Един мисионер в областта Лулуабург [в днешно Конго] беше тръгнал да учи децата на френски. За целта преведе някои басни на Езоп и накара децата да ги научат наизуст, първо на балуба, а после и на френски. Някои от басните приличаха много на тези на самите балуба и можеше да се очаква, че бързо ще бъдат възприети сред местните приказки, но нищо подобно не се случи. Мнозина от племето се запознаха с тези „писания на белите“ (муканда на м’путу), които предизвикваха жив интерес, както нееднократно имах възможността да забележа. Но когато веднъж попитах едни интелигентни хора дали нашите европейски приказки (тушимуни) им се струват също толкова добри, като техните, те ми отвърнаха с изненада: „И европейците ли имат тушимуни?“ Когато им напомних за басните, те се засмяха и казаха, че това са муканда, а не тушимуни. Опитах се да разбера каква е разликата и получих следния многозначителен отговор.

„В тушимуни всичко е живо – габулуку (малката антилопа), нгулу (дивата свиня), кашиама (леопардът). Когато приказката се разказва, ги чуваш как говорят. Докато муканда само разказват за това, което им се е случило някога. Тушимуни могат да се случат днес, утре или вчера; муканда са неща, които са се случили веднъж завинаги, мъртви неща.“

За да ми поясни тези думи, един от мъжете ми посочи към черепа на слон пред колибата и каза: „Този нсеву (слон) е мъртъв – той не може повече да живее. Така е и с муканда. Но тушимуни са живи, като онзи нсеву, който идва всяка нощ и пасе сред нивите ни с маниока. Муканда са мъртви кости, тушимуни са жива плът.“

Ясното разграничение, което правеха тези прости, но отворени към света племенни мъже, е от огромно значение и трудно може да се намери по-добро определение на разликата между писмена и устна традиция. Според теорията, която защитавам тук, писмената и науката принадлежат на нещо, което можем да наречем „фактическия“ свят, отделен от живата традиция и опит. Неговата противоположност е „демоничният“ свят на поетическия или художествения възторг, какъвто го откриваме у музиканта, който изпълнява соната на Бетовен, или у старата баба на село, която разказва на децата вълшебна приказка. Очевидно, презреният африканец е по-близо до демоничното или интуитивното възприятие за сърцевината на своята цивилизация, отколкото сме ние, интелектуализираните западняци, за които пайдеумата [тоест, живата сърцевина на нашата култура] е скрита зад купища бездушни факти…

 

Paideuma – Umrisse einer Kultur- und Seelenbehre“, 1921.

Превод от английски Олга Николова. Leo Frobenius 1873 – 1973. Franz Steiner Verlag, 1973, 26-27.

Илюстрация: поставка за лък на племето на балуба.