Откъм терасата в Тикал

Додето имам планини за гледане,
ще имам на какво да се надявам.
Наивно или не, ще кажа:
Животът е безкраен всеки миг
и всяка вечност е проблясък от пъстърва във реката –
да уловиш и двете няма как.

Запалвам си цигара – щедър дар
(Катул не е единствен от приятели обгрижван) –
и от високата веранда наблюдавам
юлската градина.
Тиквите вървят добре
и са на път до Рим да стигнат.
В един и същи словоред е чубрицата
със босилека – тромпет от мед.
На джоджена му дай потаен кът,
подобно пръчица и восъчна дъска
на някой луд по писането, като Лудингира.
Пиперът е настъпил смело, легион,
на битката в разгара
и копие и меч върти с такава виртуозност, че
далече някакъв човек пропуска свойта гара
и право във Тикал се озовава.
А бобът е ездач –
пешак е само споменът
за дни отдавна отшумели.
Доматите, инфанти още,
ту слизат от престола, ту се качват;
по бузите им слънцето играе
и на детето в двора погледа пленява.
А пък невените!
Невените, като главни
свистят в нощта на твоето отсъствие.

Какви царства, какви епохи във една градина!
Ще сляза да полея.

Буболечка

Писането е извънкласна работа,
самодейност, а и самонадеяност,
че можеш да надбягаш гепардите
и да ги сложиш в малкия си джоб,
докато в големия дундуркаш дете,
коала и средноголям евкалипт.

Толкова безперспективно и старомодно
е писането,
че минаваш за особняк (в най-добрия случай),
нещо като буболечка с тънки крачета
и неясно предназначение.
Самият ти не се мислиш за нещо
кой знае колко по-различно,
само дето и това те радва,
както хилядите други дребни неща,
като разноцветните керамични мъниста
от халколита например
или поповите лъжички
в старото корито на селската чешма.

Писането е като да излезеш под открито небе
по време на антракта на Шекспирова пиеса
и да продължиш да гледаш и слушаш.

Животът тече и пада в ниското
с мощ, милиони пъти по-голяма
от водопада Виктория,
а ти, докато летиш към бездната, си мислиш:
Върховно е!

Ето това е писането – да си невъзможен за преглътване.

Репетиция

“Нам ни трябва не вървеж, а вяра”
Йоан Екзарх “Шестоднев”

Отиваме нататък, където други са моретата
под кротките млекопитаещи съзвездия.
Телата ни със диви гледки се насищат
във маранята на прозирната история.
Постлан с пера от феникси, пред нас е път
и не вървеж, а вяра ни задвижва,
че даже в най-забутания ъгъл на пустинята,
в най-гъстото на пясъка, седи човек
и репетира дъжд.

 

Илюстрации: древноегипетска фреска „Градината на Небамун“; Хамоншу, „Форми на големи и малки вълни“, 1903г.