Исус каза: Отвориш ли дръвчето, ще ме намериш в него.

„Евангелие от Тома“ (77)

 

Отвориш ли чучулигата, ще намериш вътре песента,

Луковица по луковица, сребърновита.

Емили Дикинсън

1835

Червеношийка влита в колиба в Уестморленд, където болно от треска детенце лежи и възрастна жена, сенилна, седи до огъня. Червеношийката е посрещната като daimon, даймон, дух на първоначалата, чието присъствие се тълкува като добра поличба. Тази случка Уърдсуърд, тогава шестдесет и четири годишен, превръща в стихотворението „Червеношийката“.

1845

Гарван влита в стаята на скърбящ човек и го докарва до лудост, отговаряйки „Nevermore“ („Никога вече“) на всичките зададени му въпроси, докато човекът, който си дава сметка, че птицата, способна да подражава чрез гласа си, е всъщност механичен автомат, с една-единствена дума в речника, упорито се обръща към гарвана сякаш той е свръхестествено същество, което може да отговори на въпросите за съдбата на душата след смъртта.

1855

Ястреб, спускащ се с „варварски вик“ [barbaric yawp] (и двете думи описват звук, barbaricнегръцка реч, която прилича на повтарянето на bar bar [ср. на бълг. дъра-дъра, дърдоря, бъра-бъра, бърборя – бел. пр.], а yawp – дума почти толкова стара, колкото самата английска поезия, описваща острия и дрезгав вик на птица), Уолт Уитман възприема като даймон, хокащ го за неговото „бъбрене и протакане“. Уитман отговаря (в края на първа част на „Стръкчета трева“, в по-късни издания – петдесет и втора и последна част на „Песен за себе си“), че наистина е като ястреба – „И аз не съм опитомен“, – и надава своя „варварски вик над покривите на света“. И подобно птицата, и той говори с авторитета на самата природа. Ние трябва да изтълкуваме посланието му, както можем. „Ако желаеш да ме видиш пак, потърси ме под своите подметки.“

Едва ли ще познаеш кой съм и какво искам да ти кажа,
но все пак ще ти нося здраве,
и ще пречиствам, и ще укрепвам твоята кръв.

Ако пропуснеш да ме уловиш веднага, не се отчайвай,
пропуснеш ли ме тук, търси ме другаде.
Все някъде съм спрял и те очаквам.

[Превод Цветан Стоянов. „Стръкчета трева“, изд. „Народна култура“, 1965 г., с. 37. Макар че Давенпорт употребява думата osprey, орел рибар, тук сме избрали по-общото название ястреб, както е и в превода на Стоянов и както е в самия текст на стихотворението. Откъде Давенпорт има информация, че става дума за орел рибар, не е ясно (може би предишни версии на стихотворението). – бел. пр.]

 

Оттук насетне птиците в „Стръкчета трева“ се възприемат като даймони. Скърбящият човек на По е сигурен, че гарванът е пророк, но дали е „птица или дявол“ („Дали Изкусителят те праща, или буря те изхвърли тук на брега“) – не знае. В паметта на Уитман витае този стих, когато в „От люлката, люляла се неспирно“ той се пита дали присмехулникът, даймонът на това стихотворение, е „демон или птица“.

 

1877

В нивите около колежа „Сейнт Беуно“ в Северен Уелс тридесет и три годишен йезуит на име Джерард Менли Хопкинс наблюдава един керкенез, или ветрушка, рееща се във въздуха. Спомняйки си ястреба, който съсредоточава лирическото видение в сърцето на Уолт Уитман (умът на Уитман, пише той по-късно, е „сякаш мой“), Хопкинс решава, че му се явява духът на Уитман, който там го „очаква“. Че пророческите му думи са развълнували сърцето на един английски поет, дотам, че да изобрази Христос като граблива птица, ловяща души, несъмнено би зарадвало Уитман. Можем също да си представим, че Уитман би се възхитил на очевидното превъзходство на младия поет в изкуството да съчетава думи с образи и ритми с чувства. Думата „minion“ („любимец“) напомня за Уитман.

[Думата „minion“ се явява в първия стих: „Тази сутрин на сутринта любимеца хванах, на царството / на деня дофина… – бел. пр.]

Dapple-dawn-drawn Falcon, in his riding
Of the rolling level underneath him steady air, and striding
High there…

[Буквално и без оглед на ситно извезаната с алитерации и асонанс мелодия:

Притеглен от зората пъстра соколът във ездата си
стабилна по въздуха, вълнуващ се под него, високото
обхожда…

В стихотворението соколът, подобно на червеношийката на Уърдсуърд, е сравнен с рицар на кон. – бел. пр.]

 

Тези стихове превъзхождат Уитмановото „Пъстрият ястреб връхлита…“, забавяйки „последния бърз облак на деня“. Ястребът на Уитман отразява последните лъчи на слънцето, все още огрян от тях нависоко, докато долу на земята поетът е в „сенчестия пущинак“ на здрача. Ветрушката на Хопкинс улавя първите лъчи на слънцето, преди изгревът да озари уелските поля.

 

ЧЕРВЕНОШИЙКА

Червеношийката на Уърдсуърд е вестител на вдъхновението след безплоден период, на оздравяването, както и на самите небеса. В книга VII на „Прелюдията“ подновяването на поетическата сила се възвестява от

Хор червеношийки, около моя праг
събрани – трубадури от далечни гори,
пратеници на Зимата, дошли да съобщят,
с изкусни и добронамерени приготовления,
че господарят им напуснал е суровия север…

 

Птичката в „Червеношийката“ също идва в колибата, поради настъпващата зима.

От острия есенен вятър подгонен,
през полуголи гори и празни полета,
Робин търси топъл дом…

 

Обърнете внимание, че червеношийката тук си има име: Робин. Птиците, както и животните, на които са дадени имена, образуват серия, за която Леви-Строс пише в „Дивото мислене“ в частта, озаглавена „Индивидът като вид“. На френски лисицата се казва Ренар, лебедът – Годар, врабчето – Пиеро и т.н.; Erithacus rubecula (Червеношийката) се нарича Робин Червеногръдкото още в средния период на английския език, като по това време въпросната птичка вече е възприета из цяла Европа като една от птичките на страстта Христова (множество фолклорни приказки разказват как гърдите ѝ са се оцветили в червено от кръвта на Христос, огъня в ада и пр.). Очевидно е, че Уърдсуърд възприема името Робин сякаш е аналогично на Харалд Синезъб, а не на Джак Доу [чавка], Джим Кроу [врана] или Джон Дори [Свети-Петрова рибка][С други думи, възприема го по-скоро като име на историческа личност, отколкото като еквивалент на Лиса, Вълчо или Ежко, каквито са имената Джак Доу, Джон Дори и т.н. – бел. пр.]. Затова и червените ѝ гърди са „естествена броня / с блазон в средата“. Тази отпратка към рицарските инсигнии е важна, защото Уърдсуърд артикулира традиция, свързваща червеношийката със самата Британия: тя е и елф (Чосър, Джонсън); тя е нещо като Рицаря на Червения кръст; тя е хем християнски, хем езически символ (Спенсър), а преди всичко е птицата даймон, която можем да проследим до европейската праистория и която се превръща в основен символ на поетическото вдъхновение за романтиците (Шели, Кийтс, Тенисън, По, Уитман).

 

ПАПАГАЛ СОВА ГАРВАН

Образността на По се дели на три стила, всеки от които представлява отделен диалект със своя граматика и поетическа цел. Имената, които самият той дава на тези стилове, са арабеска, гротеска и класически стил. В ранните етапи на съчиняването на „Гарванът“, По се колебае дали да не използва папагал и сова. Папагалът би изискал преобладаваща в стихотворението да бъде арабеската; совата – класическият стил. В крайна сметка, По успява да предаде мимикрията ехо на папагала в повторението на „nevermore“ (което не е ехо, освен ако птицата не се опитва да каже „Night’s Plutonian shore“ – „плутонския бряг на Нощта“); а пък совата се превръща в своя божествен еквивалент – бюста на Атина Палада, на който каца гарванът.

 

ЕДНА КАЛВИНИСТКА ВРАНА

Гарванът на По е механична машина, автомат, програмиран да казва само една дума. Почти полудял от мъка, героят го приема като оракул и му задава въпроси. Има две възможности: или героят ще види грешката си, или ще продължи да проектира върху гарвана отчаяната си надежда, че пред себе си има оракул. Така, запитан какво е името му, гарванът отвръща „Nevermore“ [„Никога вече“]. В този момент човекът разбира, че речникът на гарвана се състои от една дума. Лудостта обаче има своя логика. Птицата например може да е изпратена от Бог, за да му помогне да забрави мъката си, или, ако е пратена от Бог, да притежава богословска мъдрост. Тъй че той я пита дали е балсам в Галаад. Какво ще рече това? „Ще бъда ли утешен от вярата в моята скръб? Ще бъда ли отново с Ленор в рая? Има ли рай? Има ли живот след смъртта? Ленор с Бог ли е? Съществува ли Бог?“ Въпросът е на Иеремия, 8:22, „Нима няма балсам в Галаад?“ Иеремия задава този въпрос като един вид реторически жест – нима няма въглища в Нюкасъл. По смисъла на въпроса: има ли наистина Нюкасъл и има ли действително въглища там? На което Nevermore отговаря с „Nevermore“. Следващият въпрос е по-пряк: ще бъда ли отново някога с Ленор? „Nevermore“. Човекът заповядва на гарвана да напусне дома му и гарванът отговаря „Nevermore“, „никога вече“. И никога душата на човека няма да се освободи от сянката на гарвана; отчаянието му е вечно.

За По тази ситуация е позната. В Ричмонд той вижда машината шахматист на Мецел и се досеща, че е измама (отгатва, че в нея има скрит човек) [По написва цяло есе в опита си да разгадае как работи машината. Рационалният метод в това есе е в основата на детективския разказ, чийто основоположник е По. – бел. пр.]. И в двата случая, и с машината шахматист и с монословесния гарван, По се изправя пред теологията на презвитерианството: всичко е предопределено или поне някой човешки посредник иска да вярваме, че е. И което е още по-зле, в нашата безпомощност, причинена от мъка, отчаяние или смут, ние сме склонни да подпомагаме тази идея за съдбата като механизъм. След намесата на разума, у нас все още тлеят остатъци от суеверие. Нещо в нашия разум иска да вярва, че машините автомати имат ум. Именно в това тъмно пространство се ситуира По. Маймуната в „Убийствата на улица „Морг“ е автомат, точно както и Родерик Ашър е зомби, когато погребва сестра си жива. И Калвин, и Нютън ни дават свят, който е машина, часовников механизъм от неизбежности.

 

ПРИСМЕХУЛНИКЪТ НА ДАРВИН

Уитман отговаря на „Гарванът“ на По с „От люлката, люляна неспирно“. Отново биват задавани въпроси на оракул. Отговорът (на птицата и шума на морето в едно) е полифоничен, любов и смърт заедно. Животът и смъртта образуват Хераклитов ритъм, независим. Уитман се връща към старогръцкото светоусещане, в което любовта е най-дълбока в трагичното съзнание за краткостта на живота, на младостта и красотата.

 

ВРЕМЕТО

Времето за По е монотонното тиктакане на вселената, неспирният ход на смъртта, която се приближава, секунда по секунда (като стесняващите се стени, като маха на махалото, запечатването на стената тухла по тухла, стъпките, изкачващи се с равномерен ход по стълбището). Времето за Уитман е приливно, прелетно, зараждането и задоволяването на желанието. Хопкинс знае, че времето е свършило в момента, в който е започнало, че то няма измерения, че Христос на кръста е отменил всички наречия. Няма скоро, няма никога. Има само връхлитането на сокола, очите, които казват на рибаря следвай ме, опияняващият възторг на „Все някъде съм спрял и те очаквам“.

 

11 МАЙ 1888: УИТМАН В КАМДЕН, ГОВОРИ

„Дали ми харесва По? В началото, в продължение на много години – не, но преди три-четири години започнах да го препрочитам. Четях и ми харесваше, докато накрая – да, сега – съм почти убеден, че той е звезда от значителна величина, макар и да не е слънце, в нашия литературен небосклон. По е морбиден, сенчест, печален – той сякаш ни дава тъмни нощи, ужаси и фантоми – в началото въобще не можех да го възприема. Но днес виждам у него повече от това – много повече. Ако у него имаше само тези неща, отдавна да беше забравен. Бях млад, на около тридесет години, живеех в Ню Йорк, когато излезе „Гарванът“ и причини голямо вълнение: всички бяха въодушевени – всеки, който четеше въобще: някак обаче мен не ме изпълни с ентусиазъм.“ [Уитман прави последната редакция на „От люлката, люляна неспирно (писано 1859 г.) през предходната година и слага стихотворението в сърцевината на частта „Морско течение“ на изданието от 1881 г. на „Стръкчета трева“. – бел. ав.]

 

БЪРЗО, КАЗА ПТИЦАТА, НАМЕРИ ГИ, НАМЕРИ ГИ

Историята на птиците, възприемани като даймони, преплита различни религии, фолклор и литература. В Европа тя започва с рисунката на птица на върха на пръчка в пещерата Ласко. В Новия свят можем да я проследим обратно до америндианското разбиране за чучулигата като посредник между хората и духовете на въздуха. Гарванът на По, славеят на Кийтс, чучулигата на Шели, рибарчето на Олсън, ястребът, дроздът и присмехулникът на Уитман, ветрушката на Хопкинс са само модулациите на една дълга традиция – танцът на формите на една непреходна духовна сила.