Глава XXXV от “Моби Дик”

 

Времето вече беше хубаво, когато дойде и моят ред да поема поста си на мачта.

По повечето американски китоловни кораби дежурствата на мачта започват почти веднага след напускането на пристанището, дори и на кораба да му предстои да пропътува още петнадесет хиляди мили, преди да стигне набелязаното място. А ако след три, четири или пет-годишно  пътешествие, той наближи родния си пристан с един-единствен празен съд – ако ще да е нищо и никакво шишенце –  постовите продължават да висят по мачтите  до самия край. Едва когато платната навлязат сред пристанищните кули, изчезва и последната надежда да бъде уловен още един кит.

Сега, понеже постът на мачта, било то на суша или по море, сам по себе си е много стар и интересен, нека да разгърнем малко  темата. Приемам, че най-древните постови на мачта са били старите египтяни, защото въпреки всичките ми изследвания, не намирам други преди тях. Макар че техните предци, строителите на Вавилонската кула, несъмнено са възнамерявали да издигнат, в лицето на въпросната кула, най-високата мачта в цяла Азия, а даже и в цяла Африка, все пак (преди още да бъде поставена последната тухла) тази тяхна мачта е била пометена през борда от страшния ураган на Божия гняв. Поради това не можем да наречем вавилонските зидари предшественици на египтяните. А пък че египтяните са били народ, фанатично отдаден на поста на мачта, е твърдение, което се базира на общоприетото сред археолозите мнение, че първите пирамиди са били издигнати за астрономични цели: теория, която се потвърждава от особената стъпаловидна форма на четирите страни на тези здания, благодарение на която, с гигантски крачки, онези древни астрономи ще да са се изкачвали на върха, за да се провикват от него, видят ли нова звезда; точно така и висналият на поста си моряк се провиква напевно, види ли на далечния хоризонт кораб или кит. В лицето  на Св. Симеон Стълпник, известният християнски отшелник от древността, който построил висок каменен стълб в пустинята и прекарал целия остатък от живота си на върха му, като качвал храната си от земята с макара и въже; та в негово лице, казвам, имаме удивителен пример за безстрашен пост, от който ни дъжд, ни мъгли, ни градушки, вихрушки и виелици са могли да го прогонят. Застанал храбро лице в лице с нещата, той буквално умрял на поста си. В нашата модерна епоха като постови на мачта имаме вече само безжизнени екземпляри от камък, желязо и бронз, които, макар и устойчиви на бесните бури, са напълно неспособни да запеят, ако някоя нова гледка се открие пред тях. Имаме Наполеон, който, на върха на колоната си на площад Вандом стои със скръстени ръце, на сто и петдесет фута над земята, без да го е грижа кой командва палубите долу  дали Луи Филип, Луи Блан [1] или Луи Дявола. Великият Вашингтон, също, стои нависоко на главната си мачта в Балтимор, и като един Херкулесов стълб, колоната му бележи границата на човешкото величие, отвъд която малцина смъртни могат да преминат. Адмирал Нелсън, и той, на бронзовия си шпил на Трафалгар, пази поста си на мачта, и дори когато е напълно забулен в димната мъгла на Лондон си личи, че там се крие герой. Защото където има дим, там има и огън. Но нито великият Вашингтон, нито Наполеон, нито Нелсън биха отвърнали на махащия отдолу, колкото и страстно да ги призовава той да дадат дружески съвет на обезумелите палуби, в които те са вперили поглед; пък ако ще и правилно да се предполага, че духът им успява да провиди, отвъд гъстата мъгла на бъдещето, опасните плитчини и скали, които трябва да се избегнат.

Може би изглежда неоправдано да се съпоставят постовите на мачта на суша с тези по корабите; но истината е друга, както ясно се вижда от едно свидетелство, предоставено ни от Обид Мейси, единственият историк на Нантъкит. Почитаемият Обид ни казва, че в ранния период на китоловството, преди корабите да започнат да пътешестват, за да преследват улова си, жителите на този остров забивали високи колове по брега, по които наблюдателите се качвали с помощта на забити кабъри, подобно на пилета, прибиращи се в кокошкарника си. Преди няколко години същият метод се използваше от китоловците в залива на Нова Зеландия. Колчем съзрели китове, те давали знак на готовите, пълни с рибари лодки край брега. Но този метод вече не се използва, тъй че да преминем към същинската мачта – тази на китоловния кораб. По трите главни мачти се стои на пост от изгрев до залез. Моряците се редуват (както на руля) и се сменят на всеки два часа. В кристалното време на тропиците е изключително приятно да си дежурен на мачта, а за съзерцателния мечтател е същинска наслада. Стоиш там, извисен над смълчаните палуби, крачейки над дълбините, сякаш мачтите са твоите гигантски кокили, докато под теб, между краката ти сякаш, плуват огромни морски чудовища, както корабите едно време са плували под ботушите на известния Колос на стария Родос. Стоиш там, изгубен в безкрайните параболи на морето, където единственото движение е къдренето на вълните. Упоеният кораб лениво се носи, подухва сънлив вятър, всичко те разтапя в унес. През повечето време, в този тропически китоловен живот, ти си част от една възвишена безсъбитийност. Не чуваш никакви новини, не четеш вестници; притурките с изненадващи разкази за ежедневни работи не те примамват с излишни вълнения; не научаваш за кризи в страната, за банкрути, за сривове на борсата; не се тревожиш от мисълта какво ще ядеш за вечеря – защото всичките ти вечери за три години напред, че и повече, са складирани на сигурно в бурета, а сметката ти остава непроменена.

На някои от южняшките китоловни кораби, при пътуване от три или четири години, както често се случва, общо часовете прекарани на мачта се равняват на няколко месеца. И е много жалко, че това място, на което прекарваш солидна част от отреденото ти време за живот, е тъй категорично лишена от всичко, което би наподобило какъвто и да било уют, или да породи поне онова чувство за удобство и принадлежност, каквото създават леглото, хамакът, катафалката, постовата будка, амвонът, каретата или което и да било от онези малки и закътани приспособления, в които хората временно се изолират. Обичайното място на висене е върха на брамсела, където стоиш между две тънки успоредни греди (каквито има общо взето само на китоловните кораби), наречени реи. Люлян от вълните, тук новакът се чувства също толкова стабилен, колкото ако рече да стъпи на рогата на бик. Разбира се, в студено време можеш да си качиш един вид подслон, във формата на шинел, но, ако трябва да бъдем точни, и най-дебелият шинел е толкова подслон, колкото и голото тяло. Както душата е прилепена в своето жилище от плът и не може свободно да се движи из него, нито пък да се движи извън от него, без риск да намери своята гибел (като някой невеж поклонник, тръгнал да пресича снежните Алпи през зимата), така и шинелът е не толкова подслон, колкото просто обвивка, или втора кожа, в която си прибран. Не можеш да сложиш етажерка или шкаф с чекмеджета в тялото си, и по същия начин не можеш да превърнеш шинела си в удобна стаичка.

По този повод, много е жалко също така, че върховете на мачтите на южните китоловни кораби не са снабдени с онези завидни малки палатки или амвони, наречени врани гнезда, благодарение на които постовете на гренландските кораби биват защитени от суровото време в мразовитите северни морета. Според приятния (като за пред камина) разказ на капитан Слийт, озаглавен „Пътуване сред ледниците, в търсене на гренландския кит, случайно довело до преоткриването на изгубените исландски колонии на Стара Гренландия“ — та в тази възхитителна книга, всички, стояли някога на пост на мачта, са удостоени с едно чаровно в обстоятелствеността си описание на новоизобретеното врано гнездо на „Ледник“, както се наричал добрият кораб на капитан Слийт. Той го нарекъл враното гнездо на Слийт в своя чест, бидейки неговият изобретател и носител на патента му, и то без никаква нелепа тактичност или фалшива скромност, понеже вярвал, че ако наричаме децата си на себе си (ние, бащите, бидейки техните изобретатели и патентоносители), то така трябва да именуваме в своя чест и всяко приспособление, което главата ни е родила. По форма враното гнездо на Слийт прилича на бъчва или на лула, отворена отгоре, но снабдена с подвижна странична преграда, за да пази наветрената страна на главата по време на бурен вятър. Тъй като е прикачено за върха на мачтата, в него се качваш през малък отвор отдолу. На задната страна или страната откъм кърмата има удобна пейка със шкафче под седалката за чадъри, шалове и палта. Насреща има кожени дисаги, в които да държиш рупора, лула, телескоп и други мореплавателни уреди. Когато капитан Слийт стоял на пост на мачтата в своето врано гнездо, както сам ни казва той, винаги имал и пушка (закачена за кожените дисаги), както и барутница и сачми, като целта била да може да отстрелва заблудени нарвали или скитащите морски еднорози, които изобилстват в онези води. От палубата не можеш да стреляш по тях успешно поради съпротивлението на водата, но ако стреляш отгоре им, това вече е съвсем различно. Сега, очевидно е, че капитан Слийт с голяма любов описва всички малки детайли на удобствата на враното гнездо, но въпреки че така обстоятелствено се спира върху много от тях, и макар тъй щедро да ни предоставя едно твърде научно описание на експериментите, проведени във враното гнездо с малкия компас, който държал там, за да коригира грешките, произхождащи от тъй-нареченото „локално привличане“ на всички магнити в нактоуза; грешки, дължащи се на успоредната близост на желязото в гредите на кораба, а в случая на „Ледник“, може би, и на многото отчаяни ковачи сред екипажа — казвам, че макар и много дискретен и научен в подхода си, и въпреки всичките „отклонения на нактоуза“, „наблюдения по азимут“ и „апроксимативни неточности“, той знае много добре, този капитан Слийт, че не е потъвал в тези дълбоки размишления около свойствата на магнита дотам, че да не бъде привлечен от време на време към постоянно допълваното плоско шишенце, пъхнато от едната страна на враното му гнезденце, на удобно за хващане разстояние. Въпреки че, като цяло, много се възхищавам и дори обичам смелия, честен и учен капитан, все пак смятам за много лошо от негова страна това, че съвсем е пропуснал да спомене онова плоско шише, което му е било такъв верен приятел и утешител в моментите, когато, увит и с качулка и ръкавици, е изучавал математиката в извисеното си птиче гнездо на няколко прелета от Северния полюс.

Макар и да не сме така приятно настанени на високото, като капитан Слийт и неговите гренландци, за нас, китоловците от юга, все пак това неблагоприятно обстоятелство се компенсира от съвсем противоположните на севера ведри и изкусителни южни морета, в които ние южните риболовци най-вече плаваме. Аз например се изтягах на въжетата отгоре съвсем спокойно, за да си поговоря с Куийкуег или с някой друг, който се намираше наоколо и не беше на пост; после качвайки се още по-високо и прехвърляйки крак през горната рея, обхождах предварително с поглед водните пасища и накрая се качвах на предопределеното ми място.

Нека още сега да сваля този товар от плещите си и да си призная откровено, че хич не ме биваше за постови. И как иначе, когато загадката на цялата вселена се въртеше в мен – докато стоя съвсем сам на тази предразполагаща към размишления височина – как иначе, освен с известна небрежност, можех въобще да изпълнявам задълженията си и да спазвам неизменната заповед на всеки китоловен кораб: „Дръж времето под око и не пропускай да изпееш всичко, което мернеш !“

И нека ви предупредя, най-съчувствено, всички вас, собственици на кораби от Нантъкит! Внимавайте да не наемете на бдителните си риболовни кораби някой младеж с изпито чело и отвеян поглед, склонен към неуместна съзерцателност, който предлага да се качи на борда с глава пълна с Платоновия „Федон“, вместо с учебника по корабоплаване на Баудич [2]. Внимавайте с такъв младеж, казвам. Китовете трябва да бъдат забелязани, преди да бъдат уловени, а този млад платоник с хлътнали очи десет пъти ще обиколи земното кълбо с кораба ви, без да ви направи по-богати и с една пинта китова мас. А никак не са излишни тези предупреждения. Защото днес китоловните кораби представляват убежище за много меланхолични и разсеяни млади романтици, отвратени от тегобите на земята и потърсили удоволствие в смолата и спермацета. Все се  намира по някой Чайлд Харолд [3]  да висне на върха на мачтата на злощастния китоловен кораб и да нарежда:

„Люлей се, ах, тъмен и син океан!
Кръстосват напразно ловците на китове.“

Много често капитаните на такива кораби хокат тези разсеяни млади философи, укорявайки ги, че не проявяват достатъчно „интерес“ към мисията, намеквайки, че безвъзвратно са загубили всяка почтена амбиция да научат нещо, тъй като тайно в душите си биха предпочели въобще да не виждат кит. Но всичко е напразно. Младите платоници са убедени, че зрението им е несъвършено; те са късогледи; каква полза да напрагят зрителните си нерви? Оставили са биноклите за опера вкъщи.

„Как така, маймунке“ – казва харпунерът на едно от тези момчета – „вече три години обикаляме, а ти още не си мернал и един кит. Китовете станаха по-редки от кокоши зъби, откакто ти се качи на мачтата.“ Може би наистина е така, а може да е имало цели стада на хоризонта, но каденците на вълните, преливащи в мислите на този разсеян младеж, са го потопили в такава упойна безметежност, в такъв просторен, несъзнателен блян, че той вече е загубил даже своето аз и в мистичния океан под краката си вижда единствено образа на онази дълбока, синя, бездънна душа, която е олицетворение  на цялото човечество и цялата природа. Всяко странно и красиво плаващо полувидение, всяка смътно провидяна изправена перка и неразличима форма му се струва въплъщение на неуловимите мисли, които населяват душата, постоянно пробягвайки през нея. В това омагьосано състояние духът се носи обратно натам, откъде е дошъл, разнася се във времето и пространството, подобно пантеистичната пепел на Уиклиф [4], превръщайки се накрая в частица от всеки бряг на света.

У теб сега няма друг живот, освен животът на полюшващия се кораб, който корабът пък заема от вълните, а те — от неведомите приливи на Бога. Но обзет от този сън, този блян, само помръдни крак или ръка на сантиметър, отпусни хватката за миг, и цялото ти аз се завръща в ужас. Ти висиш над Картезиански вихри. И може би, посред пладне, под ясното слънце, с полузадавен вик ще полетиш през прозрачния въздух към тихите вълни, за да не изплуваш никога повече. Чуйте добре, пантеисти!

 

 

Превод от английски Олга Николова.

[1] фр. Louis Jean Joseph Blanc, 1811 — 1882 – френски социалист, историк, журналист и политик, следовник на Сен Симон.

[2] Американски мореплавател и математик (1773–1838).

[3] Странстващият рицар от едноименната поема на Байрон.

[4] John Wyclif , (около 1330-1384) , английски пред-реформатор, философ и теолог, направил най-стария превод на Библията на английски език. Тялото му било ексхумирано и изгорено. Пепелта била хвърлена в поток. Според късна легенда, пепелта стигнала морето и се разнесла, както ученията на Уиклиф, по целия свят.