пещерата и очите, от които се е страхувал – големи са били тогава – са почнали да премигват и да се отдръпват. И така човекът разпръсква светлина с неизчерпаема страст – той е дребно дневно същество, борещо се срещу една от най-мощните сили на вселената. Дори домашните му животни, които той е довел при себе си до огъня, нощем стават застрашителни. Котката ловува сама сред тревите, а кучето скимти и души около вратата. Те всички имат родство с мрака и не принадлежат изцяло на човека.

Когато усетиш наистина прилива на нощта обаче, той се промъква, образно казано, завихряйки се невидимо около глезените ти. Плъховете играят съществена роля в подобни моменти, защото те са истинските представители на нощта и притежават особена, зловредна и страшна интелигентност. Те  също така се явяват при хората някак дръзко след падането на нощта, сякаш искат нарочно да ни напомнят, че нещо ни чака там и то не е особено приятно.

Преди доста години един приятел си наел стая в малък неизвестен хотел в сърцето на големия град. Навън блестели множество светлини сред малките сенки. Той отворил прозореца и тъкмо си легнал, както ми разказа по-късно, когато нещо меко и тежко тупнало върху краката му. Въпреки че се стреснал, помислил, че съществото може да е дружелюбната котка, която мернал на аварийното стълбище. Опитал се да прецени тежестта на свитото тяло върху краката си и с усилие се сдържал да не скочи от страх. Заговорил успокояващо в мрака, защото обичал котките, и се пресегнал за кибрита на нощното шкафче.

Кибритената клечка пламнала и в този момент плъхът от подземните канали, голям колкото домашна котка, се изправил на задните си крака и се вторачил в огънчето в розовите си демонични очи. Този пламък на кибритената клечка, каза ми моят приятел, продължил да гори, сякаш за цялата вечност, която е животът на човешкия род. После изгаснал, а приятелят ми изхвърчал от леглото. От объркания му разказ за случилото се впоследствие, подозирам, че и плъхът, и човекът са скочили през прозореца, за щастие може би, не в един и същи момент. Такива случки, знаете, са един вид послания от тъмнината. Човек ги помни цял живот.

Като стана дума за плъхове, ето и друг пример от моя личен опит. Вярно е, че не се изправих лице в лице с плъха в пламъка на кибритена клечка, но в моя случай ситуацията имаше още по-страшен интелектуален аспект. И отново съществото пристигна, като вестител отвъд, в най-подходящия момент на разговора. Той се обърна към мен по простата причина, че аз бях единственият, който можеше да го види. Ще го нарека „плъха на Конлин“, за да запазя доброто име на изтъкнатия американски писател, който нямаше и представа в каква нисша компания се намира.

Този писател бе способен на голямо красноречие. Вечерта беше съвършена. Светлината вече чезнеше от лицата на събраните гости, и съвършено подрязаните живи плетове и градински площи, каквито само много богатите и много влиятелни хора могат да си позволят, тънеха в сенките под терасата, на която седяхме. Приятелят ми държеше ментов коктейл в ръка и направи жест към мен.

„Човекът“ – каза той – „ще превърне цялата земя в градина на удоволствията. Просто е въпрос на време. Признавам. че съществуват тези пречки, които спомена, но имам огромна вяра в човека. Той ще победи. Вдигам тост за него.“

Той задържа чашата си във въздуха и продължи да говори с фрази в същия оптимистичен и подобаващ дух. Гостите също вдигнаха своите чаши. Дори и аз – а аз съм слаб и изпълнен със съмнения човек – бях на път колебливо да вдигна своята, когато очите ми попаднаха на невероятна и противна гледка. Там, под обвития с бял ленен плат стол на моя приятел, очертан на фона на измазаната стена зад него, се изправи кльощав, мръсен, мокър плъх и помръдна мустаци с цинично презрение към цялата ни бяла, спретната компания.

Казвам, че се обърна към мен, защото за първи път виждах нещо така особено да се вписва в контекста. Плъхът явно бе излязъл от някой канал край стената, може би малко прекалено рано, изпреварвайки прилива на вечерта. Втренчих се в него, невярващ, очаквайки дамите да изпищят. Исках да вдигна чашата си. Исках да я оставя на масата. Очаквах приятелят ми да се усети и да скочи надалеч от подигравателното мустакато същество, което дебнеше под него. Писателят не направи нищо. Той продължи със своето красноречие, докато плъхът подуши обувките му и се ослуша, изправяйки се в цял ръст. За момент, макар и с притеснение, си помислих, че може и иронично да изръкопляска. Плъхът ме гледаше и ми се стори, че ми казва, че е по-добре да не предупреждавам останалите. Така или иначе, никакво предупреждение не би било достатъчно.

Защото това беше послание, нямах никакво съмнение. Само аз видях плъха и си замълчах. Той остана да слуша за известно време гласовете ни внимателно, а после се прибра в настъпващата тъмнина и отворът на канала го погълна. Но виждате какво имам предвид, когато говоря за прилива на мрака, пълзящ около глезените. Палете светлините, казвам постоянно, но вече знам, че дори и това не би могло да ни даде сигурност – не и през нощта. Защото в крайна сметка, можеш да откриеш, че останалата светлина просто ти е позволила да видиш нещо, което би било по-добре въобще да не си видял.

Точно такъв беше случаят с черния бръмбар. Повтарям – „палете светлините“ е моето мото, тъй че, понеже жена ми не споделя моите възгледи за вселената в три през нощта, когато ме споходи онова безсъние, се оттеглих в хола и седнах да чета „Демонично обладаване“ на Т. К. Остерайх.

Това не беше никаква проява на дързост от моя страна. Просто, бидейки преподавател, на следващата сутрин трябваше да изнасям лекция върху примитивните религии и този момент беше удобен „да се заема с работата“, както постоянно казва нашият декан. Нагласих малката си лампа за четене на най-слабата светлина и се шмугнах – както в моята наивност си мислех  – в нейния магически и здравословен кръг.

Четях вече от около час и тъкмо бях навлязъл в областта на познатите знаци за обладаването от демони, промяна на външността и други свръхестествени явления, когато забелязах, че нещо се движи в периферното ми зрение. Сега, за да разберете тази случка, трябва да си дадете сметка къде се развива тя. По това време ние живеехме на висок етаж в многоетажна сграда, забележителна със своята чистота. Никога не бях виждал мишка или хлебарка в кухнята, а още по-малко в хола.

Така че не повярвах, че нещо действително така смело прекосява кръга зелена светлина, сякаш току-що само бе изникнало от нищото. Всъщност, прибрах краката си на стола и се наведох, докато на практика не застанах почти с главата надолу. Не беше никаква илюзия. Огромна черна буболечка – не хлебарка, а дебел и тлъст и особено отвратителен бръмбар с подозрителни афинитети – прекосяваше килима под носа ми. Преди да успея да си наместя очилата и да събера достатъчно борбеност –качество, с което обикновено жена ми разполагаше в подобни ситуации, – съществото най-непоколебимо се дотътри до тежкия зелен шкаф в хола и изчезна.

Никога повече не видях този бръмбар и жена ми, която ме принуди да отместя шкафа, категорично отрича неговото съществуване. Аз обаче знам какво се случи, и вече съм склонен да призная, че има резон в това, да не искаш да светваш лампите, когато е тъмно. В три часа през нощта, казва жена ми, какво очакваш да видиш? Единственият ми отговор е очевидният: ако не запаля лампата, ще трябва да си представям какво има там.

Жена ми никак не се поддава на тези неща, но аз – да. Започвам да мисля за тях и ме обзема непредолимо желание да натисна ключа и да огледам, просто за всеки случай… Жена ми обаче е истински дневен човек. Никога не ѝ е бил интересен този тъмен свят отвъд ръба на светлината, освен когато трябва да прогони проявленията му с унищожителната метла, както в случая с онзи черен бръмбар. Моята гледна точка – ще ми се да вярвам – е на по-опитния пътешественик. Бил съм в света на нощния мрак, както ще разкажа след момент, и той ме изпълва както със страхопочитание, така и с любопитство. Всъщност, макар че избягвам да говоря за това, имам смътно, макар и несигурно, усещане за родство с някои същества, които съм срещал там.

Понякога на някой селски път посред нощ можеш да усетиш погледите им върху себе си – очите, които на дневна светлина може би са безизразните, изпъкнали зеници на преживящи животни или меките кафяви очи на кучета. Но там, на среднощния път, те се отдръпват или мълчаливо те наблюдават от скритите си кътчета сред плетовете, докато минаваш. Върнали са се в онзи потаен свят, до който човекът вече няма достъп, и след падането на нощта не искат да имат нищо общо с нас. Може би това е причината все повече и повече да използваме много шумни машини със светлини, за да преминаваме бързо край тези сенки, застанали нащрек. Моето преживяване, следователно, е може би едно от последните, за които някой ще може да разкаже, връщайки се от света на нощта, бавно отстъпващ пред нашите машини и потъващ в малкото останала дива природа отвъд осветените пътни пана. Става дума за едно пътуване. Няма да кажа откъде започна, но се случи в годините, които сега наричаме „Голямата депресия“. Пътувах сам и пеша. Най-накрая бях стигнал до място, откъдето далеч над безкрайната синя равнина можех да видя снега по билото на планините. Знаех, че града, към който отивам, се намира в полите на най-високия връх. Трябваше да се движа в тази посока, помислих си, и да намеря път към него.

Прескочих ограда от бодлива тел и тръгнах направо към града през синия въздух под високите бели върхове. Сега, много години след това, от време на време си мисля, че това ще да е бил най-щастливият, най-свободен ден през целия ми живот. Никой никъде не ме чакаше. Чувствах се пълноценен и цял, като младо мигриращо животно, чийто свят съществува единствено в настоящето. Възвишенията с пръснатия по тях добитък и тук-там прелитащи птици се изнизваха под краката ми. Имах намерението да прекося равнината и да се спусна по стръмните скали към града в подножието на планината, преди отново да се зазори. По време на цялото вървене не срещнах нито един човек. Светлините и дъждовете на този високопланински пейзаж, движещите се сенки на облаците се редуваха да огряват и да притулят лицето ми, ала съдбата бе отредила да не споделя този поход с никого.

В късния следобед, след като се бях спуснал по безброй пресъхнали корита на потоци, катерейки се обратно по отвесния бряг на отсрещната страна, започнах да се изморявам. Най-после излязох на по-равна, по-малко ерозирала земя и след като закрачих отново упорито, стигнах до малък водопой. Езерцето бе съвсем плитко – застояла дъждовна вода, събрана в една вдлъбнатина от непропусклива почва и нашарена с кафяви туфи бизонска трева. Поколебах се за момент, малко притеснен от вида на пиявиците, шаващи сред стъблата на тревата. После превъзмогнах опасенията си, клекнах и пих от горчивата вода. Вдлъбнатината беше на завет от вятъра, който ме шибаше през цялата равнина. Намерих сухо местенце край брега и се излегнах на земята, да си почина за минута. В изтощението ми, минутата трябва да се е превърнала в час. Нещо в мен, някакъв вътрешен сигнал за тревога, ме събуди.

Дългите сенки вече пълзяха по водата на езерцето и светлината червенееше. Една от тези сенки, осъзнавах смътно, докато се опитвах да измъкна схванатия си лакът изпод главата, сякаш висеше точно над мен. Сънливо се обърнах и присвих очи срещу залязващото слънце. В средата на сянката разпознах пронизващо студена жълта зеница, а после видях, че надвисналото над мен нещо беше огромна синя чапла.

Тя стоеше спокойно на един крак и гледаше, като опитен стрелец, над крайчеца на смъртоносния си като кама клюн. Неотдавна бях срещнал човек с разбита от още малка чапла вежда, която той непредпазливо се беше опитал да хване. Имал бе късмет, защото все още неопитната птица се бе целила в окото му, цепвайки вместо него веждата му.

Птицата насреща ми беше голяма и явно бе слязла тихо, да лови жаби, докато аз спя. Но защо сега стоеше над мен? Нямаше съмнение, че за момента не ме виждаше като човешко същество. Може би просто беше любопитна. Може би искаше само да чопне малкото ми кафяво око в пръстта. Тази мисъл успя да си пробие път до заспалия ми мозък и аз рязко се претърколих във водата, като жаба с писък под нечий крак. Голямата птица, вероятно не по-малко стресната от мен, се вдигна и литна с вятъра, размахвайки мощно крила и сгъвайки дългите си крака грациозно отзад.

Поразтърсен, аз се изправих и я проследих с поглед. Наоколо на километри нямаше нищо и тя се беше появила до мен съвсем като призрак. Колко време беше стояла така не зная. Светлината вече избледняваше и се спускаше хлад от високите котловини. Потръпнах и избърсах мокрото си лице. Снегът по върховете все още се виждаше. Съвзех се и тръгнах бързо, решен да наваксам  изгубеното време. Отново дългата равнина сякаш безкрайно се заточи под забързаните ми стъпки. С часове вървях под луната без особени произшествия, макар че веднъж паднах. Стръмните склонове на пресъхналите потоци отново се появиха. Сега обаче в тъмното бяха опасни. Трудно се виждаха, а някои бяха дълбоки.

Доста време след като изгря луната, започнах да си давам сметка, че някой върви след мен. Спрях рязко и се ослушах. Съществото или по-скоро съществата се спряха с мен. Чух стъпките да заглъхват секунда след моите. Последва мъртва тишина. „Кой е там?“ – казах, опитвайки се да смекча думите, така че да благоразположа евентуално нежеланата компания. Отговор нямаше, макар че усетих някакво присъствие отвъд полезрението ми. Нямаше какво да сторя. Закрачих отново и стъпките отново ме последваха, като винаги спираха и тръгваха заедно с моите. Накрая започнах да усещам, че броят на потайните преследвачи се увеличава, а разстоянието помежду ни постепенно намалява.

Имах избор: бях започнал да го осъзнавам от известно време. Можех да загубя самообладание, да хукна да бягам и те да ме подгонят, като можех да счупя крак в някоя дупка. Или, като разумно същество, макар и може би извън своя елемент, можех да се върна и да разбера каква е заплахата. Моментално спрях и се обърнах.

Последва тропота на стъпки и отново мъртва тишина, но този път дочух и тихо тревожно пръхтене, което можеше да идва само от много носове. Потърсих пипнешком пръчка или камък в тъмното, но не намерих нищо. Направих три крачки тичешком в обратната посока заплашително и нададох ужасен вик, на който отвърна местене на крака и страховито гърлено сумтене. Викът ме беше уплашил мен самия. Сърцето ми биеше силно, докато се опитвах да си възвърна самообладанието.

Крави.

Какво караше поведението им да изглежда толкова зловещо в тъмното?

Престорих се, че не им обръщам внимание. Закрачих отново, свирукайки си, но устата ми беше суха. Планински добитък, думите сами се изговориха в съзнанието ми – диви, свикнали на хора на коне – как щяха да се държат с човек пеша в тъмнината? Приближаваха се застрашително – това беше сигурно; дори и просто да бяха любопитни, този настойчив глух тропот по петите ми беше мъчителен. Пред мен в този момент на фона на луната се очерта бодливата тел на ограда, а зад нея – широкото корито на поток, осеяно с едри камъни.

Потокът беше пресъхнал и звездната светлина се белееше по камъните. Размахах ръце и се развиках, изтичвайки няколко стъпки назад. После, без да изчакам да видя ефекта, се обърнах и побягнах. Зад мен тътенът нарастваше. Чувах го, докато скачам над оградата и тупвам два и половина метра по-надолу в пясъка на сухото речно корито. Над мен се чуваше тътнеж като от кавалерия, завиваща в тръс и потъваща в нощта. Някой по-смел от мен би се спрял до оградата, за да види какво ще се случи, но през нощта нещата променят очертанията си. Седнах на един камък в коритото на потока и дишах тежко за известно време. После хладният въздух ме принуди да стана отново. Пресъхналото корито се виеше в посоката, в която трябваше да вървя. Тръгнах по него, чувствайки се по-сигурно сред камъните, отразяващи светлината и полу-осветяващи пътя ми.

В един участък с мокър пясък по-нататък попаднах на едри крастави жаби, които също пътуваха в нощта и скачаха тромаво с мен за известно време. В малките им изблици на енергия имаше нещо толкова привлекателно, че макар и уморен, започнах да скачам и аз. Радвах се да имам дори и тази скромна компания. Първо една жаба скачаше, после – друга, и аз започнах да се редувам с тях. Не зная къде щяха да ме заведат, макар че имах чувството, че ако продължа да скачам с тях достатъчно дълго, щях да разбера по някакъв първичен начин.

С тази мисъл се разделих с жабите на един завой на коритото и се отправих отново по вълнистите поли на хълмовете в тъмнината. Вече вървях по нанагорно. Наближавах стръмния скален ръб, който знаех, че виси над ниската долина на града в подножието на планината.

Не срещах вече нищо живо, освен ниски вити борове. Големите обли камъни се издигаха от тревата като бели пухени топки, а на юг блесна светкавица, която за един искрящ син миг освети стотици километри от менящия се, вълнист пейзаж. Мислел съм си оттогава за това, как всеки камък, всяко дръвче, всеки пролом и скален процеп, в който оттеква гръмотевицата, ни открива пътя, по който вървим, много по-ясно от всяка гледка. Светкавицата застива като безсмъртен образ в ума и внезапно разбираш що за страна прекосяваш и какви сили действат в нея. Точно тогава стигнах ръба на скалите и се взрях надолу.

Стотиците нощни светлини на града блещукаха надалеч в долината, но пътят, който бях избрал, беше лош. Бях нависоко на скалисто възвишение и спускането надолу в мрака беше опасно. Доколкото можех да видя, нямаше начин да заобиколя нито отляво, нито отдясно. Бях уморен и гладен – прекалено изтощен, за да търся друг път в тъмното и прекалено премръзнал, за да седна и да изчакам утрото. Реших да се спусна надолу много внимателно. Тези далечни улични светлини ме привличаха неустоимо. Те принадлежаха на света, който познавам. Нашият ум е по-голям от външния свят и достатъчно дълго се бях борил със страшилищата в него.

Тръгнах възможно най-предпазливо, като се спусках сантиметър по сантиметър в отвесното дере. Не след дълго дерето свърши и взирайки се през корените на някакво дърво, различих сякаш, все още доста по-надолу, самотната светлинка на товарната платформа на мина. Сигурно почти час търсех пипнешком начин да продължа. Накрая напипах скален ръб и се плъзнах по него, докато не ударих камък, който се търкулна под мен. Набирайки инерция, камъкът започна да скача и да се удря в невидими корени и скали с ужасяващ трясък.

В момента, в който ехото замря, разбрах, че съм в беда. Бях слязъл доста надолу от върха на скалата и нямаше начин да се изкача обратно в тъмното. Чух ги да се приближават, преди да ги видя – две огромни кучета пазачи в мината. Мощният им лай се носеше като среднощна мъгла, а те скачаха и се пеняха под скалата, на която стоях. Шумът би събудил и мъртвите, и първоначално се надявах да се появи някой човек. Надявах се да мога да обясня кой съм и човекът да укроти кучетата. Те обаче явно бяха оставени да пазят сами. Никой не се показа и аз останах да вися там, на няколко метра височина на скалата, докато страховитият хор шареше по гърба ми. Ръцете ми се уморяваха вече да се държат за камъка и си помислих с внезапна яснота: ако чакам, докато се уморя и падна, няма да имам сили да се боря с тях.

Продължих да се спускам, като бавно се придвижвах надолу по ръба. Не исках да тупна внезапно между тях. Щях да ги уплаша и ако имах лошия късмет да падна, щяха да скочат върху ми. Всъщност, изглежда те щяха да скочат върху мен така или иначе. Но това беше положението. Опитах се да избера момента, в който сякаш се поумориха от собствения си усилен лай. В една от паузите, скокнах от камъка на земята до тях.

Казах нещо с глас, който се опитвах да овладея, за да зазвучи уверено и дружелюбно. Държах едната си ръка пред гърлото и застанах неподвижно. Те се приближиха предпазливо. Едното издаде гърлен звук и видях опашката му да се мята в тъмното. Тогава свалих ръка към главата му, а с другата посегнах към другия звяр, чиито челюсти бяха сключени с удивителна деликатност около глезена ми. Стоях така няколко минути, като говорех и ги потупвах по ребрата и въобще се опитвах да използвам целия кучешки език, който знаех.

Най-накрая глезенът ми бе неохотно освободен от челюстите и огромните хрътки, с онази съвършена ирационалност, която цари на границата на Хаоса, заскачаха и се завъртяха около мен, сякаш бях току-що завърналият се техен господар. Чудя се дали в крайна сметка, поради успешното ми слизане по скалата, не ме бяха взели за демон, за един от тях. Защото ако бях паднал, по всичко личеше, че щяха да ме разкъсат. Или пък кучетата на Цербер, хриптогласния, ужасяващ пазач на Мрака, са всъщност едни безмерно самотни и дружелюбни същества?

След това дълго агонистично спускане към града в долината продължавам да се питам. Когато сляза в Последния пролом, където вият те, ще протегна ръка, макар и видимо колебливо, и ще заговоря отново. Може би огромните хрътки на страха размахват опашка и чакат да им заговори глас, който ги познава. И как кучето може да различи един демон от друг в мрака?

По очите, някои биха казали, но аз се съмнявам – защото за призрачния дългопет в храсталака и за бухала в черковната кула човекът и неговите светлини несъмнено представляват демонична заплаха. След това мое пътуване в тъмната страна на земята мога да кажа, че тя е променливото и неразгадано царство на страховете. И все пак, като един демон на друг, възпоменавайки онзи час на ръба на скалата, съм помагал на прилеп да излезе от зала в университета и не издадох уплашения бухал, който веднъж видях на корниза над леглото в спалния вагон. Някъде сред вихрите над свирещата скала на Хаоса може пак да срещна техните подобия. Там всичко ще бъде едно, светлина и мрак, големи и малки очи. И истинският демон не би се уплашил от своя събрат, дошъл от другаде. Не, не би. Мисля, че големите кучета вече ще ме познаят. Така или иначе, аз ще протегна ръка и ще заговоря.

 

Превод от английски Олга Николова. Eiseley, Loren. Collected Essays. The Library of America, 2016, vol. II, 137-149.
Илюстрация: Om Unit.