“Само минутка” е изложба от сдвоени фотографии, заснети през една минута, без промяна на фокусната точка. Главен герой тук е Времето, в ролята на обект, проблем и инструмент на фотографията.

Всички използваме изразите „До две минути съм там!“; „Пет минути и съм при теб…“; ”Само минутка и…”, за да изразим добрите си намерения, обозначаващи времето от ей сега до никога.

Изложбата „Само минутка“ на Боряна Пандова включва 60 фотографски диптиха, регистриращи 60 минути от фотографските странстванията на авторката във времепространството.

Тя стартира хронометъра на своята камера, за да отмери само минутка от Времето. Промените, които регистрира, понякога са видими, а понякога липсват. Зрителят е този, който може да ги потърси и да ги открие.

Снимките в “Само минутка” не представят пищни сцени.

Не разглеждат живота в неговите пикове.

Не показват безчовечност. Нито човечност.

Не “хващат” моменти. Не обсъждат сниманото.

В тях събитието е времето.

Пространството застава пред камерата, за да се отмести с една минута.

Изложбата бе представена в галерия „Кредо бонум“ от 18 февруари до 14 март 2021 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Само минутка

Коментар за изложбата от Олга Николова

Язденето и вървенето пеш на дълги разстояния все още се практикуват като средства за придвижване, например по хълмовете на отсрещната планина (Малешевската). Факт: преди няколко години, след часове борба със стихията на калта и леда по черните пътища – с джип, специално пригоден за подобни условия – в началото на селото към нас се приближава дядо, с кепе на глава и повод в ръка, крачещ достолепно в такт с магарето си на път за овощната градина. Средната му скорост на придвижване със сигурност надвишаваше нашата. И все пак той вървеше по-бавно през живота – както подобава на всяко достолепие. Тази уравновесена крачка човекът от долината днес може да преоткрие единствено по случайност, ще рече, по принуда, каквато в моя случай се оказа появата на куче в семейството с неотменима нужда то да тича свободно по баирите. И ето че благодарение на него започнах да се оказвам навън и нависоко, и в слънце, и в дъжд, насред дансинга на ветровете на върха на някой хълм, когато природата сякаш е сама със себе си и напълно безразлична към часовниковите механизми, изобретени от човека. Умът навлиза в друго измерение – на безвремие или на естествените ритми на нещата. А двете може би означават едно и също.

Ние днес измерваме времето чрез трептенията (9 192 631 770 трептения, ако трябва да бъдем точни) на атома на цезий-133 при прехода му между две суперфини състояния. Във формулата за изчисление на една секунда време присъства числото π (а къде е кръгът? – както би попитал Ричард Файнман). Една минута е 551 557 906 200 цезиеви части от секундата, така да се каже. Но дори и това свръхпрецизно изчисление не съответства съвсем на орбитата на Земята около Слънцето и периодично се добавя една секунда в годината. Обикновеният човек, разбира се, не измерва трептенията на атомите. Обикновеният човек обаче хвърля око на циферблата (на телефона, на компютъра) десетки, а може би и стотици пъти на ден. Времето за него тиктака със зловещата настойчивост на спускащото се все по-надолу махало или стесняващите се стени в разказ на Едгар Алън По. Но когато ветровете ечат в короните на елите и кедрите или шумолят като копринени поли в тревите, времето се вие незабелязано. Като в онези два стиха, които читателят подминава, бързайки, в книга X на „Метаморфозите“ на Овидий, времето се вие, както се вие клонката и както се отваря цветето, както облакът мени превъплъщенията си над гората. Време няма, подсказва Овидий, има само постоянното менене на материята, невидимо като танца на ветровете.