Ароухед, началото на май, 1851

 

Отдавна да се бях дотърколил с чамовата си колесница, но през тези последни седмици дори не можеш да си представиш колко съм зает, — при това навън, — да строя, поправям и ръчкам какво ли не. Освен това, трябваше да прибера и реколтата, — царевица и картофи (надявам се скоро да ти покажа някои фамозни придобивки), — и да се занимая с много други неща, които всичките се насъбраха по едно и също време. Сам се оправям; и нощем физически се чувствам така, както толкова често се чувствах преди, когато работех на надница от изгрев до залез. Но смятам да продължа да ти идвам на гости, докато не ми кажеш, че визитите ми са прекомерни и излишни. Няма човек на този божи свят, с когото да спазвам друг етикет и табиети, освен християнската честност и любов. Чувам, мой ближни човече, че имало аристокрация на интелекта. Някои хора храбро застъпват и отстояват идеята. Шилер явно е сред тях, макар че слабо го познавам. Във всеки случай, вярно е, че има искрени защитници на политическото равенство, които обаче приемат, че има интелектуално разслоение. И мога добре да си представя, как един човек с превъзходен ум може, чрез усилено самокултивиране, да се издигне, така да се каже, в една спонтанна аристокрация на чувството, — крайно превзето и придирчиво — подобно на онази тръпка, с която някой английски Хауърд, като ухапан от електрически скат, реагира и на най-беглия контакт с плебея. Тъй че, когато чуеш или видиш безмилостната ми демократичност, във всички отношения, може би инстинктивно ще поискаш да се отдръпнеш. Съвсем естествено е да страниш от някой смъртен, който смело заявява, че един крадец в затвора е също толкова достоен персонаж, колкото и Генерал Джордж Вашингтон. Това е смешно. Но Истината е най-глупавото нещо под слънцето. Опитай се да си изкарваш хляба с истината — и иди още сега да се наредиш за супа в приюта за бедни. Небеса! Ако някой свещеник се опита да проповядва Истината от нейната крепост, амвона, ще го подгонят така, че ще яхне перилата на собствения си амвон, за да бяга. Едва ли има съмнение, че всичките Реформатори, малко или повече, стъпват на истината; а не са ли по целия свят реформаторите превърнати в посмешище за всички? Защо? Истината е смешна за хората. Ей тъй с лекота, от стаята си тук, самомнителен и словоохотлив, преобръщам с главата надолу теста на моя мил Лорд Шафстбъри.

[Шафстбъри (1671 – 1713) твърди, че тестът за една истина е да удържи на подигравката.]

На пръв поглед има противоречие в това да застъпваш безусловната демокрация, а пък да признаваш, че не харесваш човечеството — като цяло. Но не е така. — Обаче това е  безкрайна проповед, — стига толкова. Тръгнах да казвам, че причината да не идвам до Ленокс е тази, — че вечер се чувствам напълно изцеден, както се казва, и неспособен да издържа на цялото друсане, за да дойда до вас и да се върна. След около седмица ще ходя до Ню Йорк, където ще се затворя в една стая на третия етаж и ще се мъча над моя “Кит”, докато ръкописът вече минава през печатницата. Това е единственият начин да го завърша —до такава степен обстоятелствата ме тласкат насам-натам. Спокойствието, свежестта, тихото като растенето на тревата настроение, в което човек би трябвало винаги да пише, — това, опасявам се, рядко ми се полага. Доларите са ме прокълнали; а злобният Дявол през цялото време ми се хили, държейки вратата открехната. Мой драги господине, имам предчувствие, — накрая ще бъда съвсем износен и ще се свърши с мен, като със старо ренде за индийско орехче, самото то изстъргано докрай и разпаднало се на парчета от постоянното триене в дървото, тоест, в орехчето. Онова, което най ме вълнува да пиша, е забранено, — за него не се плаща. Но по другия начин не мога да пиша въобще. Тъй че се получава някаква каша и всичките ми книги се провалят. Може би съм малко кисел в това писмо; но погледни ръката ми! — четири мазола на тази длан от мотики и чукове само от последните няколко дни. Тази сутрин е дъждовна; тъй че съм си вкъщи и работата ще почака. Обзела ме е веселост и затова пиша малко жално. Ех, джинът да беше тук! Ако някога, скъпи ми Хоторн, в онези вечни времена, които ни предстоят, ние двамата с теб седнем в Рая, сами в някое сенчесто кътче; и ако по някакъв начин успеем да си донесем скришом една кошница със шампанско (не искам да вярвам в никакъв рай на въздържатели), и ако тогава скръстим небесните си крака, седнали в небесната трева, която е завинаги тропическа, и чукнем чаши и глави, докато не зазвънтят в хармония, — тогава, — о, мой сродни смъртни човече! — как сладко бихме си приказвали за многобройните неща, които сега ни тревожат, — когато цялата земя ще бъде просто спомен, а крахът й — античност. Тогава ще се съчиняват песни, каквито се пеят, когато една война свърши; смешни, комични песни, — “Ах, когато в онази странна дупка живеех…” или “Ах, когато там долу потях се и страдах…” или “Ах, когато млатех с юмруци, млатеха и мен…” — да, нека да предвкусваме такива неща. Нека да се закълнем, че макар сега да се потим и мъчим, то това е заради тази суха жега, без която не би могла да израсне лозницата и да роди гроздето за нашето шампанско отвъд.

Но говорех за “Кита”. Както казват рибарите, “вече се въртеше и пенеше”, когато го оставих преди три седмици. Ще го сграбча за челюстта обаче, много скоро, и ще го довърша все някак. Каква полза да доизкусуряваш нещо, толкова нетрайно като книгата в днешно време? И евангелие да бях написал в този век, щях да свърша на улицата. — Говоря за себе си, а това е егоистично. Но какво да направя? Пиша на теб; познавам те малко, но за себе си нещо зная. Тъй че пиша за себе си, — поне на теб. Ти не се притеснявай да пишеш обаче; и не се притеснявай да идваш на гости, а когато дойдеш, не се чувствай задължен да говориш. Аз ще се погрижа и за писането и за говоренето. — Между другото, в последния брой на списанието “Долар” прочетох “Непростим грях”. Тъжен образ, този Итън Бранд. Нямам съмнение, че вече си причина за доста трепети и сътресения у племето на “обикновения читател”. Ужасяващо поетическо кредо е тази идея, че култивирането на ума изяжда сърцето. Но моето прозаическо мнение е, че в повечето случаи у тези хора, които имат силни умове и ги упражняват добре, сърцето се разгръща чак до бедрата. И даже и да ги опушиш на огъня на премеждията, както при истинските бутове, главата просто дава по-богат и силен вкус. Напълно съм за сърцето. Главата кучета я яли! По-скоро бих предпочел да съм глупак със сърце, отколкото Юпитер Олимпийски с неговата глава. Причината масата хора да се страхуват от Бог, и всъщност да не Го харесват, е, че нямат доверие в сърцето Му и си Го представят като един гол като часовник ум. (Забелязваш, че използвам главна буква за местоименията, когато говоря за Божеството; не мислиш ли, че има нещо малко сервилно в тази употреба?) Друго нещо. Онзи ден бях в Ню Йорк за двадесет и четири часа и видях портрет на Н. Х. Виждал съм и съм чувал да се споменава много ласкателно (от гледната точка на издателя) “Къщата със седемте кули”. И съм виждал обявления за “Разкази” и “Нови произведения” от Н. Х. Тъй че общо взето си казвам, този Н. Х. се издига. Мой драги господине, започват да те покровителстват. Всяка слава е покровителство. Нека да бъда оплют: в това няма покровителство. Ако има въобще някаква “репутация” Х. М., то тя е ужасна. Помисли! Да стигнеш до следващите поколения е само по себе си вече лошо, какво остава пък като “онзи, дето живял сред канибалите”! Когато говоря за идните поколения във връзка със себе си, имам предвид просто  бебетата, които вероятно ще се родят непосредствено в момента, в който предам Богу дух. До някои от тях ще стигна, по всяка вероятност. “Тайпи” ще им го дават, може би, със закуската. Вече гледам на цялата тази работа със Славата, като на най-прозрачната суета. Все по-често чета Соломон и всеки път виждам все по-дълбоко и неизразимо значение у него. Преди година дори и не помислях за Славата по начина, по който го правя сега. Цялото ми развитие се осъществи едва през последните няколко години. Аз съм като едно от онези семена от египетстките пирамиди, които след като три хиляди години са били просто семена, ги посадили в английска почва и те покълнали, и се раззеленили и после изгнили. Така и аз. До двадесет и пет годишна възраст не се развивах въобще.  Животът ми започна на двадесет и пет. И не са минали и три седмици от тогава досега, през които да не съм развил листи вътре в себе си. Но сега усещам, че съм стигнал до последното листо на стъблото и скоро цветето ще започне да гние. Сега ми се струва, че Соломон е най-истинският човек, който е говорил някога, и пак едвам се е справил с истината, с оглед на популярния консерватизъм; или пък в текста е имало много добавки и грешки.

[Сравни с глава 96 в “Моби Дик”: “Най-истинският сред всички е онзи Човек на Скръбта и най-истинска сред всички книги е Соломоновата, а Еклесиаст е изящно изкованата стомана на страданието. ‘Всичко е суета.’ ВСИЧКО. Този своеволен свят още не е проумял нехристиянската мъдрост на Соломон.”]

— Четейки мисли на Гьоте, тъй боготворен от своите поклонници, намирам следното: “Живей в цялото.” Ще рече, твоето отделно същество е нищо, — добре; излез извън себе си, разгърни се, отвори се и почувствай трептенията на живота в чашките на цветята и в короните на дърветата, в планетите Сатурн и Венера и в неподвижните звезди. Какви глупости! Ето един човек с непоносим зъбобол. “Мило момче” — казва му Гьоте — “боли те много този зъб, но трябва да живееш в цялото и тогава ще бъдеш щастлив!” Като при всички гении, у Гьоте има много врели-некипели, а пропорционално на допира ми с него, огромни количества има и у мен.

Х. Мелвил

 

П.П. “Амин!” — каза Хоторн.

N.B. В това усещане за “цялото” все пак има някаква истина. Ти несъмнено често си го изпитвал, докато лежиш в тревата в някой топъл летен ден. Краката ти сякаш пускат филизи и корени в земята. Косата ти е като листа по главата. Това е усещането за цялото. Но пакостта с истината е, че хората настояват на универсалната приложимост на временни чувства и мнения.

П.П. Убеден съм, че не би пропуснал да се възхитиш на проявената от мен тактичност да платя пощенските разходи за това писмо.

 

Превод от английски Олга Николова. Бележките в квадратни скоби са на преводача.