Бяхме решили, драги читатели, да спрем да пишем нашата рубрика. Положението ни се струваше съвършено отчайващо. Каквато и стихосбирка да подхванехме, на какъвто и сайт да отивахме да прегледаме новите публикации на поезия, сърцето ни се свиваше и мълчеше от отвращение. Чувствахме се сякаш гледаме – облегнати в полусянката на някоя колона – един безкраен парад от шутове и маскирани шарлатани по главната улица на този наш литературен град. Парадът сам върви към литературното небитие, нима има нужда някой да го пришпорва?

Но, естествено, нашето усамотение не продължи дълго: иззад колоната се появиха банда деца и с помръкнали лица – както подобава на кандидат-поети, защото какво иначе е поезията, освен мъка и скръб, перчеми и шалчета! е, и страхливи гласчета, в които постоянно се откроява една нотка на хленч – та тези деца се присъединиха към покъртителното шествие. Но не преди няколко от тях да се обърнат и да ни запитат:

– А Вие няма ли да влезете в крак с парада? – или нещо в този дух.

Не, мои малки дечица, и всички вие поети и кандидат поети, у които е останало още нещо живо, и вие нямате работа там, инак умовете ви ще се превърнат в прах, който вятърът на времето ще отвее веднъж завинаги. Размените на потупвания по рамото никого никога не са направили поет.

С други думи, драги читатели, у нас трепна чувството за дълг и отново се налага да препашем критическата сабя.

 

Като стана дума за хленч и страхливи гласове, редно е да обърнем поне за момент внимание на реакциите от рубриката ни в миналия брой. След като споделихме, че не сме впечатлени от антологията „Троянски поети“ на Владимир Сабоурин, той явно е сметнал за наложително да оповести в серия Фейсбук постове (по няколко на ден!), че това наше лошо отношение можело да се дължи единствено на подкрепата на някоя чужда и зложелателна фондация. Просто не би могло да има друго обяснение, нали така?! Че самата книга има недостатъци или че недостатъците в нея преобладават се изключва от полето на възможностите, защото… защото слънцето изгрява от изток и залязва на запад, а жабешките бутчета са най-хубави с магданоз.

 

И тъй, от г-н Сабоурин ние научихме, че сме били спонсорирани от „Америка за България“! Представете си радостта ни, когато чухме, че има вероятност през цялото това време, шест години вече, ние да сме получавали пари, а пък да не сме знаели. Ами ако несметни богатства ни чакат някъде! Но ах, колко кратка е радостта, как отлита мига, как жестоко розата увяхва! Главната ни редакторка, скъпи читатели, се обади в „Америка за България“, за да попита дали действително са ни плащали без да знаем – цялата редакция стоеше около нея, затаила дъх и напрегнала уши – но! отговорът, o fortuna! – попари като слана всичките ни надежди за почивка на тропически остров и спортна кола „Ягуар“… или „Де Томасо Пантера“… в която бихме скочили с подобаваща елегантност, за да пристигаме в сенчестия си кабинет в редакцията, вместо да се тътрим с нашето твърде литературно, направо епично, магаре.

 

Така или иначе, тази изява на Владимир Сабоурин, единодушно реши цялата ни редакция, заслужава Барабалски венец – наградата, учредена от нас в далечната 2014г. Ще си позволим да припомним на читателите нейната история от брой 6 на „Пеат некогаш“ с един въздълъг цитат:

„През италианския ренесанс, поезията била толкова на почит, че признатите поети короновали с лаврови венци на церемония, която изисквала поетът да мине по улиците на града в триумфално шествие, подобно на римски пълководец, покорил поредното варварско племе и извоювал безсмъртна слава за империята, или в този случай – за поезията. Ех, времена!

Та някакъв си Барабало, свещеник от Гаета и поет! (с удивителна накрая), уверен, че стиховете му са не по-лоши, а дори и по-добри от тези на Петрарка, се явил пред папата, за да изиска подобаващи почести, с които да влезе в пантеона на безсмъртните. За зла участ, папата се случил Лъв Х, който бил не само син на Лоренцо Великолепни ди Медичи, но и флорентинец, а флорентинците се славели като големи шегаджии. Бедният Барабало, който по суетност и липса на поетически умения по нищо не отстъпвал на нашите съвременни поети, бил поканен от папата и неговия двор да рецитира своите стихове. Събитието предизвикало голяма веселост. И папата толкова се вдъхновил от своя нов Петрарка, че накичил любимия си слон в скъпоценности, облякъл бедния Барабало в алена тога, обшита със злато, обул го в римски сандали и обявил церемонията. (Тук трябва да споменем, че Барабало не бил чел приказката за новите дрехи на царя, защото Андерсен още не я бил написал.) Целият град се стекъл по улиците да зърне злощастния поет, а той, въпреки всеобщия смях и въпреки опитите на здравомислещите му роднини да го спрат, яхнал слона, все така дълбоко убеден в своето поетическо величие. С високо вдигната брадичка, Барабало се взирал отвъд хоризонта, към онзи златен венец, докато слонът пристъпвал бавно и с нужното достойнство.

В памет на този Барабало, ние решихме да учредим награда, с която да почетем силата на самозаблудата. Славолюбие, съчетано с бездарност, не е рядкост в съвременната ни поезия.“

Изборът винаги е труден, но в случая той се налага, така да се каже, от само себе си. И така, драги читатели, с радост ви съобщаваме, че отново – след незабравимия Пишурка II и напълно забравения Васил Прасков – имаме честта да удостоим наш поет, стигнал върховете на самомнението, с Барабалски венец и така да продължим да съхраняваме паметта за подвизите на глупостта. За съжаление, пропуснахме сезона на тиквите, тъй че поетът Сабоурин ще трябва да се задоволи само с венец и вдигнат палец, символ на славата във Фейсбук и нейната вековечност. Честито!

 

Да продължим. Наскоро, както може би някои от вас са чули, на литературния ни хоризонт се появи ново списание за литература с леко глуповатото заглавие „Текстил“. Нямаме съмнение, че създателите на изданието смятат заглавието си за много хитроумно. Всички останали вероятно изпитват онова чувство на неудобство, което човек изпитва, когато забележи, че ципът на панталона на лектора е отворен или че от носа на човека, с когото току-що са се запознали, виси малък сух сопол. Но да не бъдем дребнави! Може пък заглавието да е просто недомислица.

 

Какво намираме в това списание?

Е, нямаме късмет, драги читатели. И започваме да се питаме дали някаква зла орисница не е обрекла българската литература на разпад и забвение, или поне на мъчни времена и тежки изпитания (а дано след тях поне – златна ябълка!). Намираме в това списание – уви – още от същото, че и по-зле.  „Текстил“ на практика е възкресеното „Но поезия“ (същия редактор – Петя Хайнрих), но вече с леко академичен привкус а ла „Литературен вестник“ (благодарение на другия редактор, професор в НБУ и редактор на ЛВ, Георги Гочев). Формулата трябва да проработи! Понеже „Но поезия“ не оцеля (дали пък не загина поради прекомерно четене), а ЛВ има поне шепа читатели в университета (може би)! Или – надеждата умира последна?

Няма да ви измъчваме с поезията в това списание. Този път ще обърнем внимание на есеистичната част. „Специално предоставен от наследниците“ намираме тук един текст на Богдан Богданов, известният с предимно скучните си студии върху античната литература български класицист, починал преди няколко години. Този текст с ударното заглавие „Слушането като протичане“ (нещо като „Яденето като метене“?) започва така. Дръжте се здраво!

Музиката – чувано и изживявано време със съдържание-конкретна нагласа, насочено със сравняване и различаване от друго по-външно, което е като че ли без съдържание и е неподвижно. Движението-изживяване на време и промяна като по-стабилен живот, но и като повод онова отделно, което сме, да влезе в комбинация с други отделни и да се усили и промени с внушение, че може да се промени и дотам, щото да обхване повече, а и всичко. … (83)

Ние се съмняваме – или по-скоро, се надяваме – че и самият Богданов, в колкото и напреднала фаза на академиозис да се е намирал умът му, не би публикувал подобни словосъчетания, които въобще по никакъв повод никой не би трябвало да публикува, освен ако не иска да измъчва своите читатели, като ги вкарва в преддверията на интелектуалния ад, ще рече, онова тотално умопомрачение, до което водят превземките и позите на интелектуалщината. Читателят може би е забелязал, че това са едни нанизи от съществителни без сказуеми, подобни на списъците със съществителни и прилагателни, които така често се бъркат с поезия от съвременните ни поети. Но още по-страшно от вцепенението на сетивата, които подобни писания разкриват, драги читатели, е неточността и мъгливостта на самите думи. Истинската мисъл, както неминуемо сте забелязали и сами, е като слънчев лъч напролет – тя буди, раздвижва, огрява и прави нещата видими едно за друго. Нашият автор, от друга страна, тук сее мрак и недоумение, така че, когато човек вдигне поглед от листа му се вие свят, а отпреде му се стеле дим и мъгла, докъдето му стигат очите!

Анатема! – ще каже цялата агитка, която от години се опитва да ни пробута Богданов като голям литературовед и философ, барабар с редакторите на „Текстил“. Живи и здрави, ще им отговорим! Пък каквото сабя покаже. Сабята на времето, да поясним, да няма недоразумения, макар че нашата мечта да се появи някой годен за словесни битки фехтовач и въобще да живне тази пустош, наречена българска литература, си остава само мечта. Нали така, скъпи текстилци и нови соц поети и други разни благоверни!

Другото есе в този първи брой на „Текстил“ не е бездарно, но, за съжаление, не е и съвсем хубаво. В него Антоан Асенов под претекст, че пише за приспивните песни, всъщност пише за безсънието, и то по един особено мрачен начин, от който в един момент става ясно, че авторът преиграва. Няма люлчина песен, в която може да се пее „спи, дете, мама няма да се върне“. Не знаем какво точно се опитва да опише Асенов. Ясно е само, че е захласнат по собствената си способност да създава образи, които биха били често добри, ако в своята прехласнатост по красноречието си авторът не ги претрупваше и разкрасяваше до непоносимост.

Шампионите (?) на здравия сън … така и не разбират, че заспиват, въртят се два пъти в леглото и се спускат по черната пързалка на съня – бързо препускат (вече на коне?) към утрото, уверено и без да се оглеждат спринтират (нали препускаха?), чудно надмогвайки всички рифове, безветрия (а вече и плават?) и барикади (?), преграждащи пътя към новия ден. Те подминават химеричните покои, в които нощем се затлачва времето (звучи почти хубаво, но какво значи?), не пропадат в скътаните му подмоли (скътани?) – скок-подскок, скок-подскок (в жаба превърнати?) – и стигат обетованата утринна земя. (77)

Освен че метафорите и сравненията са претрупани, те и често взаимно си противоречат, а най-важното е, че всъщност не съответстват на действителността. Какво точно описва авторът? Или си играе да създава фигури на речта – защото може?

Формата на есето е овладяна, ерудицията е очевидна – тогава защо е този стремеж за изява, вместо за откровение? Предполагаме, че дори и да кажем на автора, че единственият начин да напише нещо наистина стойностно е да се стреми да казва само истината, а не да се показва на читателя, няма да има смисъл. И все пак, ето, казахме го.

Толкова за „Текстил“. Както споменахме поезията в него е напълно предвидима и некадърна по обичайния начин.

 

Имахме намерението, драги читатели, да ви обърнем внимание на още една книжка, дело на „български общественик [депутат] и поет“, но нямаме нерви.

Вместо това ще ви препоръчаме едно хубаво издание на преводна поезия, което внесе малко ведрост в тази сива зима.

Какво е Буенос Айрес?
Това е Пласа де Майо, където се завръщат,
след като са воювали из континента,
уморени и щастливи мъже.
Това е растящият лабиринт от светлини,
който съзираме от самолета,
а под него са покривът, тротоарът,
последното дворче – неподвижните неща.
Това е зидът на „Реколета“, пред който е бил
разстрелян един от моите предци.
Това е голямото дърво на улица „Хунин“, което, без да знае,
ни дава свежест и сянка.
Това е дълга улица с ниски къщи, които залезът изтрива
и преобразява.
Това е Южният пристан, откъдето са вдигали котва
„Сатурн“ и „Космос“.
Това е улица „Кинтана“, където баща ми,
страдал от слепота, плака, защото виждаше
някогашни звезди.
… (35)

Досетихте ли се?

Анна Златкова е подбрала и превела чудесно на български избрана кратка проза и стихотворения на Хорхе Луис Борхес – „Този нетърпелив лабиринт от линии“ (Колибри, 2019). Оформлението и печатът също са на ниво.

Голяма част от текстовете говорят за любовта на Борхес към литературата и езиците:

Нека други се хвалят със страниците, които са написали;
аз се гордея с онези, които съм прочел. (45)

И:

Моят жребий е кастилската реч

но теб, мил език на Германия,
съм те избрал и търсил самичък… (53)

Само онзи, който знае магията на речниците и изумлението при първата среща с нови значения, би могъл да напише любовно стихотворение на немския език!

И така. Тази малка, но светла книга, драги читатели, е приятна.

Приятен е гласът на водата
за изпиталия бремето на черни пясъци,
приятен е за допира на сгъната длан
облият мрамор на колоната,
приятни са изящните водни лабиринти
сред лимоновите дръвчета,
приятна е музиката на стиха,
приятна е любовта, приятна е молитвата,
отправена към един Бог, който е самичък,
приятен е жасминът…
(61)

 

Забравихте ли вече всичко друго? Приятно е да забравиш. Адиос!