„Изповедите на един поет“ в два тома. Изд. Кери, Лий и Бланшърд

„Садърн Литерари Месинджър“, април 1835г.

Най-забележителното в това произведение е лошата хартия, на която е напечатано, както и типографската изобретателност, необходима за да бъде разтеглен  материал, едвам достатъчен за един том, на страниците на цели два. Авторът няма кажи-речи никакво право да се краси със свещената титла, която е сметнал за редно да си припише. И в действителност, сам той е изразил неудовлетворение по въпроса. Съмнява се, бедният, в собствената си компетентност, и след като се е провъзгласил за поет на титулна страница, започва книгата си с отказ от всякакви претенции към званието. Ние можем да го просветлим в това отношение. Съмнение няма – никакъв vates [от келтски през латински – поет-пророк] не е. Нито е поет – нито, по какъвто и да е начин, е пророк. Той е писач на бележки. Харесва му да пише анотации; и ги трупа една връз друга, като слага Пелион връз Оса [планини в Гърция]. Ето ви пример: „Ce n’est pas par affectation que j’aie mis en Français ces remarques, mais pour les détourner de la connoissance du vulgaire.“ [„Не пиша това на френски от някаква превземка, а за да го скрия от очите на простите.“] Сега, ние сме сигурни, че никой, освен le vulgaire, ако можем да се изразим така поетично, не би си и помислил да изчете докрай тези изповеди: толкова. Значи, за да не би книгата му да не бъде разбрана, авторът я допълва с бележки, а после, за да не би пък да бъде разбрана, бележките пише на френски. От ясно по-ясно е всичко и от умно по-умно, да не кажем друго. Все пак книгата притежава едно достойнство и създава немалко удовлетворение. Авторът дава честната си дума, че когато започва да пише тези изповеди, е заредил един пищов и го е сложил на масата до себе си. После ни казва, че когато свърши с книгата, възнамерява да се простреля в главата, където се намира онова, което той смята за своя мозък. Това е чудесно. Но, дори ако човек е много бърз в писането, какъвто този поет несъмнено е, би било трудно да се напише такава книга за по-малко от тридесетина дни. И най-добрият барут би се повредил, ако стои толкова дълго време „зареден“ в пистолета. Искрено се надяваме, че господинът е взел предпазни мерки и е проверил заряда, преди да се впусне прибързано към въпросното действие. Един миг невнимание – и ето, в този случай – цялата работа опропастена. Наистина, човек не би искал дори и да си представи последствията. Току виж ни се сервира и втора част на „Изповедите“.

 

„Пол Улрик: или приключенията на един ентусиаст“ Изд. „Харпър енд брадърс“

Февруари, 1836г.

Тези два тома са написани от Морис Матсън от Филаделфия. Предполагаме, че г-н Матсън е един много млад мъж. Независимо дали това е така или не, ще отбележим, че когато нарекохме „Норман Лесли“ най-глупавата книга на света, още не бяхме попаднали на „Пол Улрик“. Едно изречение от тази книга, все пак, заслужава сериозно внимание: „Имаме нужда от неколцина верни работници в лозето на литературата, за да изкоренят вредните бурени, които го задушават.“ Виж с. 116, т. 2.

Сама по себе си тази книга е прекалено слабоумна, за да заслужава обстойна критика – но като порция от дневната ни литературна дажба – като американска творба, публикувана от „Харпърс“ – като един от абсурдите, които застрашават да залеят нашата страна – няма да се поколебаем и няма да си спестим усилията да изобличим напълно пред публиката тези четиристотин четиридесет и три страници идиотщини, превземки и тъпота.

„Името ми“ – започва г-н Матсън – „е Пол Улрик. Това, мили читателю, ти вече знаеш за онзи, чиято история ще бъде записана тук за полза на целия свят. Винаги съм бил ентусиаст, но тук не му е мястото да казвам повече. Просто ще спомена, че по природа притежавам необуздан, приключенски дух, който ме е водил сляпо и вихрено от едно към друго, без определена или специална цел. Животът ми досега е бил едно непрестанно вълнение и в неговия непредсказуем ход съм вкусвал както от радостта, така и от тъгата. [О, забележително, г-н Улрик!] В един момент се намирах на самия връх на човешкото щастие, а в следващия – в най-дълбоките низини на отчаянието. И все пак, вярвах, че винаги има равновесие. Това може да се стори странна философия на някои, но нима туй би го направило по-малко вярно? Човешкият ум е така създаден, че да търси изравняване – ако падне надолу, ще се издигне пропорционално; ако се издигне, ще падне еднакво надолу. Но“ – казва г-н У., като сам се прекъсва – „ето че изпадам в метафизика!“ А пък ние си мислехме, че изпада в умопомрачение.

 

„Норман Лесли. История от съвремието“. Изд. „Харпър енд бродърс“

„Садърн литерари месинджър“, декември, 1835г.

Е! – ето я! Появи се книгаТА – книгата par excellence – книгата помазана, надута, многократно отразена [игра на думи с mirror (огледало), тъй като авторът, както се разбира по-долу, е един от редакторите на „The New York Mirror“]: книгата, „приписвана“ на г-н Несезнае, за която се казва, че е „излязла изпод перото“ на г-н Загадка: книгата, която щеше „да излезе всеки момент“ – която беше „под печат“ – „напът“ – „почти готова“ – която „идва“: книгата, очаквано „поразителна“ – „талантлива“ a priori – и още Бог знае каква in prospectu [по предварително обявление]. В името на всичко раздуто и раздуваемо, нека да погледнем нейното съдържание!

„Норман Лесли“, мили читателю, „История от съвремието“ в крайна сметка е написана не от друг, а от Теодор С. Фей, а пък Теодор С. Фей не е никой друг, освен „един от редакторите на „Ню Йорк Мирър“. Книгата започва с „Посвещение“ на Полковник Херман Торн, в което този заслужил персонаж, който и да е той, е обрисуван в дузина реда, за възхита на читателите, като „гостоприемен“, „щедър“, „внимателен“, „добронамерен“, „добросърдечен“, „либерален“, „многоуважаван“ и при това „покровител на изкуствата“. Е, колкото по-малко кажем по въпроса, толкова по-добре.

В „Предговора“ г-н Фей ни известява, че най-важните елементи на историята му са базирани на факти – че си е позволил някои поетически волности – че е преобразил героите, и особено образа на една млада дама (о, не! Но, г-н Фей – о, г-н Фей, може ли такова нещо!) – че е обрисувал някои особености с дяволито перо – и че изкуството на романа е не по-малко извисено от изкуството на Канова, Моцарт или Рафаел – от което следва да си извадим заключението, че самият г-н Фей е не по-малко извисен от Рафаел, Моцарт и Канова – взети заедно. След като е задоволил любопитството на читателя по този въпрос, авторът споменава нещо за скромния ученик, който нахвърля с немощна ръка щрихи по платното и стои зад някаква завеса: а после, след всички тези нелепости, г-н Фей е сметнал за най-добре „откровено да помоли за снизхождение сериозните и велемъдри критици“. Свети Бакхус! ние поне не сме нито сериозни, нито велемъдри, и поради тази причина не се смятаме за длъжни да проявим и капка милост. А някой би ли се наел да ни обясни какъв е смисълът на тези Предговори изобщо и на този на г-н Фей в частност?

Доколкото разбираме сюжетът на „Норман Лесли“ е следният. Някакво семейство живее в Италия – то е „независимо“, „просветено“, „сплотено“, „щастливо“ – и прочие. Вилата на семейството, разбира се, се намира на брега на морето и цялото място е, уверяват ни, „сякаш Раят на земята“ и т. н. Г-н Фей казва, че дори няма да се опитва да го опише – тогава ние защо да се мъчим? Дъщерята в семейството е на деветнадесет, когато започва да я ухажва млад неаполитанец, Риналдо, „от беден произход, но много красив и талантлив“.  Ухажорът, бидейки със съмнителен характер, бива отхвърлен от родителите, което води до тайна женитба. Братът на младата дама преследва младоженеца – двамата се бият – и братът пада убит. Бащата и майката умират (човек не разбира защо въобще са живели) и Риналдо бяга във Венеция. След като отива при съпруга си в същия град, дамата (понеже явно не е заслужила да бъде дарена с конкретно име от г-н Фей) за първи път си дава сметка, че той е нехранимайко. Един прекрасен ден Риналдо ѝ съобщава за намерението си да я остави,заедно със сина им, за неопределено време. Дамата се впуска в молби, а после и в заплахи. „За първи път се появи“ – казва тя, в писмо, което води към развръзката на романа – „тази черта у мен, която нито той, нито аз подозирахме като присъща на моята природа. За първи път базилискът у мен надигна глава (Боже Господи, змия в стомаха на дама!). Той ме гледаше невярващо и хладно се усмихна. Помниш тази усмивка – аз припаднах!!!“ Уви! Г-н Дейви Крокет – г-н Дейви Крокет, уви! – надминаха ви – на пух и прах Ви разбиха! Вие успяхте да свалите катеричка от дърво с усмивка, но дори и тази Ваша необикновена способност не може да се сравни с усмивката, която кара една дама да припадне!

[Дейвид Крокет, политик и авантюрист, известен с преувеличените си истории, които толкова нашумели, че започнали да ги пресъздават в театрални постановки.]

[Едгар Алън По продължава с обстойното представяне на сюжета, след което обръща внимание на граматическите грешки и безсмислените словосъчетания в романа, за да заключи, че „ако някога е виждал нещо глупаво, то това е този роман“.]

 

„Защитникът: история от Революцията“ от автора на „Ямаси“ и др.

Януари 1936г.

Г-н Симс досега е написал „Атлантис: морска история“ – „Мартин Фейбър: историята на един престъпник“ – „Гай Ривърс: история от Джорджия“ и „Ямаси: романс от Каролина“. От тези „Мартин Фейбър“ е вече с второ издание, а „Гай Ривърс“ и „Ямаси“ – с трето. Предвид тези свидетелства за дългогодишното познанство на автора с Музите, ще ни простите, ако преглеждайки тези томове на бюрото ни, не проявяваме никакво желание да ги оправдаваме с липсата на опитност. Г-н Симс или трябва да пише много добре, или би било крайно време да е започнал вече.

„Защитникът“ е посветена на Ричард Йейдън Младши от Южна Каролина; и думите, с които е направен комплимента, опитвайки се да избегнат Сцила, са се сблъскали с Харибда . Превземките на многословността несъмнено са лоши – но не по-малко от тези на лаконичността. Ето въпросното „Посвещение“.

На Ричард Йейдън Младши. От Южна Каролина

Скъпи сър, най-ранните ми, и, може би, най-приятни разходки в полето на литературата, бяха във Вашата компания – позволете ми да Ви напомня за този период като посветя настоящите томове на Вашето име.

Авторът

Барнуел, Южна Каролина

1 юли, 1835г.

Това е, действително, самата краткост. Във всички случаи целта е била посвещението да бъде по-добро, отколкото обикновено са такива посвещения. Идеята е била да се подходи директно. Резултатът е нарочна прекомерна сбитост, прекомерна учтивост и прекомерна маниерност. Човек почти може да си представи точното изражение и поза на автора, докато съчинява цялото нещо. Вероятно е присвил устни – може би е прекарал пръсти през косата си. По принцип, писмото е един вид заместител  на някакво устно съобщение, което авторът на писмото иначе би предал на живо и лично, стига да има такава възможност. Нека да си представим автора на „Защитникът“, който носи екземпляр от своята творба на „Ричард Йейдън Младши от Южна Каролина“, и нека, според това, което ни подсказва написаното посвещение, да се опитаме да си представим как авторът би се държал по време на тази тъй интересна случка. Можем да предположим, че г-н Йейдън е някъде в Южна Каролина, в дома си, в своя кабинет. В дадения момент с тържествена стъпка, наведени очи и впечатляващо прям маниер, влиза авторът на „Ямаси“. Той се приближава към г-н Йейдън и без да обели и дума, хваща внимателно, но твърдо ръката на въпросния джентълмен. Г-н Й. има своите съмнения, каквито би имал всеки друг в подобно положение, но не казва нищо. Г-н С. започва, както е записано по-горе: „Скъпи сър,“ (следва пауза, отбелязана със запетая след думата „сър“ – виж „Посвещение“. Г-н Й. е напълно объркан, като не знае как да тълкува случващото се.) Г-н С. продължава „Най-ранните ми,“ (втора пауза, маркирана със запетая втора) „и,“ (трета пауза според запетая трета“) „може би“ (четвърта пауза, както е отбелязано със запетая четири. Г-н Й. е вече безкрайно объркан,) „най-приятни разходки в полето на литературата„, (пауза пета) „бяха във Вашата компания“ (пауза шеста, според тирето след „компания“! Косата на г-н Й. започва да се изправя и той поглежда към вратата) „позволете ми да Ви напомня за този период, като посветя настоящите томове на Вашето име„. В края на изречението г-н С. с блага усмивка и грациозен поклон се извръща от г-н Й. и отива към масата в средата на стаята. Там има писалки и мастило на негово разположение. Изваждайки от джоба си пакет, внимателно опакован в сребърна хартия, той го разтваря и изважда двата тома на „Защитникът“. С неповторима лекота и превъзходна изисканост, той надписва титулните страници на двата тома на името на Ричард Йейдън Младши. Сцената обаче бива прекъсната. Г-н Й. приема за свой дълг да изрита автора на „Ямаси“ надолу по стълбите.

Тук цялата бурлеска се състои в простата замяна на думите с действия.

 

„Виновникът Фей и други стихотворения“ от Джоузеф Родман Дрейк

„Замъкът Алнуик и други стихотворения“ от Фицгрийн Халек

(Отговор на По към критиците му)

Април 1936г.

 

Преди да започнем обстойното разглеждане на книгите на бюрото ни, бихме искали да кажем няколко думи относно сегашното състояние на американската критика. Несъмнено за всички, които се занимават с литературни работи, е ясно, че през последните години се осъществи същинска революция в нашата преса. Ние вярваме, че тази революция направи нещата безкрайно по-лоши. Имаше време, вярно е, когато се свивахме страхливо пред чуждестранното мнение – бихме могли да кажем дори, че се прекланяхме по най-недостоен начин пред британските критически мнения. Идеята, че има вероятност някоя американска книга да заслужава да бъде разгледана, не се радваше на голямо разпространение в нашата страна; и ако въобще проявявахме желание да четем произведенията на родните ни автори, то това беше след многобройни уверения от страна на Англия, че тези произведения са стойностни. Но все пак в тази наша гротескна сервилност имаше някакво, макар и малко, основание и някаква резонност. Дори и сега може би няма да е напълно погрешно да твърдим, че такова основание все още има. Нека да признаем, че в много от абстрактните науки – че дори в теологията, медицината, правото, реториката, механичните изкуства, не можем да се съревноваваме, и че нямаме нищо, с което, освен от национална суета, бихме могли да претендираме за място в художествената литература, нищо на нивото на произведенията от по-старите и зрели земи на Европа, най-първите стъпки на чиито деца са били сред градините на богати и великолепни Академии, и чиито безбройни обитатели с възможности и време, а съответно и знания, ежедневно пият от мощните извори на вдъхновението, бликащи навсякъде край тях от гробниците на безсмъртните им предшественици и от избелелите с времето и пълни с трофеи паметници на рицарството и песента. Когато като нация се отнасяме с достойна и оправдана почит към това превъзходство, рядко поставяно под въпрос, освен поради предразсъдъци и невежество, ние, разбира се, сме просто разумни. Прекомерността на нашата сервилност заслужаваше порицание – но, както споменахме, тази прекомерност имаше някакво, макар и малко, основание, когато бе правилно разбрана, в справедливия принцип, от който произлиза. Не стоят така нещата с настоящите ни безумия. Ние сме станали арогантни и невъздържани в гордостта от твърде бързо приетата за даденост литературна свобода. Отхвърляме с най-нахална и безсмислена надменност всякакво уважение към чуждото мнение – забравяме, в детинската самозабрава на суетата, че светът е истинският театър на библейския histrio [актьор]. Вдигаме врява, че е необходимо да насърчаваме родни автори с достойнства – а сляпо си въобразяваме, че можем да постигнем това като безкритично раздуваме качествата на доброто, лошото и никаквото, без да си направим труда да разберем, че онова, което наричаме насърчение, е в приложението си точно обратното. С една дума, вместо да се срамуваме от множеството безобразни литературни провали, породени от изключителната ни суетност и погрешно разбран патриотизъм, и вместо дълбоко да съжаляваме, че тези ежедневни детинщини са произведени у нас, ние се държим упорито за първичната си сляпа идея и така често се оказваме в очевидното парадоксално положение да харесваме глупавата книга, защото, как иначе!, нейната глупост е американска.

Тъй като дълбоко негодуваме срещу тези неоправдани обществени чувства и нагласи, откакто поехме редакторството на това издание, ние постоянно се стремим, доколкото ни позволяват възможностите, да възпрем този поток, който така катастрофално подкопава здравето и благополучието на нашата литература. Нашите усилия  бидоха аплодирани от хора, чиито похвали ценим. От всички страни получихме както лични, така и публични отзиви за нашите „Критически бележки“ и до съвсем скоро не бяхме чували никой уважаван авторитет да се съмнява в тяхната искреност и почтеност. Преглеждайки, обаче, един брой на „Ню Йорк Къмършал Адвъртайзър“, попадаме на следния абзац:

„Последният брой на „Садърн Литерари Месинджър“ е много четивен и порядъчен. Преписките в „Месинджър“ са много по-добри от оригиналните материали. Критическият отдел – колкото и да се хвали, че е безпристрастен и проницателен – по наше мнение е определено креслив. В него има голяма претенция за прозорливост, без никакво покритие. Много творби, от които самият критик не би могъл да напише и страница, та ако ще да се убие, са грубо разсечени. Тази престорена и ексцентрична суровост в критиката, без нужната сила при това, вместо да заслужава похвала, както смятат някои, заслужава най-строго порицание.“ – „Филаделфия Газет“

Ние напълно споделяме мнението на „Филаделфия Газет“ по отношение на „Садърн Литерари Месинджър“ и се възползваме от случая да изразим пълното си несъгласие с множеството щедри венцехваления, които виждаме да се сипят към тези критически бележки. Макар че някои от тях са смислени, справедливи и искрени, като дават похвали или порицания безпристрастно и разумно, повечето от рецензиите, които сме чели, са лекомислени, несправедливи, неосновани и безкритични. Дълг на критика е да бъде съдия, а не враг на писателя, когото разглежда – тази разлика явно нашият Зоил от „Месинджър“ не осъзнава. Възможно е една книга да бъде оценена сурово, без да се раздават обидни епитети: да се критикува учтиво, дори благо. Критикът от „Месинджър“ бива хвален за способността му да реже и да сече, и той си мисли, че трябва да поддържа репутацията си чрез подигравки, сарказъм и попържни; като се напряга да гледа микроскопични детайли в търсене на недостатъци и с всички сили да си затваря очите за красотата. Още повече, неведнъж сме забелязвали у него грешки също толкова големи, колкото той с такова удоволствие коментира.

В пасажа от „Филаделфия Газет“ (който се редактира от г-н Уилис Гейлорд Кларк, един от редакторите на месечника „Никърбокър“) няма нищо, срещу което бихме възразили. Г-н К. има право да ни смята за кресливи, ако иска, и не си спомняме да сме проявявали претенции да можем да напишем и ред от рецензираните книги. Но в коментара на Полковник Стоун има нещо най-малкото спорно. Той признава, че някои от нашите рецензии са „смислени, справедливи и искрени, като дават похвали или порицания безпристрастно и разумно“. Ако това е така, как да приемем за справедливо пълното му несъгласие с обществената оценка в наша полза? Обвинява ни, че раздаваме „обидни епитети“ на писателите, които разглеждаме, и че, ни по-малко, ни повече, сме „лекомислени, несправедливи и безкритични“.

Но има и друго, което не одобряваме. Докато в нашите рецензии ние винаги особено внимаваме да не работим с обобщения и докато никога не сме, ако паметта не ни лъже, произнасяли неподкрепени оценки, нашият обвинител е забравил да ни даде каквото и да е доказателство за нашето лекомислие, несправедливост, лични обиди и огромни грешки, освен собственото си голо твърдение. Молим Полковникът да ни помогне в тази дилема. Бихме искали да ни се покажат грешките, за да ги поправим – да ни бъде посочено лекомислието, за да можем да го избягваме в бъдеще – и най-вече да ни се поясни къде сме раздавали лични обиди, за да се разкаем и да пристъпим към amende honorable [публично извинение]. Без тази помощ от редактора на „Къмършъл“ ще приемем за даденост, че нито сме допуснали груби грешки, нито сме се отнасяли лично, нито сме лекомислени и несправедливи.

Кой би отрекъл, че по отношение на индивидуални стихотворения не може да съществува дефинитивно мнение, при положение че на самата Поезия не можем да дадем точно определение? А ето че толкова често чуваме критиците, ден след ден, да произнасят с убеден вид хвалебствени или отрицателни присъди en masse, върху творби, за чиито достойнства или липса на такива те по начало са се признали невежи, признавайки се за невежи по отношение на принципите, които ги определят. Поезията никога не е била дефинирана така, че всички страни да са доволни. Може би в настоящото състояние на езика това няма и как да се случи. Думите не могат да обхванат Поезията. Нейното неуловимо и чисто духовно естество отказва да бъде ограничено и от най-широките хоризонти на някакви звуци. Но това не означава, че е погрешно разбирана – поне не от всички. Дори обратното, ако наистина има един кръг на мисълта, ясно и осезаемо очертан сред какофоничния и бурен хаос на човешкия интелект, то това е вечнозеленият и светъл Рай, който истинският поет познава, и познава само той, като отреденото на неговата власт царство – като градината на неговите блянове. Но всяко определение се състои от думи – а всяко разбиране – от идеи. И така, макар и лесно да вярваме, че поезията, самата дума, с големи трудности, ако ли и въобще, може да бъде дефинирана – все пак, нейният образ съществува ярко в света и ние не се затрудняваме да описваме така Поезията, Чувството, че дори и най-мътният ум да може да го разбере достатъчно ясно …

Превод от английски Олга Николова.