Откъси от “Възпитани от любовта” на Шиничи Судзуки, основател на метода Судзуки за изучаване на музиката.

Методът „Судзуки“ е всъщност методът, използван от всички музиканти, откакто свят светува, докато е имало автентична “народна” музика. Бъдещият музикант от самото си раждане намира в музиката своята естествена среда и се учи, като развива уменията си интуитивно, “прихващайки” мелодиите и техниките. Идеята на Судзуки е да накара родителите да създават добра среда, в която децата естествено, без принуда, да развиват чувствителността си. Затова и в неговите школи родителите също участватмного интензивно, особено в началото. Децата започват от момента, в който могат да държат цигулка. Судзуки разказва как един ден внезапно си дал сметка, че малките деца в Япония говорят японски. Но японският е труден език! Как така са го научили?! Значи у всички тях има невероятни способности, трябва да им се даде простор! Това полага началото на неговия подход. Нека обаче читателят да не си мисли, че този подход изключва упоритите упражнения и тренировки. В един от най-забележителните случаи, разказани в книгата на Судзуки, при него идват родителите на сляпо дете и го молят да научи детето да свири, за да може то да се радва на музиката, дори и да не може да се радва на видимата красота на света. За да свири човек на цигулка, трябва да слага правилно лъка на струните. А за да се научи на това, трябва да си служи с очите . След дълго мислене Судзуки приема и започва да тренира детето да развие “вътрешното си зрение”. Чрез непрестанни упражнения, при които например то трябва да пипне с върха на пръчица върха на палеца или показалеца на другата си ръка (опитайте със затворени очи), Судзуки успява да развие усещанията за пространство така необходими на детето, за да може да започне да свири. Тренировката отнема месеци и хиляди повторения.

Истинската разлика в метода на Судзуки, освен ранното начало и липсата на принуда в естествената музикална среда, всъщност е в самата цел на заниманието. А тя е, както читателят ще види в избраните кратки откъси тук — не професионални умения, а възпитание в благородство на духа, каквато в действителност е целта на всяко изкуство.

 

*

Един ден майката на един от учениците ми дойде да ме разпита за сина си. Нейното момче притежаваше добър музикален слух, упражняваше се и беше чудесно дете.

— Сенсей [Учителю], ще стане ли нещо от сина ми? — попита майката внезапно.

Отвърнах през смях:

— Не. Няма да стане “нещо” от него.

В днешно време родителите явно са склонни да разсъждават по този начин. Това отношение към образованието е неприкрито студено и пресметливо. Когато чуя такива думи, винаги ми идва да отговоря с шега. Но майката се притесни и изненада.

Затова продължих:

— Чрез свиренето на цигулка той ще стане благороден човек. Нима това не е достатъчно? Трябва да престанете да искате от сина Ви да се превърне в професионалист и да печели добри пари. Именно тази мисъл се чете в думите Ви и тя е обидна. Един човек с деликатно и чисто сърце ще намери своето щастие. Единствената грижа на родителите би трябвало да бъде да възпитат у детето си благороден дух. Това е достатъчно. Ако не влагат в това най-големите си надежди, накрая детето може да избере път, който не отговаря на очакванията им. Синът Ви свири много добре. Трябва да се постараем и умът и сърцето му да станат великолепни.

 

*

[Един от учениците на Судзуки, Коджи заминава за Париж, за да се учи при Жорж Енеско, един от големите цигулари на епохата. Коджи първоначално се записва при друг учител, защото чул от някого, че Енеско бил болен и не взимал повече ученици. След настоятелно писмо от Судзуки (“Нямам думи. … Нима не замина за Париж, за да се учиш при Енеско? … Ако го цениш, ще отидеш да се поинтересуваш сам и няма да се доверяваш на слухове, независимо дали ще те вземе…”), Коджи се среща с Енеско и успява да го убеди да го вземе като ученик.]

 

Написах на Коджи следния отговор: “Благодаря за писмото… Хубаво беше, че успя да се срещнеш с Професор Енеско, нали? Един ден ще разбереш, че е най-висша благодат да общуваш с хора с голяма човечност, чието изкуствооблагородява душата. И онова, което можеш да попиеш от величието и красотата на характера на своя учител, това ще определи и твоята стойност. За да забележиш и да проумееш тези качества се изисква смиреност и разумност, които се придобиват само чрез искреност, любов и знание. Това, че ще бъдеш близо до Професор Енеско ми дава преди всичко радост, спокойствие и увереност. Може би прекалявам, но искам още един човек да бъде близо до теб: Д-р Швайцер. Би било прекрасно. Но колкото и голям да е другият, само от нас зависи дали ще можем да поемем неговото величие. Човек трябва сам да се развие вътрешно, за да може да черпи от величието на другия. Само ако успее да стори това, може наистина да осъзнае каква радост е да общува с големи хора. Никога не губи скромността си, защото възгордяването замъглява способността да виждаш истината и величието на духа. Моля те, в никакъв случай не забравяй това.”

 

*

Когато реших да остана в Берлин и да уча при Клингер, наех квартира в дома на една побеляла вдовица и възрастната й прислужница. И хазяйката и прислужницата бяха малко глухи, тъй че не се оплакваха, независимо колко силно свирех на цигулката си. Освен това имах и късмета да се запозная с Д-р Михаелис, професор по медицина, и със семейството му, които всички бяха много мили с мен. При посещенията си в Япония, професорът често бе идвална гости у нас, тъй че сега бе особено мил с мен. Когато го поканиха да отиде в Америка, за да стане декан на университета Джонс Хопкинс, той ми каза:

— Вече няма да мога да се грижа за теб, тъй че помолих един приятел да те наглежда.

Този негов приятел се оказа д-р Албърт Айнщайн, който разви теорията за относителността.

Преди д-р Михаелис да замине за Америка, той организира празнична вечеря, след която имаше музика. Аз също бях поканен да свиря. Не бях много добър, но настояха, тъй че се съгласих и изсвирих нещо, което харесвах —един концерт за цигулка на Брух, който тогава учех с Клингер. Докато пиехме чай след това, се водеше тих разговор.

— Наистина не мога да разбера — поде една възрастна дама на около седемдесет, която седеше точно срещу д-р Айнщайн, — Судзуки е израснал в Япония в напълно различна от нашата среда. Но въпреки това неговото изпълнение изразяваше ясно за мен немския дух на Брух. Кажете, как е възможно това?

След кратко мълчание, д-р Айнщайн, който бе достатъчно млад, за да й бъде син, каза спокойно:

— Хората навсякъде са хора, мадам.

Бях силно трогнат.

 

*

Хармонията — за да бъде постигната, човек трябва тактично да отстъпи на другия и е по-благородно да си този, който отстъпва, отколкото онзи, който кара другия да отстъпи. Хармонията не може да бъде постигната по никакъв друг начин. Това научих от Айнщайн и неговия кръг от приятели.

 

*

Това, че сме се родили и че ще умрем е дадено от Майката Природа. Нито едното, нито другото е наша отговорност. Всяко човешко същество носи само отговорността за това как ще живее. Така мисля. И се моля животът ми да бъде изживян сред любов и радост. Никой наистина не търси омраза и скръб. Децата въплъщават живота в най-истинската му форма, защото се опитват да живеят в чиста любов и радост. Не мога да живея без децата. Но обичам също и възрастните, защото изпитвам съпричастност към тях — “В крайна сметка, и тези хора ще трябва да умрат.” Човешкият живот трябва да е изпълнен с любов един към друг и взаимна утеха. Моцарт ни учи на това и аз вярвам в същото.

Човек получава любов само давайки сам любов. Животът ни си струва само ако се обичаме и си даваме взаимно утеха. Търсих смисъла на изкуството в музиката и чрез музиката намерих своята работа и целта на своя живот. Преди, изкуството за мен беше нещо далечно, неизмеримо и непостижимо. Но открих, че то е съвсем осезаемо. Всеки, който тръгне да изучава едно изкуство, е склонен да мисли, че целта на усилията му е много далеч. Опитах се да открия тайната. Но след тези осем години в Германия, разбрах, че въобще не беше така, както си го представях.

Истинската същност на изкуството не е нещо високо и далечно. Тя се оказа вътре в мен самия, в моето ежедневно аз. Начинът, по който поздравяваме хората и по който се изразяваме, е изкуство. Ако един музикант иска да стане добър артист, най-напред той трябва да стане по-добър човек. Така неговата стойност ще се прояви. Ще се прояви във всичко, което върши, дори и в това, което пише. Изкуството не е в някакво отдалечено място. Произведението на изкуството е израз на целия характер, чувствителност и способност на художника.

 

*

Както споменах, от една страна, постоянно слушах прекрасни произведения, чудесно изпълнени; бях потопен изцяло в Моцарт; от друга страна, виждах скромността, високата интелектуална чувствителност и човечност на д-р Айнщайн и неговия кръг; и по този начин намерих каквото търсех и разбрах какво е изкуството. След като разбрах, всичко останало зависеше от мен. Зависеше от мен да се усъвършенствам и да стана по-благороден човек — това беше всичко.

 

*

Смятам, че тренирането на таланта чрез паметта е най-важното. …

В своята книга “Какво е дзен?” Дайсъцу Судзуки казва: “Една от характеристиките на човешкия живот е опитът. Човекът помни. Паметта е изключително ценна и фактът, че човек размишлява и измисля идеи се дължи на това, че има памет. Само благодарение на паметта човешкият опит е възможен, а ако опитът е възможен, колко начини за развитие се откриват пред него… Благодарение на паметта, човекът събира опит, а благодарение на опита — разсъждава.”

Тъй че, паметта е съществена. В зависимост от упражненията, паметта става все по-добра и времето, което ви отнема, за да запаметите нещо, става все по-кратко. Стигате дотам, че можете да запаметите нещо отведнъж. И тогава, когато научите нещо, никога не го забравяте. Умението да помниш може да бъде придобито от всеки, ако правилно се подходи.

От 1949г. нашата г-жа Яно работи с нови образователни методи за паметта, като кара децата да запомнят и рецитират известните хайку на Иса. Наблюдавайки резултатите от това трениране на паметта през последните седемнадесет години, установяваме, че всичките деца имат по-добри оценки в училище.

Ето част от подготовката на г-жа Яно, свързана със стиховете на Иса:

Първи срок, 53 хайку като тези:

Топи се зимният сняг
Топи се, и гургулицата вече
Сред клоните пее.

 

Топи се зимният сняг,
Топи се, и селото пълно е вече,
Пълно с детска глъч.

 

Втори срок, 64 хайку като тези:

Чуй на подбела листото
Как пуква се на две.
О, каква жега!

 

Виж котето как
За да хване, скача,
Литналото есенно листо.

 

Трети срок, 45 хайку като тези:

С усмивка пролазило
Бебето на две ще стане
От тази сутрин нататък.

 

Ах, мой роден град.
Какви мекици правеха!
А и сняг напролет, също.

 

Децата, които отначало не можеха да запомнят едно хайку, след като го чуят десет пъти, през втория срок го научаваха само след три или четири слушания, а през третия срок само след едно изслушване.

Стихотворенията бяха избрани заради техния интерес, поетичен чар и усет за природата… След тези ежедневни тренировки децата започват спонтанно да съчиняват свои хайку за нещата, които забелязват.

*

 

Превод от английски Олга Николова. Nurtured by Love, Dr. Cedric E. Gregory; 2nd edition, 1984.
Илюстрации: архитектурен план на римския Пантеон от английска енциклопедия от XIX в. Агостино ди Дучо, „Свирещи ангели“, релеф в Темпио Малатестиано в Римини, 1449-1456г.