Предполагам, че още преди години малките им кости са изчезнали сред камъните и ветровете на онези високи ледени пасища. Предполагам, че перата им са били издухани, събрани на купчинки заедно със сухите треви край пръснатите огради за добитъка, и са изгнили в планинските снегове, ведно с мъртвите животни и всички други неща, намерили своя край из ъглите на загражденията от вързана тел. Но защо си мисля за птиците, докато сега на закуска чета „Ню Йорк Таймс“, и конкретно за онези птици от моята младост на половин континент разстояние? Странни неща върши мозъкът със спомените – пази ги скрити като скъпоценности, а накрая ги вади наяве в особени съчетания с други неща, сякаш се стреми да ги подреди и да извлече смисъл от тях, независимо дали искаме или не, или дори дали забелязваме.

Преди това ми се струваше удивително, но сега чета, че имало машини, способни да правят същото, но в по-малък мащаб, и такива, които могат да пълзят като животни, а съвсем скоро да правят и други неща, може би дори сами да се произвеждат – тъкмо статия за това гледам във вестника. И тогава те ще могат може би… – но кой знае? И човек чете за тези неща все по-често и никой не възразява, а пък машините вече смятат по-добре от нас, боравят с предмети, ослушват се в тъмнината и държат спусъците на оръжия над нощното небе.

Това е новият свят, за който чета на закуска. Това е новият свят, с който се сблъсквам в книгите и списанията по биология. И започвам и аз понякога, докато седя спокойно на стола, да се ослушвам за бръмченето на зъбчатите колелца в главата ми и припламването и изгасването на лампичките, когато през тях минават съобщения и ел. веригите се отварят или затварят. Не се заблуждавайте, нашата епоха е велика: роботът се роди, както подобава, заедно с атомната бомба, а мозъкът, казват ни сега, е просто друг вид по-сложна машина с обратна връзка. Инженерите вече са установили основните ѝ принципи – става дума за механизъм, нали така? – Нищо, по отношение на което човек да храни суеверия. И винаги можем да подобрим природата, стига да схванем идеята. Е, схванали сме я, и предполагам затова сега седя, мачкайки вестника в ръка, и си спомням за онези две птици и синеещата светлина в планината. На бюрото ми има и друга статия, в която се твърди: „С всеки изминал ден машините стават все по-умни“. Не го отричам, но предпочитам да остана при моите птици. Вярвам в живота, не в машините.

Може би не виждате разлика. Един скелет се състои от сглобки и скрипци, признавам. И през XVIII век, в по-ранните етапи на своето машиностроене, човекът бързо си дава сметка за сходството. „Какво друго е сърцето – пише Хобс, – освен пружина? Какво са нервите, освен върви, и какво са ставите – освен сглобки от колела, които задвижват цялото тяло?“ Не е изненада, че докато човърка и пробва неща в работилницата си, човекът започва да вижда целия свят като огромна машина, „подразделена на безкраен брой по-малки машини.“

Идеята превзема умовете бързо. Малки машини автомати обикалят страната – кукли, контролирани от часовникови механизми. Часовници, описани като малки светове, пътуват на турнета с изобретателите си. Състоят се от движещи се фигурки, менящи се сцени и други забележителни устройства. Животът на клетката е все още непознат. Човекът, независимо дали за него се мисли като за духовно същество или не, размята крайници досущ като тези малки кукли. Той възприема себе си по същия начин, по който възприема инструментите и уредите си. Устроен е като куклите, които сам създава. Човекът е просто един по-хитроумен модел, изобретен от по-велик създател.

В следващия, XIX век, клетката бива открита: единичната машина се оказва сбор от милиони безкрайно малки машинки – клетките. И ето, че днес самата клетка вече представлява абстрактна химическа машина, а тя, на свой ред, – някакъв неуловим, неизразим поток на енергия. Тайната сякаш витае около всяка частица. Колелцата стават все по-малки и се въртят все по-бързо, но когато се опиташ да уловиш живота, той изчезва – и ето как, следвайки общоприетите определения, някои твърдят, че живот изобщо няма. Тайната не е нищо друго, освен самите колелца и пружини, и с времето ще можем да ги подобрим – машините ще работят по-бързо и по-прецизно от истинските мишки с истинското им сирене.

Не се съмнявам, че това може да бъде постигнато, макар че мишчицата, събираща семена по есенния бодил, за мен е прекрасна гледка и по-сложна в своята многоформена дейност, отколкото механичната „мишка“ в нейния лабиринт. И ми харесва да размишлявам за възможното бъдеще, съдържащо се в мишките, точно както днешният човек като една възможна форма на бъдещето се е съдържал някога в съвсем обикновено насекомоядно и мишкоподобно животно. Мисълта поражда у мен неопределимо и фино удивление, което липсва на електронния мозък, защото, както несъмнено знаете, ако електронният мозък се промени по някакъв начин, то ще е, защото човекът нещо е променил в него. Но какво човекът ще промени в себе си – това той не знае. Някаква скàла на времето и нещо призрачно и неуловимо, наречено промяна, тиктакат в него. Нови сили и потенциал, като дъб в жълъда, или червено и ужасно унищожение? Каквото и да е, то е внушително; и мишката също го притежава. Или онези птици, които никога няма да забравя – но преди да разбера значимостта им тогава, първо научих урока на времето. Бях млад. Оставен бях сам в огромната пустош – като част от експедиция, която, за да разпредели по-ефикасно изследването, пръсна група хора из няколкостотин квадратни мили. Именно в тази пустош научих, че времето е поредица от измерения, които съществуват наслоени в една и съща вселена. Темпото е човешка илюзия, субективен часовник, тиктакащ в тази протоплазма, която е човекът.

 

Докато течаха тези дълги месеци, започнах да обитавам по-бавните измерения и да наблюдавам с по-голяма готовност какво минаваше за живот там. Ходех спокойно, изкачвах се и слизах из каньона все по-бавно в сухия пек на лятото. Дремех в продължение на часове в сянката на огромните кафяви канари, стърчащи на групи из равните места. Забравих света на хората и този свят ме забрави. От време на време намирах черепи и така си набавях оправдание да остана. Проявявах студен, спокоен интерес към находките си. Бях дошъл, като много естествоизпитатели преди мен, за да разгледам живота с предпазливо и контролирано внимание. Изпитвах удоволствие да гледам оголените кости.

Веднъж бях седнал на висока издатина, която се спускаше надолу в пустош от пясъчни дюни. Седях с часове в дългия следобед. В един момент, хвърляйки поглед към ботуша си, мернах неясна фигура. Беше свита на кълбо гърмяща змия, огромна. От колко време лежеше до мен, не знаех. Не я бях уплашил. И двамата обитавахме сомнамбулското темпо на един по-ранен свят, на припек сред високия въздух и светлина. Може би е била вече там, когато съм дошъл. Продължи да си спи, когато си тръгнах. Обръчите ѝ, които едвам различавах, се сляха отново с камъните и дребния чакъл.

Друг един път се качих още по-нагоре, сред яки, дребни и огънати от ветровете борове, полупокрити с пясък в малка котловина, която улавяше всичко, носено от въздуха на тези височини. Имаше тук-там тънки кости от птици и счупени черупки на миди на неопределима възраст, а възлестите пръсти на корените на боровете издуваха безформени стави в дългата им, агонизираща хватка по цепнатините на скалата. Легнах под боровете в рехавата сянка и отново заспах.

Стана студено – есента вече се усещаше във въздуха – и малкото същества, обитаващи тези места, се прибираха надолу в едно още по-хладно измерение на времето. В промеждутъците между съня и пробуждането виждах корените наоколо и бавно-бавно, сякаш с един крак в онова време, което усещах като векове, преместих вкочанените си от съня ръце по грубата кора и вдигнах скованото си лице по посока на чезнещото слънце. Бях се превърнал в голямо тромаво същество от възли и наболяващи крайници, което с неизбежна, търпелива издръжливост трябваше да впива живи пръсти в камъка и чрез бавно, болезнено разширяване да пробива скалите. Пулсът ми сигурно вече беше толкова бавен и тих, че можех да остана там и да потъна още по-надълбоко в ниските ритми на скрежа или на кристалния живот, който проблясва в камъчетата, свети в снежинките и блести в съновидения в желязото по хвърчащи между световете метеорити.

Самото спускане усещах неясно, но времето присъстваше в него. Някъде много надолу по тази скàла ме порази идеята, че можеше да се стигне до там и от другата страна. След няколко месеца се присъединих към групата колеги, които щяха да се качват още по-нависоко, на далечно и ветровито плато, където, казваха, огромни кости стърчат като камъни сред поляните. Бях дремал с влечугите и се бях движил с вековния пулс на дърветата; сега летаргично се заизкачвах обратно по невидимата стълба на ускоряващите се часове. Споменаваха птици във връзка с моите задачи. Птиците са стегнати, бързо живеещи същества – можеше да се каже, че са влечуги, избягали от тежкия сън на времето, преобразили се в ефирни животинки, танцуващи над слънчевите поляни. Несъмнено това ще да е било моя младежка фантазия, но поради случилото се там горе, сред високите скали на планината, то се затвърди като впечатление. Днес не мога да понеса гледката на затворена птица.

Пристигнахме в долината през воали от мъгла в пролетната нощ. Мястото изглеждаше сякаш човешки крак не бе стъпвал там, но нашите съгледвачи бяха минали преди нас и знаехме, че по-нагоре на склона има изоставена каменна колиба. Била е построена миналия век при последната надпревара за земята, а после, след като почвите не са се поддали на плуга, бе преминала в ръцете на краварите.

Имаше такива кътчета из цялата местност. Запуснати безименни гробове и стари ръждясващи патрони от пушки бележеха къде някой бе отстоявал своето под прикритието на големите речни камъни, опасващи долината. Това бе всичко, останало от войните за пасища. Мъжете лежаха под земята. Виждах как кавалкадата ни се вие под нас в мъглата: фенерите, отражението на светлините на камионите по тенекиените кутии за събиране на екземпляри и далечното удряне на бедрена кост от динозавър в дъното на някое ремарке. Спрях се на една скала, за да погледам, мислейки си колко ли струва като пари и екипировка да ловиш миналото.

Имахме инструкции да ловим и настоящето. Заръката беше да ги хващаме живи – птици, влечуги, каквото намерим. Зоологическа градина някъде в чужбина се нуждаела от презареждане. Беше една от онези размени, с които си служеше науката. Може би нашият музей имаше нужда от някое и друго яйце от щраус и така си го набавяше. Така или иначе, моята задача беше да помогна да хванем някакви птици и затова се катерех преди камионите.

Колибата не беше обитавана от години. Имахме намерението да я изчистим и да се настаним в нея, но покривът беше пробит и птиците си бяха свили гнезда по гредите. Можеше да се предположи, че на такова място, където вятърът отвяваше всичко, дори и птиците имаха нужда от завет и подслон, далеч от койотите. Една колиба, постепенно връщаща се към дивата природа, ги привлича и те идват, – мислех си, – ослушват се по стрехите, кълват тук-там по дървените летви на покрива, докато не намерят дупка – тогава мястото става тяхно и човекът бива забравен.

Напоследък често си мисля, че най-хубавата гледка на света би била да видиш как птиците превземат Ню Йорк, след като и последният човек е избягал по околните хълмове. Няма да доживея да я видя, разбира се, но зная точно как ще звучи, защото съм живял нависоко и зная как птиците зорко ни наблюдават. Слушал съм как врабчета предпазливо почукват по климатиците по външните стени, надявайки си, че никой не ги чува, и зная как други птици тестват вибрациите, които стигат до тях от телевизионните антени.

„Тръгнаха ли си?“ – питат, а вибрациите долитат отдолу: „Не още, не още.“

Е, да се върнем на платото. Отворих тихо вратата. Бях приготвил фенера, за да светна и заслепя птиците вътре, тъй че да не могат да се ориентират и да избягат през покрива. Носех малка стълба, която да подпра на отсрещната стена, където имаше лавица и където се надявах на най-големия улов. Разполагах с всичката нужна информация, като всеки опитен наемен убиец. Бутнах вратата и пантите изскърцаха леко. Една-две птици се размърдаха, – можех да ги чуя, – но нищо не полетя и през дупките на покрива се провиждаше дрезгавата светлина на звездите.

Тихичко прекосих помещението, подпрях стълбата на отсрещната стена и приготвих фенера. Заизкачвах се по стълбата, докато раменете и главата ми не се оказаха над лавицата. Всичко тънеше в черен мрак, освен едно петънце звездна светлина над лавицата, почти под самата стряха. Със заслепяващия фенер, птиците нямаше да могат да стигнат до там, за да се спасят. В кърпа ми бяха вързани. Протегнах внимателно ръка, за да съм готов да сграбча каквото имаше там, и сложих фенера на ръба на лавицата, където можеше да се закрепи, без да трябва да го държа. Така щях да мога да използвам и двете си ръце.

Всичко бе нагласено перфектно, с изключение на един малък детайл – нямах представа какви птици имаше там. Въобще не ми хрумваше да се запитам, а и нямаше никакво значение. Заповедите ми бяха да хвана нещо интересно. Включих внезапно фенера и естествено се разнесе биене на крила и се разхвърчаха пера, но вместо аз да ги хвана, те, или по-скоро той – ме сграбчи. Впи се в ръката ми и за малък сокол, не по-голям от юмрука ми, добре се справяше. Чух го да издава кратък металически вик, когато светна фенерът, и ръката ми се стрелна към птицата до него. След това той се съсредоточи в ноктите си и клюнът му се заби в палеца ми. В борбата бутнах лампата на лавицата и партньорката му си възвърна зрението, стрелкайки се нагоре през дупката на покрива и към звездите. Всичко се разви за петнадесетина секунди и човек би могъл да си представи, че може да падна от стълбата, но се задържах – все пак трябваше да поддържам реномето си на опитен наемем убиец, а птицата направи грешката да вземе ръката ми за същинския враг, вместо очите зад нея. Кълвеше палеца ми доста ефикасно, разкъсвайки плътта ми с нокти, но тъй като имах и друга ръка на разположение, накрая го улових.

Беше ястреб врабчар, прекрасен мъжки индивид в разцвета на силите си. Съжалявах, че не успях да хвана и двете птици, но докато капеше кръв от ръката ми и свивах крилата му внимателно, придържайки ги към гърба така, че да не може отново да ме нападне, трябваше да призная, че с двамата заедно вероятно нямаше да мога да се справя при тези обстоятелства. Малкият приятел беше спасил своята другарка, отвличайки вниманието ми. Заложено му бе по рождение и сега той не се противеше, отпускайки се безнадеждно в ръцете ми, докато се взираше в мен сред сенките зад лампата със свиреп, но почти безразличен поглед. Нито проявяваше, нито очакваше милост и нещо от високия въздух премина от него в мен, карайки ме да се почувствам леко неловко.

Престанах да гледам в очите му и успях да сваля туловището си по стълбата със стиснатата в юмрука ми плячка. Сложих птицата в кутия достатъчно малка, за да не може да се нарани, докато се мята вътре, и тръгнах да посрещна пристигащите камиони. След този дълъг ден тепърва трябваше да опъваме лагер в тъмното. На сутринта тази птица щеше да бъде просто още един екземпляр. Щеше да се върне, затворена в малка клетка, заедно с костите в камиона в града, където да прекара остатъка от живота си. Чудесно. Засмуках болящия ме палец и изплюх малко кръв. Един наемен убиец трябваше да свиква с такива неща. Трябваше да поддържам професионалната си репутация.

 

На сутринта – с внезапните промени във времето, типични за тези места – мъглата, която ни покриваше в долината, се вдигна. Небето беше дълбоко синьо и всичко се виждаше, далеч над високите стърчащи скали. Станах рано и донесох кутията, в която беше плененият малък ястреб, поставяйки я на поляната, където се бях захванал да строя клетка. Вятър, свеж като планински извор, минаваше по тревата и вееше косата ми. Беше един от онези дни, в които си щастлив, че си се родил. Огледах се, погледнах нагоре, както и към дупката на покрива, през която другият малък ястреб се беше спасил. Докъдето ми виждаха очите, нямаше и следа от птицата.

„Вероятно вече е избягала надалече“ – казах си с известен цинизъм. Но преди да започна работа, реших да погледна отново плячката си от предишната вечер.

Отново се огледах предпазливо из лагера, нагоре и надолу, и отворих кутията. Извадих ястреба, свивайки му крилата, като се опитвах да не го уплаша. Лежеше отпуснат в дланите ми и усещах биенето на сърцето му под перата, но той гледаше някъде отвъд и над мен.

Видях как поглежда нататък към небето, което беше толкова ярко и светло, че не можех да проследя погледа му. Лекият ветрец отново подухна и някъде наблизо планинска трепетлика зашумоли с листенцата си. Предполагам, че вече съм знаел тогава какво щях да направя, без да позволя на идеята да стигне до съзнанието ми. Отворих ръце и оставих ястреба на тревата.

Той продължи да лежи там безнадеждно почти цяла минута, без да помръдне, с очи вперени в синия свод над него. Несъмнено в сърцето си той вече беше толкова надалеч, че дори и не почувства как ръката ми го освобождава. Дори не се изправи. Просто лежеше там с гърди, опрени в тревата.

В следващата секунда – след тази дълга минута – той изчезна. Като проблясване на светлината изчезна, докато го гледах, без да мога да забележа какъвто и да било предупредителен жест. Изчезна право в кулообразната кристална празнота, която бе почти непоносима за очите ми. Последва тишина. Не го виждах никъде. Светлината беше прекалено силна. После някъде нависоко проехтя вик.

Бях млад тогава и малко познавах света, но когато чух този вик, сърцето ми се преобърна. Това не беше викът на ястреба, когото бях хванал; защото като се отместих от слънцето, виждах по-надалеч. Право от окото на слънцето, където явно кръжеше неспокойно от часове, се спусна другарката му. И от високото, проехтявайки от връх на връх около нас, долетя вик на такава неописуема и възторжена радост, че продължавам да го чувам как ехти през годините, както го чувам и сега сред чашите на тихата ми маса за закуска.

Вече ги виждах и двамата. Той се извисяваше бързо към нея. Срещнаха се в широк кръжащ полет, който се завихри и се превърна в танц. Отново, само веднъж, двата им гласа се обединиха в дивия дрезгав вик на повик и ответ и звукът проехтя по острите върхове около долината. После изчезнаха завинаги в онези високи измерения отвъд човешкия поглед.

 

Вече съм по-възрастен и спя по-малко. Видял съм голяма част от каквото има да се види и, предполагам, не се впечатлявам особено лесно. „Какво ще могат да правят машините утре?“ – гласи сутрешното заглавие във вестника. „Може би да се произвеждат сами.“

Оставих вестника на масата и в ума ми се завъртя изречението: „В устройството, елементите и поведението на човешкото същество сякаш няма нищо, което науката да не може по някакъв начин да възпроизведе и синтезира. От друга страна…“

Из целия град колелцата на твърдия, бляскав механизъм вече се въртят. Фигури се движат из екраните на компютрите, имена се изписват, мислещата машина идентифицира пръстовите отпечатъци на търсения престъпник сред хилядите други. В лабораторията електронната мишка тича бързо из лабиринта към сиренето, което не може да вкуси и на което не може да се наслади. На втората обиколка вече се справя по-добре от жива мишка.

„От друга страна…“ А! От друга страна, подема умът ми, машината не кърви, не изпитва болка, не кръжи мъчително с часове в празното небе с надеждата да разбере съдбата на друга машина, нито надава вик на радост, нито танцува във въздуха с буйната страст на птица. Някъде отдалеч, от разстояние по-голямо от самия космос, онзи вик от сърцето на небето проехтява едвам доловимо сред приборите ми за закуска, преминава нататък и изчезва.