„Започнах с разказ, ще завърша, разказвайки.“

*

Имало едно време едно момче, което си казвало: „Тази история със смъртта, която прибира всички накрая, не е за мен. Сигурно има страна, в която никой не умира – аз ще я намеря!“ И така момчето се сбогувало с родителите и роднините си и тръгнало на път. След няколко месеца срещнало един старец с брада до гърдите. Той прекарвал камъни с ръчна количка по планинския склон. Момчето казало на стареца:

– Знаеш ли къде се намира страната, в която никой не умира?

А старецът рекъл:

– Остани с мен и няма да умреш, докато не пренеса с количката си цялата тази планина.

– Колко време ще отнеме това?

– О, поне сто години.

– Не – казало момчето, – аз ще намеря страната, в която никой не умира.

То продължило нататък и срещнало втори старец с брада до кръста. Този старец стоял край една гора, която изглеждала безкрайна. Старецът режел клони от едно дърво. Момчето казало:

– Аз търся оная страна, в която никой никога не умира.

– Остани с мен – отвърнал старецът – и няма да умреш, докато не орежа клоните на всяко едно дърво в тази гора.

– Колко време ще отнеме това?

– О, поне двеста години.

– Не. Ще намеря страната, в която никой никога не умира.

Срещнало момчето и трети старец с брада до коленете, който наблюдавал как една патица пие вода от морето.

– Знаеш ли къде се намира страната, в която никой никога не умира?

А старецът отговорил:

– Остани с мен и няма да умреш, докато тази патица не изпие цялото море.

– Колко време ще отнеме това?

– О, поне триста години, а кой би искал да живее повече от триста години?

Но момчето продължило. Стигнало до някакъв замък. Портите се отворили и пред него се изправил старец с брада до стъпалата.

– Аз търся страната, в която никой никога не умира.

– Намери я – отвърнал старецът.

– Мога ли да вляза?

– Да, ще се радвам, много ще се радвам на малко компания…

Минало време. И един ден момчето казало:

– Знаеш ли, искам да се върна вкъщи – само за малко, няма да остана. Искам да се прибера само за да поздравя родителите си и да видя отново страната, в която съм роден.

Старецът рекъл:

– Но оттогава минаха векове – те всички са мъртви вече.

– И все пак, искам да се върна, дори само… дори само да видя улицата, на която съм роден.

Тогава старецът рекъл:

– Добре, но слушай много внимателно какво ще ти заръчам. Отиди в конюшнята, вземи белия ми кон – той е бърз като вятъра – и в никакъв случай недей да слизаш от него. Слезеш ли от коня, ще умреш.

Момчето се качило на коня и препуснало към родното си място. Не след дълго стигнало до брега, където патицата пиела вода от морето. Морското дъно сега било суха прерия. Конят спрял пред малка купчинка бели кости – това било всичко, останало от стареца с брада до коленете. „Колко прав бях да не се спра тук“ – казало си момчето. Продължило нататък и стигнало до мястото, където била огромната гора. Там сега имало пасище – нито едно дърво не било останало. Момчето продължило и стигнало мястото, където преди се издигала планината. Тя се била превърнала в голяма равнина. За трети път момчето си помислило колко е било право да не се спира там.

Най-накрая пристигнало в родния си град. Не могло да познае града – нищо не било същото. Момчето се почувствало самотно и изгубено и решило да се върне в замъка. Един ден, докато яздело обратно към замъка, тъкмо преди свечеряване, момчето видяло каруца, теглена от вол. Каруцата била препълнена със стари износени ботуши и обувки. Докато минавало край нея, каруцарят се провикнал:

– Спри! Спри! Моля те, слез да ми помогнеш. Виж, колелото на каруцата ми е затънало в калта. Сам съм. Моля те, помогни ми!

Момчето отвърнало:

– Бързам, не мога да спирам и не мога да слизам от коня.

Каруцарят му се примолил:

– Скоро ще се стъмни съвсем, а тази нощ ще бъде леденостудена. Стар съм, пък ти си млад. Моля те, помогни ми.

И така, на момчето му станало жал и понечило да слезе от коня. Но още преди да извади втория си крак от стремето, каруцарят го сграбчил за ръката и казал:

– Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Смъртта. Погледни в каруцата всичките тези ботуши и обувки, които съм износил, докато те търся! Ето, сега те намерих. Никой не може да се измъкне от мен…

*

Тази история, разказана за първи път преди няколко века край Верона в Италия, все още може да ни развълнува. Неотменният ход на времето, неизбежността на смъртта, желанието за безсмъртие – тези неща са си все същите. Нещо обаче се е променило. Когато хората са слушали тази история навремето, те са отдавали, мисля, напразните и суетни усилия на момчето да избегне смъртта на липсата на мъдрост. За тях то е било сляпо за най-важното – за онова, което е отвъд всичко временно. В техните очи момчето е било един вид опортюнист. Днес ние просто бихме казали, че стремежът на момчето е нереалистичен. За нас момчето не е опортюнист, а е по-скоро мечтател.

Разликата между тези две тълкувания на историята се дължи, донякъде поне, на упадъка на религиозната вяра, но промяната има и нещо общо с начина, по който днес подхождаме към енигмата на времето. За старите веронци, отвъд вековете, които момчето хитро успява да спечели срещу смъртта, се простира царството на безвремието, на онова, което е извън и отвъд времето. За нас безвремието не съществува – ние нямаме място за него. Или поне нямаме рационално място за него в нашите представи.

*

Ето още една история. Това се случило неотдавна в съседното село. Жан, който работел в дъскорезницата, живеел с една жена, която наричал „Майка“. Тя била десетина години по-възрастна от него.

Тази жена избягала от съпруга и децата си в северните въгледобивни части на страната и дошла да работи като камериерка в местния хотел. Там една сутрин Жан я забелязал, защото плачела, докато беряла боб в зеленчуковата градина зад хотелската кухня. Тя казала, че не може да понесе мисълта да се върне на север – мъжът ѝ я биел; и попитала дали би могла да остане с него в селото? Предложила да му готви в замяна.

Жената носела къси рокли и имала хубави крака. Плачела и се смеела непринудено. Макар и на петдесет години, тя изглеждала сякаш току-що е завършила училище. Жан се съгласил и тя останала да живее с него.

Живели заедно четири години, а след това тя се разболяла. Загубила паметта си. Повече не можела да бере боб или да развързва възли. Когато излизала, не можела да намери пътя обратно за вкъщи. Обвинявала Жан, че ѝ изневерява. Забравяла да се облича, както подобава, и сега Жан готвел за нея.

Накрая докторите определили болестта ѝ като „преждевременна сенилност“. Жан имал чувството, че тя отново се превръща в дете. После му казали, че кръвното ѝ налягане било прекалено ниско и трябвало да влезе в болница. Той я придружил.

– Просто се измъкни скришом – казал на Жан докторът в болницата, – така че тя да не види, че си тръгваш.

Когато след два дни той се върнал в болницата, за да я види, тя била обляна в сълзи и уплашена като затворник. Специалистът в бялата си престилка зад дъбовото бюро казал на Жан, че болестта ѝ била неизлечима. Нищо не можело да се направи. Щяла да става все по-зле и по-зле и накрая болестта щяла да я убие.

Жан дълго премислял положението. Мислел за нея, докато режел дърва, мислел за нея, докато спял на леглото, което до скоро делели. Един ден обявил:

– В събота ще докарам Майка обратно вкъщи.

Младият дежурен доктор в болницата не му дал позволение.

– Кой всъщност сте Вие? – попитал той Жан.

– Аз съм единственият човек, който тя има на този свят.

– Дори не сте ѝ роднина и не сте ѝ съпруг.

– Ще я взема.

– Тук аз давам заповеди! – изкрещял докторът.

– Не. За Майка нямате никакво право да давате заповеди. Чуйте какво Ви казвам. Прибирам си я у дома.

– Махайте се от очите ми – и двамата!

Така докторът се признал за победен. Майка първа разбрала какво означава това отстъпление и цялото ѝ лице светнало.

Жан я завел обратно в отделението и я облякъл. Сложил черните ѝ чорапогащи – въпреки че било юни – защото тя казала, че иска да изглежда елегантно, сега, когато е вече свободна.

– Гладна ли си, Майко? – попитал я той в колата.

– Там беше като в затвор.

– Недей да мислиш повече за това.

– Заключваха ме в стаята.

– Недей да мислиш повече за това.

– Държаха се толкова лошо с мен.

– Прибираме се у дома – казал Жан – и съм сготвил шкембе за обяд.

– Цяла седмица не хапнах нищо.

– Ще хапнем шкембе, а после можеш да поспиш, Майче.

До вратата на къщата им, кучето скочило и заблизало лицето ѝ. Когато седнала във фотьойла, една от котките се наместила в скута ѝ. Жан влязъл в кухнята с четири малки котенца, по две във всяка длан. Тя взела ръцете му и притиснала котенцата до бузите си.

– Жан! Колко сме щастливи!

– Ах! Майче! Сега всички сме щастливи – отвърнал Жан, – сега всички сме щастливи!

В тази история Жан и неговата Майка живеят своя съботен следобед сякаш бъдещето не съществува. Сякаш тази една събота е била освободена от времето.

Въпреки различния стил, горните две истории имат нещо общо.

*

Нуждата да надмогнем времето или по мистериозен начин да бъдем пощадени от него е част от самата природа на човешкия ум и въображение.

Времето се създава от събитията. В един свят, в който нищо не се случва, не би имало време. Различните събития създават различно време. Съществува галактическото време на звездите, геологическото време на планините, времето на живота на една пеперуда. За нас тези времена са несъпоставими, освен с помощта на някаква математическа абстракция. И човекът е изобретил такава абстракция. Изобретил е едно регулярно „външно“ време, в което всичко малко или повече се вмества. Сега вече човекът може да организира например състезание между костенурка и заек и да измери техния пробег чрез абстрактни времеви единици (минути).

Времето не е емпирично понятие. Защото ние не бихме могли да възприемем чрез сетивата си нито едновременното, нито последователното съществуване на нещата, ако представата за времето не съществуваше а приориВремето не е нищо друго, освен формата на вътрешното ни възприятие, тоест, на интуициите за Аз-а и за вътрешното ни състояние.

Кант, „Критика на чистия разум“

 

Един проблем обаче остава. Самият човек се определя от две събития. Едното е събитието на биологичния му организъм, в което той е или като костенурката, или като заека. Другото е събитието на неговото съзнание. Времето, присъщо на житейския му кръг, и това на неговия ум. Първият вид време подразбира себе си, затова и животните не се изправят пред философски проблеми. Вторият вид време е бил разглеждан различно през различните епохи. Първа задача на всяка култура е да установи някакво разбиране за времето на съзнанието: за връзката между минало, настояще и бъдеще, осъзнавана като такава.

Обяснението на европейската култура от деветнадесети век – която в следващите два века ще маргинализира почти всички други обяснения – изгражда един абстрактен, еднолинеен закон на времето, приложим към всичко съществуващо, включително и съзнанието. Така, обяснението, чиято задача е „да обясни“ времето на съзнанието, третира това съзнание сякаш то е сравнимо със зрънце ориз или с угаснало слънце. Ако европеецът е станал жертва на собствения си позитивизъм, то тази негова история започва именно тук.

Истината е, че човекът е винаги между две времена. Оттук идва и разграничението, съществуващо във всички култури, освен в нашата, между тялото и душата. Душата е първа, и което е още по-важно, на нея е присъщо едно друго време, различно от това на тялото.

„Виждам ясно пред себе си – пише Блейк – как минало, настояще и бъдеще съществуват в едно.“

Големият ливански поет Адонис (1) пише:

Помниш ли къщата

нашата и само наша

сред смокини и маслини

и изворът заспал

срещу осиротелите очи

 

Помниш ли защо гората

пърха с криле на пеперуди

в първата нощ на земята…

 

Нощ…

Изкопай кладенци в гърдите си

бъди лабиринт, поеми ме

 

Всеизвестно е, че всяка история неминуемо опростява нещата. Да разкажеш нещо предполага да избереш какво ще влезе в разказа. Само по този начин историята може да добие форма и да бъде съхранена. Ако разкажеш история за някого, когото обичаш, нещо странно се случва. Разказвачът е като шивач, който реже кройките за дрехата. Стреми се да използва плата колкото е възможно по-пълно и по-интелигентно. Неизбежно остават ивици и разни триъгълници, които не могат да бъдат съшити – те нямат място във формата на историята. Внезапно тогава човек осъзнава, че именно тези ивици плат, тези ненужни остатъци, обича най-много: сърцето иска да запази всичко.

Лаещото куче показва

колко протъркана е

тъканта на времето.

В протритото повторение по здрач –

кучетата лаят

откакто мост е бил издигнат над реката

и вдигнати са домовете –

виждаш как

сякаш в индианска нишка

вековете приближават.

*

 

 

Рембранд рисува Хендрике Стофелс, голямата любов на живота си, многократно. Една от най-скромните картини с нея е и една от най-загадъчните, поне за мен. Хендрике е в леглото. Предполагам, че картината е рисувана малко преди да се роди Корнелия, дъщерята на Хендрике от Рембранд. Двамата с Рембранд живеят заедно, като мъж и жена, двадесет години. След две години Рембранд ще бъде разорен. Десет години по-рано Хендрике идва да работи в дома му като детегледачка на двегодишния му син от негов предишен брак. Хендрике ще умре, макар и по-млада от Рембранд, шест години преди него.

Късно през нощта е; тя го е чакала да дойде да си легне. Той току-що е влязъл в стаята. Тя повдига завесата на леглото с опакото на дланта си. Ръката ѝ вече прави жест, в готовност да докосне главата или рамото му, когато се наведе над нея. В този портрет на Хендрике тя е изцяло съсредоточена върху появата на Рембранд. В нейните очи можем да видим неговия портрет. Завесата, която тя повдига, разделя двата вида време: дневното време на ежедневната борба за оцеляване и нощното време на тяхното легло.

Рембранд вероятно е нарисувал картината отчасти по памет, спомняйки си всички онези моменти, когато е идвал да си легне късно, а Хендрике го е чакала. В този смисъл става дума за образ по спомен. Картината обаче показва момента на очакването – на нейното, а оттам и на неговото. Те ей сега ще излязат от света на дълговете и месечните вноски, за да влязат в мигновеността на желанието, или на спането и сънищата.

Картината е нарисувана преди триста години. Ние я гледаме днес. В този образ има такава плетеница от времена, че е невъзможно да локализираме момента, който е представен. Той не се поддава на часовникови механизми и календари. Не смятам обаче, че поради тази причина е по-малко реален.

Образът на Хендрике в леглото е запазен благодарение на изкуството на Рембранд. Но ние всички изпитваме в един или друг момент нуждата да запазим даден образ.

*

 

В една снимка на големия унгарски фотограф Андре Кертес виждаме майка с дете, гледаща настойчиво към един войник. Нямаме нужда от пояснение, струва ми се, за да разберем, че войникът заминава. Палтото, преметнато през рамо, шапката, пушката – са достатъчно красноречиви. А пък това, че жената не носи връхна дреха, ни подсказва, че току-що е излязла от кухнята и бързо ще се върне там. Драматичността на момента отчасти се състои именно в разликата в облеклото на двамата. Неговото предполага пътуване, спане на открито, война; нейното – стоене вкъщи.

Надписът под снимката гласи: „Червен хусар заминава, юни 1919 г., Будапеща“. Какъв смисъл разчитаме в заглавието зависи от това доколко познаваме унгарската история. Монархията на Хабсбургите е паднала предишното лято. Зимата се оказва един от най-трудните периоди на недоимък (особено на гориво в Будапеща) и икономически крах. Два месеца по-рано, през март, под ръководството на Бела Кун е била обявена Унгарската социалистическа съветска република. Западните съюзници в Париж, уплашени, че руската, а сега и унгарската революция може да се разпространи в Източна Европа и на Балканите, плануват да премахнат новата република.

Вече е наложена блокада. Генерал Фош сам планира настъплението на румънските и чешките военни части. На 13 юни 1919 г. Клемансо изпраща ултиматум на Бела Кун с искането унгарските войски да се оттеглят, което би означавало румънците да окупират една трета от страната на изток. В продължение на шест седмици унгарската червена армия устоява, но накрая е победена. През август Будапеща е окупирана. Установява се първият фашистки режим в Европа, този на Хорти.

Ако искаме да свържем един образ от миналото със себе си, трябва да познаваме историята на това минало. Затова и горната информация е важна за разбирането на фотографията на Кертес.

Всеки детайл в нея е исторически: униформите, пушките, този ъгъл до гарата на Будапеща, идентичността и биографиите на всички разпознаваеми хора в нея, дори големината на дърветата от другата страна на оградата. И все пак снимката говори за противопоставяне на историята: говори за съпротива.

Тази съпротива не е следствие на това, че фотографът е извикал „Стоп!“. Тя не е резултат от получения образ, който е като фиксиран стълб сред течаща река. Знаем, че след миг войникът ще се обърне и ще замине; предполагаме, че той е бащата на детето в обятията на жената. Смисълът на тази моментална снимка е, че включва в себе си изминали минути, седмици, години от преди. Съпротивата е в погледа между жената и мъжа на раздяла.

Техните очи, които се срещат пред нашия поглед, съдържат в себе си онова, което е: не конкретно около тях на гарата, а онова, което е техният живот, което са техните животи. Жената и войникът се гледат така, че образът на онова, което е, ще бъде съхранено. В погледа им тяхното битие се съпротивлява на тяхната история, дори и тази история да е била избрана или приета от тях.

Колко си приличат раздялата и срещата!

*

Навсякъде по света хората са измислили истории за Началото, за сътворението на света. Всички митологии представляват опит да бъде проумяна нашата раздвоеност между двете времена. Човекът се ражда и умира като всяко друго животно, но той може да си представи произхода и края на всяко нещо. И в резултат на тези негови представи, живее с вечното, с това, което предшества времето и го следва, което е постоянно зад времето. Червеният хусар и съпругата му, като двама души, придвижващи се пипнешком край мебелите в една абсолютно тъмна стая, търсят врата, отваряща се към онова, което е зад времето.

Адам и Ева

постоянно прогонвани

а с каква упоритост

нощем се връщат!

 

Преди,

когато не можеха да броят

и нямаше месеци

нямаше раждане и нямаше музика

пръстите им бяха безброй.

 

Преди,

когато не можеха да броят

усещаха ли

паренето зад очите

жаждата в гърлото

за нещо различно от

уханието на безкрая с цветя

и дъха на безсмъртни животни?

В своя безтрепетен сън

върховете на езиците им

не търсеха ли пъпката на различен вкус,

смъртен и изпотяващ се?

 

Облажаваха ли копнежа

на онези, които идват след Падението?

 

Жени и мъже се връщат

за да изживеят в нощта

неброеното време.

 

И с точността

на първия стрелкови отряд

прогонването винаги е призори.

 

*

Преди двадесет години видях една фотография на Люсиен Клерг, една от сериите фотографии на жена в морето. В продължение на хилядолетия тази гледка на женско тяло във водата се е променила не повече, отколкото видът на самите вълни. Онова, което виждаме на снимката, е могло да бъде видяно в древен Китай или от фараоните в Египет. И все пак тази непроменливост представлява само миг, положена в контекста на друга времева скала.

Учените сега изчисляват, че животът се е появил на земята преди четири хиляди милиона години. Историята започва с появата на отделни органични молекули. Те се произвеждат по мистериозен начин от действието на ултравиолетовата светлина върху определени минерални вещества. След това, след много, много опити – и е изключително трудно да избегнем идеята за целенасочена воля – първите отделни органични клетки произвеждат нещо, способно да се възпроизведе.

Така, може да се каже, че е отнело четири хиляди милиона години, за да бъдат създадени формата и повърхността на човешкото тяло. Фотоапаратът на Клерг записва този образ за по-малко от една стотна от секундата. Дали тези непонятни цифри имат нещо общо с образа на онази фигура в морето? В някакъв смисъл – да. Но онова, което те не могат по никакъв начин да ни открият, е усещането за някаква неотложност в образа. Онова, което ни впечатлява или успява да ни развълнува, винаги ни носи усещане за неотложност.

В този случай усещането за неотложност може да се обясни с природата на човешката сексуалност и нашето окултуряване. То може да бъде вместено в историята на нашата биологична и социална еволюция. И все пак едно такова обяснение е незадоволително, защото, отново, то пропуска факта, че съзнанието не може да бъде сведено до законите на еднолинейното време. То винаги, във всеки един момент, се опитва да обхване някаква цялост.

От понятието за цялото идват и всички вариации – от астрологията до Корана – на самата идея, че всичко, което се случва, вече е било предречено.

*

Има и една друга италианска история, този път от Пиедмонт.

Вървял един човек на път към Биела, градче, недалеч от неговото село. Времето било лошо и вървенето – мъчно. Човекът обаче имал важна работа в града, тъй че продължил да върви в поройния дъжд.

Срещнал един старец. Старецът му казал:

– Добър ден, човече. Накъде си се забързал?

– Към Биела – отвърнал човекът, без да забави ход.

– Можеше поне да кажеш „ако е рекъл Господ“!

Човекът се спрял, погледнал стареца в очите и се троснал:

– Ако е рекъл Господ, отивам в Биела. Ако не е рекъл, пак трябва да отида.

Оказало се, че старецът бил самият Господ.

– В такъв случай – казал той, – ще стигнеш в Биела след седем години. А междувременно, ще скочиш в онзи гьол и там ще си поседиш!

Внезапно човекът се превърнал в жаба и действително скочил в гьола. Изминали седем години. Човекът излязъл от гьола, сложил шапката на главата си и отново поел към Биела. Вървял-вървял и не след дълго отново срещнал стареца.

– Накъде си се забързал? – попитал старецът.

– Отивам в Биела – отвърнал човекът.

– Можеше поне да кажеш „ако е рекъл Господ“!

– Ако е рекъл Господ – добре, – отвърнал човекът, – а ако не е рекъл, знам какво ще се случи и по собствена воля ще скоча в гьола!

 

Особената мъдрост в тази история намирам в това, че тя прави възможно съжителството на форма на детерминизма и на свободната воля. „Ако е рекъл Господ“ е обещание за цялост. „Ако е рекъл Господ“ задава също, разбира се, неразрешими проблеми. Но да разрешим противоречието, тоест, да го затворим, би било по-нечовешко от това да го оставим отворено. Свободната воля и детерминизмът взаимно се изключват само когато безвремието е пропъдено, а онази „Вечност, влюбена в творенията на времето“ на Блейк – отхвърлена като безсмислица.

*

Струва ми се, че в един живот взаимоотношението между пространството и времето се променя няколко пъти по красноречив начин.

Да бъдеш роден означава да бъдеш захвърлен – или издърпан – във време/пространството. Ние обаче усещаме времетраенето, преди да имаме усещане за протяжността на пространството. Бебето има усещане за минути – без да може да ги измери – преди да има усещане за метри. То брои отсъствието на майката чрез неузнаваеми единици време, а не чрез неузнаваеми единици пространство. То познава циклите на времето – глад, хранене, будност, сън – преди да познае каквито и да било средства за придвижване. Повечето деца се губят във времето, преди да са открили какво значи да се загубят в пространството. Първото завиване на свят – и вълнението, което предизвиква – се случва във времето. По същия начин нещата и хората пристигат и възнагражденията се случват във времето, преди да започнат да го правят в пространството.

Нещата са още по-удивителни, ако сравним бебето с новороденото животно. Много животни – особени сред тревопасните – едва минути след раждането си вече започват своето търсене в пространството, което ще продължи през целия им живот. Сравнителната незрялост на човешкото бебе, която предполага период на физическа зависимост, но също позволява много по-дългосрочен и по-свободен потенциал за учене, спомага за надмощието на времето над пространството. Пространството е за животните онова, което е времето за уседналия човек.

Тази човешка особеност е свързана с ранното развитие на човешката воля. Волята се развива бавно – заедно със способността да стоим изправени, да ходим, да говорим, да назоваваме нещата, които искаме. Но волята съществува от самото рождение. (Ражда се още с прогонването.) В най-ранното детство тя си избира малко неща от разнообразието на съществуващото. Тези малко на брой отделни предмети, в които се влага желание и страх, създават очакване и така преминават в царството на времето.

С възрастта някои хора стават по-съзерцателни. Но какво е съзерцанието, освен припознаване и възпяване на пространството, за сметка на забравеното време? (Предварителното условие за тази забрава е отказът от личната воля.)

В самото действие на съзерцанието пространството не изключва времето, но едновременността, вместо последователността, бива акцентувана, присъствието – вместо причината и следствието, вездесъщността – вместо идентичността.

Странно е, че докато пиша тези думи, аз не мисля за пасивния отшелник, а за един мой приятел, който умря заради политическия си активизъм.

*

Името му беше Орландо Летелиер, чилиец. Обичаше музиката. Беше духовит и ведър. И притежаваше необикновена храброст.

Беше министър в правителството на Алиенде. Когато Алиенде бе убит и Пиночет превзе властта, Орландо и мнозина други бяха арестувани, държани в затвора и изтезавани. Накрая Орландо беше освободен, при условието да напусне Чили. Той пътува из целия свят, като говореше за съдбата на своята страна. Насърчаваше други изгнаници. Убеди някои правителства да намалят или да спрат търговията си с Чили. Беше сладкодумен и деен. Пиночет реши, че Летелиер трябва да бъде премахнат. Тайната му полиция се погрижи да постави бомба в колата му във Вашингтон. Една сутрин, докато Орландо пътуваше към работата си, заедно с едно американско момиче, което работеше като негова секретарка, колата избухна. Момичето загина на място, а Орландо първо загуби и двата си крака, и след това също умря.

Ден след като научих за убийството му, чух следното:

Все ще дойда да те видя

каза той

на твоята планина

а днес

убит

взривен на парчета

той дойде и остана

той живя на много места

и умря навсякъде

в тази стая

дойде сред страниците

на отворени книги

няма ни една ябълка

по клоните

отрупани с плод тази година

които да не е преброил

ябълки с цвят на подарък

той вече не е изправен срещу смъртта

няма пропаст

в която трупът му

да не е хвърлен

мълчанието на гласа му

чисто и сладко като листо от бук

ще бъде защитено в гората

не го чух никога да говори

на майчиния си език

освен когато даваше имената

на патриотите

облаците препускат над тревата

по-бързи от овцете

никога не се изгуби

той ползваше компаса на сърцето си

точен винаги

ориентираше се по стрелката на Чили

и окото на Сантяго

през което сега премина.

 

Пред стените на несправедливостта

той сплоти мнозина

с деликатността на разума

и говори

за това, което трябва да се направи

сред скалите

не от гиганти

а от жени и мъже

взривиха го на парчета

заради прекалено ясния му смисъл

направиха бомба

защото бе взискателен

каквото убийците му шепнат си сами на себе си

неговият глас не би изрекъл

уплашени от вярата му

в историята

избраха деня

на неговото убийство.

 

Той дойде

когато лятото се менеше

в момента на кървавочервената къпина

той изтърпя безсезонното време

на своите изтезатели

ще бъде тук пак

през пролетта

и всяка пролет

докато въртят се сезоните

и не избухнат

в Сантяго.

 

*

На въпросите, които задавам на времето, аз нямам отговори. Зная само, че такива въпроси принадлежат на самата човешка природа и че всяка система от навици и разсъждения, които ги отхвърлят, са насилие над нея. Откакто започнах да пиша, винаги са ме определяли като марксист. Удобна категория за някои, за мен понякога – убежище. Вярвам в класовата борба и историческата диалектика; намирам разбирането на Маркс за ролята и механизмите на капитализма за убедително. На световната историческа арена борбата се води до голяма степен така, както той я е предвидял. Въпросите, които задавам сега, се отнасят до заобикалящото арената.

Започнах с разказ, ще завърша, разказвайки.

*

 

Представям си персонаж, който се опитва да проумее произхода си, да види отвъд онова, което знае за съдбата си, преди края на своята история. Търсенията му го водят до хипотези – за безкрайността, случайността, неопределеността, свободната воля, съдбата, изкривяването на пространството и времето – не много различни от тези, до които сме стигнали, опитвайки се да си обясним вселената.

Идеята, че животът – така, както го живеем – е история, която бива разказвана, се появява постоянно и намира израз в най-различни форми в религията, в пословиците, в поезията, в митовете и философските размишления. Прагматизмът на деветнадесети век отхвърля тази идея и на нейно място предлага друга, според която законите на природата са неизбежно механични. Последните научни изследвания обаче сякаш подсказват, че вселената и нейните процеси приличат по-скоро на тези на мозъка, отколкото на машината.

Онова, което различава разказвача от неговите герои, не е знанието, било то обективно или субективно, а усещането за времето в разказваната история. (Ако човек разказва собствената си история, същото това усещане го различава като разказвач и като герой.) Тази разлика дава възможност на разказвача да обхваща целостта на историята; но тя също така му налага да следва своите герои, да ги следва безпомощно във времето, в онова време, което те изживяват, а той – не. Времето, и следователно историята, принадлежи на тях. Смисълът принадлежи на разказвача. Но единственият начин, по който той може да разкрие този смисъл, е като разкаже историята на някого другиго.

Всяка история се възприема от слушателя или читателя си през някаква призма. Тази призма е тайната на разказа като разказ. Във всяка история лещата на призмата се изпилва наново под натиска на времето и на безвремието.

*

 

 


[1] Въпреки че е роден в Сирия през 1930 г., Адонис живее дълго време в Бейрут, а след това в Париж.

 

Превод от английски Олга Николова. “Go Ask the Time” by John Berger.
На първата и последната снимка: Джон Бърджър. Рисунката със спиралата е от “Confabulations” на Бърджър. Картината на Рембранд е упомената в текста, както и фотографията на Кертес.