Поради читателски интерес публикуваме тук истинска снимка на лелята на Рада Барутска, която бе спомената в предишния ни брой. За съжаление, единствената фотография на разположение в редакцията е на въпросната леля като млада ловджийка. Очевидно, крушата не пада по-далеч от дървото. – бел. ред.
Онзи ден, драги читатели, докато над Париж валеше един безкраен пролетен дъжд и облаците се гънеха по катовете на небето като тестото на кроасана, който изядохме на закуска, (разбира се, в Париж закусваме кроасани – със съживителна доза черен чай!) – та докато се сипеше този дъжд, тъй тягостно и равномерно, сякаш човек гледаше стрелките на стар часовник и секундите течаха като тънките ивици на дъжда, а пък минутите отмерваха вечността на едри капки, – о скука и непосилна протяжност на битието! – та докато ръмеше, драги читатели, и ние се чудехме какво да правим със себе си, погледът ни разсеяно се отправи надясно и попадна на третия рафт на библиотеката на нашата леля, за чиито екзотични любимци все още се налага да се грижим, и се спря на седмата книга там. Ще избегнем всякакъв съспенс и веднага ще ви кажем, че размърдахме черния котарак от скута си, отидохме до рафта и измъкнахме въпросната книга, леко прашлясала и пожълтяла, и очевидно по-стара от поредицата любовни романи, сред които скромно се криеше. Оказа се, както прочетохме на корицата, че това са „Епически песни“ от Пенчо Славейковъ, издание на „Мисъл“, 1907 г.
Сега, като повечето от вас, ние не бяхме чели поезията на Славейков от ученическите си години. И както мнозина от вас, у нас бе останал блед спомен за някакъв остров на блажените, някаква Ралица, една в село, сиротно чедо, римска куртизанка, Бойко, Прометей, Микеланджело и нашето пълно безразличие към въпросните херои. Този спомен се смесваше с други, по-неприятни – например за задължението ни да се готвим за изпити, заучавайки „теми“ или кухи критически догми.
„Ха! – казахме си ние. – Ето възможност да прочетем този наш поет начисто – без никой да ни виси на главата и да ни заплашва с тройки – и да видим в действителност какво мислим за него!“
За целта ние започнахме да четем книгата отзад напред, тоест, от последното стихотворение поред към първото. И тук е мястото не само да ви препоръчаме да използвате този метод за разнообразяване на четенето (ще забележите неща, които иначе напълно биха ви убягнали), но и да предупредим онези наши читатели, които имат слабост към заучените в училище или в университета клишета, още сега да напуснат страницата, преди да са се разстроили и преди да са усетили как у тях възмущението изригва, същинска Етна, и с „жаркий плам“, както би казал Пенча, потича с „гръмкий мощ и жесточение“ към нашата непочтителна особа. Ние почит към догмата нямаме и просто ще кажем как бихме оценили Славейковите песни, ако бяха излезли онзи ден. (Чао, рагаци! Аванти, аванти!)
А ние мислим следното:
Първо, заглавието е подвеждащо, защото това не са „епически“, а „мелодраматически“ песни, пък не са и съвсем песни. Предизвикваме ви да изпеете следното:
Стояха недвижно [sic] те тамо и властен
копнеж се в душа им промъкна…
[Мислехме, че само Вазов го може този словоред: „копнеж СЕ в душа им промъкна“, но да продължим:]
А дивните сенки на бряг се възпряха [има се предвид „на брега се спряха“]
и тихата песен замлъкна.
Това четиристишие е от последното стихотворение – „Пред острова на блажените“, в което Одисей с неговите „плувци“ (моряци най-вероятно) на „лекия“ си кораб се приближава към въпросния остров. Оттам долита песен („незнайна“ – за една песен е толкова естествено да е незнайна, колкото е естествено да се ядат кроасани в Париж и шницели във Виена!). Тя „унася“ моряците в блян за живот без тегоби, надежди и пр. Но блянът се изпарява и корабът отново е подет от бурята (на живота). Дотук що-годе добре. Но у нас се поражда един въпрос: ако корабът е люшкан от буря, от „вълни повилнели“ и „с рев оглушителен“, и то от толкова време, че моряците от „тъга“ са захвърлили веслата, Одисей защо просто седи до кормилото:
и сам Одисей при кормилото седнал,
замислен е чело оборил.[Славейковите херои все чело оборват!]
И в морна (!) му памет изстъпва ту в битви
при Троя животът несгоден,
ту мирният кът на далечна Итака –
съпруга и син първороден.В гърдите му мъжки (!), сподавяна силом,
неволно въздишка избие,
пестница юнашка той стисне и поглед
намръщен в просторите впие.
Ако ще се вдига погледът, преди отново да бъде оборено челото, той трябва непременно да се „впие“ в небесата!
Бихме искали да обърнем внимание, че ако един капитан седи при кормилото и ту клюма, ту впива поглед в небето, отдал се на спомени, докато вълните „вилнеят“ и размятат кораба като шушулка, то този капитан несъмнено има много силно развито чувство за равновесие, но не ви препоръчваме да му се доверите за каквото и да било друго.
Та защо Одисей седи и въздиша, вместо да управлява кораба? Отговорът е ясен: защото позата е драматична – пардон, мелодраматична! – и всичко е позволено в името на ефекта! А той е толкова преигран и засилен с прилагателни и театрални жестове, че моряците и полка да танцуваха, докато бурята на живота размята кораба, заслепеният читател пак най-вероятно би подминал гротеската, съчувствайки на бедния въздишащ капитан.
Мелодрамата в тези „песни“ е често толкова пресилена, че е неволно комична. В предходното стихотворение например, нещастен пътник бива застигнат от чумата и умира по следния ефектен начин:
„Вода!“ – и сгърчен, нокти вряза в тело, [собственото си тяло, да поясним]
със чумави дамги поду се чело.
И гърч, и стон – и нещо пак извикна…
И кървав гной му из устата бликна.
(„Чума“)
Няколко страници преди това самодиви вдигат овчар и го хвърлят отвисоко:
Писък прониза нощта… в мах залитен
вий се овчаря, от вис запокитен.
Нямаме представа какво значи „залитен“, но пък се римува със „запокитен“. А как точно едно човешко тяло се „вие“, докато пада отвисоко, оставяме на вашето въображение.
Убитият Иво в „Ралица“ бива намерен от „òближни [sic] съседи“:
…Блещукна
фенерче сред навалицата, слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи
и него с писк (!) прегръщаха жените.
Важен детайл – тези жени, прегръщащи трупа!
А пък в „Cis Moll“ Бетовен сяда „пред отворений роял…“
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртнобледен лик (!)
безпомощно обори на гърди.
…
Разбира се, знаете какво следва малко по-нататък:
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара… Бетховен
чело подье [sic] и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
…
Няма просто да си легне, нали така! Ние също стрелкаме поглед към звездите, докато крачим напред-назад в душевна смут и отчаяние, въздишаме и вдигаме трепетни ръце с глухи стонове, когато мислим за българската поезия.
От всички драматични моменти на вперени взорове, лежащи трупове с бликаща гной, стоения до прозорци под кървава луна, злокобни викове и смях, оборвания на морни чела (от тези последните има поне пет-шест), все пак безспорно фаворит е изтръгването на сърцето на Шели. След удавянето на поета, на брега другарите му правят клада и изгарят трупа или, за да бъдем съвсем точни – „безжизнения труп“ (защото явно, но не дай си Боже, трупът може да бъде и жизнен!).
Огънят свърши своята отреда –
на пясъка лежеше сура пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
белееха се кости.
[Ярък образ! Но има и още:]… Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена –
трептеше там сърцето на поета.
Единствената ни забележка е, че накрая би трябвало да има удивителна, а не точка. Не се вади сърце от пепелта, не само останало неизгорено, но и трептящо още – защото поезията е над природните закони – току-така просто с точка. Не сте ли съгласни?
Някой може да попита – е, какво лошо има в мелодрамата? И ще отговорим – нищо, стига да ни се представя като такава, тоест, като често гротескна, а най-вече сълзлива и неправдоподобна мелодрама, а не като голяма поезия.
Надяваме се, че някои от вас са забелязали в горецитираните стихове и склонността на Славейков да слага по прилагателно на всяко съществително (има толкова срички за запълване!) и то не какво да е прилагателно: пепелта е сура (сива, сякаш може да е друга), жаравата е „гореща“. В другите стихотворения разбираме, че екотът или викът са злокобни, усоите са тъмни, духът – терзан, вълкът – настървен, стрелата – смъртоносна, подвигът – паметен, хетерата – горда, обликът – дивен или лъжовен, взорът – въжделен, станът – строен и кършен [sic], трепетът – сладостен, челото – разбира се, морно, сълзите – горчиви, стонът – (естествено!) глух, сънят – мъртвешки, ромонът – тих, вестта – нечакана, и т.н. и т.н. И за да няма никакво съмнение какво казваме, ще го кажем в прав текст: всичко това са клишета.
Преди да подхванем тази случайно попаднала ни книжка (дали тя не бе поставена там като една жестока шега от страна на нашата леля?), не бе ни и минавало през ума, че един канонизиран поет може да използва толкова клиширана лексика! Или нека бъдем прецизни: мислехме, че това е запазена марка на тъй наречените наши символисти и на партийните драскачи след тях. Но най-страшното е, драги читатели, че това откритие ни наведе и на друг един извод – нашите критици и литературоведи в продължение на век или ни баламосват или не се интересуват от литература, а вероятно и двете.
О, загубена невинност на ученическата скамейка!
И ви с този възклик казваме „au revoir“!
