„Българска етнология“, год. XXXII, 2006, Кн. 2, с. 11-18. С малки съкращения. Интервюто се препубликува с любезното съгласие на авторите.

 

 

А.Л. Г-жо Михайлова, бихте ли разказали за Вашия живот?

Г.М. Е, моят живот представлява интерес дотолкова, доколкото е свързан с науката. Аз постъпих в едно време – шейсет и трета година станах аспирантка – когато етнографската наука се утвърди напълно като марксическа наука. И трябваше да мине много време, за да си дам сметка в какъв период е навлязла науката. След едни ерудити, каквито са Арнаудов, Любомир Милетич, Шишманов, които наистина, получили така… образование на запад, са разбрали, че смисълът стои в основата на културата, на традицията, а не формата, не прагматизмът. И след като са положили основите на това, веднага на Девети те са обявени за идеалисти и тотално отхвърлени […]

Та, когато аз постъпих в Етнографския институт като аспирантка, точно на всички събрания се обсъждаше въпросът дали методологически е издържано дадено съчинение, като под „марксически издържано“ се разбираше да бъде материалистически издържано, в духа на материалистическата теория. Което значеше, че всичко, което опира до смисъл и дори самата думичка смисъл или семантика, беше идеалистическо увлечение. И затова всичко в културата трябваше да бъде тълкувано като практически удобно за творческия труд на хората. И се разглеждаше формата. Независимо дали е в областта на духовната култура – описваше се формално обредът като процес, без да се тълкува. Ако е в областта на материалната култура, вещеведчески се описваше като вещ, практическа вещ и теоретически се показваше в даден вид трудова дейност, доколкто той е практически полезен за човека и т.н. И винаги се подчертаваше, че науката е скъсала с предходния додеветосептемврийски вещеведчески подход. Нещо, което не беше вярно, защото с идването на Девети науката фактически е вкарана, поради материалистическата насоченост на изследванията, точно в този вещеведчески подход. Сега, не отричам напълно неговото съществуване, защото благодарение на описателния метод и подход, имаме много полезни неща. Например Вакарелски – цялото му творчество е пример за такъв подход – описателен. Което е полезно, защото без него просто няма върху какво да стъпи науката… В етнографската наука например много малко се говори за Милетич, може би защото той е езиковед. Но той е първият, който е показал значението на културата като език. Наравно, съпоставяйки го с вербалния език. И негова е мисълта, която е пределно точна и насочваща към същността например на костюма, с който съм се занимавала – че наравно с езика, костюмът е вторият белег, който определя традицията. В същата посока са и написаните задачи за етнографската наука на Шишманов, който изследва терминологията на носията от гледна точка на смисъла, който тя носи, т.е. отново имаме съпоставяне език – смисъл. По същия начин Арнаудов подхожда. Той пък на много по-широко равнище, прониквайки синкретично във всички сфери на културата и сравнявайки, т. е. привеждайки явленията едно към друго по отношение на смисъла, ги тълкува. Нещо, което след това въобще беше забравено като подход и като метод. Разбира се, не бива да се изпуска таланта, който е носил самият човек, природната даденост, защото един Димитър Маринов за мен все още не е получил реалната си оценка за приноса си към науката. Според много негови изследвачи той компилира, той не всякога е точен. Но когато човек го обхване като цяло, вижда отразена системата на културата по един перфектен начин. Това не може да се съчини […] Не мога обаче да елиминирам всичко от периода след Девети. Например за мене като най-голямо постижение ще останат събраните архивни материали. Добре че се разви тази традиция за проучвания и документиране, независимо че не всичко се издаде, но дори и това, което се намира в архив, ще бъде база за бъдещи проучвания. А за мен регионалните проучвания – тези сборници – са най-ценното, което остава за в бъдеще в българската етнология.

А.Л. А как се стигна до тази идея да започнат регионалните проучвания?

Г.М. Тази идея започна от Хаджиниколов и Делчо Тодоров, и Стоян Генчев […] И неслучайно Делчо Тодоров беше ръководител на първия колектив, който беше добре замислен, защото включваше и езиковеди, и фолклористи и т.н […] Бих могла да кажа, че през целия петдесетгодишен период етнографската наука преболедува от редица болести […] тя не беше еманципирана така, както и политическият живот не беше еманципиран от съветския, а се придържаше строго и стриктно към развитието и състоянието на етнографската наука, и то главно на Московската секция на съветската етнография. Така например, аз съм се учудвала много. В „Съветска етнография“ до 39-та и 40-та година се четат и откриват статии, които са на много, на несравнимо по-високо ниво, отколкото тези след 40-та година. След това се наблюдава един невероятен упадък по посока на вещеведението. За разлика от нас обаче, в Съветския съюз се изградиха достатъчно ерудирани учени, които съумяха да се противопоставят на това течение и главно в Ленинград. Изявиха се учени от рода на Лотман, на Мелетински, на Успенски, на Цивян и плеяда още. Нещо, което у нас не се постигна.

Нещо повече – втората голяма болест на науката […] – то си беше старо, отпреди Девети септември – търсене на генезиса на явленията, който винаги, до ден-днешен е конюнктурен – славянски, тракийски или прабългарски. В резултат на това, в етнографската ни книжнина могат да се прочетат такива куриози, че един и същи костюм, т.е. двупрестилченият, писан от един и същи автор в два труда от един и същи период, същият този костюм е безспорно славянски по своя произход. Използвам думата „безспорно“, както е в оригинала. И в същото време той е категорично прабългарски. А в действителност, двупрестилчената носия е и прабългарска, и славянска, и на още много други народи. Изобщо, няма за мен по-хлъзгава тема от търсенето на генезис… Много елементи, които се тълкуват като тракийски и прабългарски се оказва, че попадат в един много широк културен ареал, който е индоевропейски, а много често го и надхвърлят, т.е. те са в един много широк евроазийски културен кръг[…]

С. Р. Нямаше ли общи научни форуми… за социалистическите страни?

Г.М. Ами, за социалистическите се разбираше съветската литература, а като образец за научност – Московската етнографска школа[…] Системата беше такава, че един специалист работи в една област и той естествено печели „състезанието“, защото е състезание с един кон. И много се държеше на това, тъй като така се осигуряваше абсолютно безметежно научно спокойствие на дадения учен. Елиминиране на всяка конкуренция, а това да се погледне на науката от гледна точка на преводимостта на явленията, да се разгледат явленията като език на културата, да се погледне на културата като на един цялостен митологичен текст, като система – това беше абсурд.

Сега мога да осъзная пораженията на всички тези подходи тогава, на тези заболявания, затова защото традиционната култура е преди всичко култура на идеята, на смисъла. В никакъв случай прагматиката не предопределя формата. Да вземем за пример костюма, колкото и да се опитваха да тълкуват и да обясняват различните типове костюми в зависимост от климата и трудовата дейност, природните условия, това не издържаше на фактите. Веднага може да се постави въпроса защо в Гюмюрджинско, в Узункьоприйско, в Елховско, където е най-горещо, са с тежки черни сукмани. А вярно е, че в планинските райони са по-често със сукманени носии, но в Родопите, в Централните Родопи и целите Родипи някога са се обличали със сая. Значи не е това определящо. Определяща е идеята, която е вложена, смисълът, който носи дадената вещ… В бъдеще ще има едно съживяване, което ще стъпи главно върху събраните материали, на които най-вероятно ще се даде едно ново тълкуване. Ние все още не можем да си дадем сметка какво сме изгубили с изчезването на тази традиционна култура. […] Това е култура на духовността, защото и най-елементарната битова вещ е духовно оцветена. Човекът в миналото е живеел в една духовна атмосфера. Не само с празниците, с обредите, ежедневно за него всяка вещ, и това вие, които сте се занимавали с тия проблеми, сте го усещали, за него не е била просто вещ, за него е била вещ-значение, вещ, която носи смисъл. Така че традиционната култура, която е една par excellence митологична територия, е култура на смисъла, култура на идеите, за разлика от съвременната технологична култура, в която се търси само прагматичното удобство във вещта и която изсушава индивида, отчуждава го от социума и от обкръжаващия го свят. Той става също така индустриален, както и самата вещ, с която си служи. Той се превръща в бездуховен човек. И така както например се наблюдава напоследък един процес от държави с по-висок жизнен стандарт да търсят да се заселват в по-изостанали страни в технологическия смисъл, нали, затова, защото те там намират по-човешки корени на съществуване, по-човешка атмосфера за живот, не така индустриализирана, усамотена. И това неминуемо ще върне и ще обърне погледа и към етнографската наука като наука за една традиция, култура на духовността. За съжаление, все още в България поради малката дистанция от времето, когато е битувала тази култура, някак си на нея се гледа като – е, там, „битови селски работи“ или „отживели работи“. Но ще дойде време, когато така, както и археологическите паметници, поради дистанцията на времето, са високо ценени и интересът е силен, същото ще бъде и за етнографската наука. И тогава ще бъдат събудени за нов, за истинския си живот всички материали, натрупани в архива на Етнографския институт, което аз смятам, че е най-голямото постижение на целия този период.

А.Л. А как се роди идеята за многотомната етнография?

Г.М. Идеята беше на Хаджиниколов. Той смяташе, че еднотомната етнография на България на Вакарелски е в значителна степен остаряла […]

С.Р. А многотомната етнография защо се провали – поради финансови причини ли?

Г.М. Да, поради финансови причини десеттомната не стана. Ако трябва да дам оценка на тритомната […] смятам, че тритомната не представлява някаква висока научна стойност. Ще ви кажа защо. Поради малкия обем всичко е представено много схематизирано, а ценната научна информация се носи от детайлите. Там няма подробностите, фактологията. Затова например на мене лично много повече материали ми носи един „Бит и култура на тракийските и малоазийски българи“ на Вакарелски, отколкото неговата „Етнография на България“. Докато например Димитър Маринов е съумял да види стойността на фактите. И затова има много голяма стойност, след време тя ще се превърне в една библия за българската култура.

А.Л. Когато постъпвахте в института, имахте ли впечатление, че мъжете са предпочитани за научна работа?

Г.М. Не, не бих казала… Аз съвсем случайно навлязох в етнографията. Накрая, след като завършвах Университета, вече когато трябваше да избираме теми за дипломна работа, като археолог аз прецених и то правилно съм го преценила, тъй като трудно уча езици, че археолог без езици и то древни, много трудно би могъл да се справи. Освен това работата ми по два месеца на разкопки ми показа, че това е някак си малко трудна работа за жена […] Така тръгнах към етнографията, но сега, като си мисля какво бих избрала, ако трябваше да избирам област, мисля, че пак бих избрала етнология. И това е нещо, което много силно ме привлича, може би защото в детството си съм раснала при баба си на село. По-скоро съм гостувала така за месеци през лятото, но това ми е изградило една представа за задружно патриархално селско семейство, с кокошките, с кравата, с прасето, с всичко, с каруци докарвани дини, пъпеши, череши и т.н., и т.н. А баба ми и дядо ми много хубаво пееха… Хванат ме по средата, обикаляме софричката. Пеят те, играят ръченица, клякаме, пак ставаме, пак. Така три пъти трябва да обиколим трапезата и след това се прекръстим и почваме да ядем. А те имаха огромно мазе, което имаше вътре някъде пет-шест такива каци срязани, чивýри им казваха, с лимонови дървета, пет-шест с портокалови и четири-пет с мандарини, които през зимата цъфтят и връзват. Като се влезеше в мазето, невероятен аромат! А там, където спях, в стаята имаше стенна печка и аз, като ям тогава портокали, мандарини, корите ги слагам на печката отгоре, и мирише разкошно. И баба ми имаше най-красивата градина в Сухиндол. Там имаше сегашните далии, тя им казваше „гергини“, но те бяха огромни, като слънца, като слънчогледи! Едни – червени с бяло, други – розови с червено, трети – жълти с червено, четвърти – само жълти, всякакви цветове, много, може би към двайсет, трийсет вида, цялата градина е просто цъфнала. Това беше, и мушката много, и всякакви други растения. И това някак си в душата ми е останало като представата за някакъв рай. Например в спомените ми – дете съм била – сме ходили, те имаха бостан голям. И там имаше много дървета, плодни, и като наберат… Имаше и такава каруца с пружина, за да не се тръскат плодовете. Наберат кошници големи с череши, ама различни – бели, розови, червени. След това щайги с ягоди. И както има сено, ме сложат на сеното, завият ме с едно кожухче, и те отпред седнали, и това вече е през нощта – отгоре звездите, небето, луната, и трак-трак…нали, конете тичат, тропат с копитата, и баба и дядо си пеят. Е, никога няма да забравя това нещо. Това е такова преживяване! Аз например нямах никакви проблеми с това да науча частите на стана, защото баба ми ме е вкарвала в стан, учила ме е как се снове, мотовилки, предене, можех да преда, готвенето и т.н. За мен този мъничък селски свят си остана като представа за райския живот на хората.

И това винаги ме е привличало, когато съм ходила на терен. Винаги с някаква особена любов съм ходила. И наистина, имам от терена такива случки! Ами в едно село – Лилково, знаят тия, с които сме били, една баба, която беше много бедна. Изоставили я децата в една порутена къщичка, през цялото време. А чудесна информаторка! Докато говори, все се тюхка, че няма с какво да ме почерпи. И накрая, понеже беше студеничко времето, запалила печката, и стои така седнала и аз на едно малко столче, и тя вика: „Ох, дай ми да ти стопля краката!“ И ми дигна краката и ги уви в скута си в престилката. Това никога не мога да го забравя. А когато бяхме […] в Хасковско, в едно село Милево, пак една баба, казаха ми, че знае много, но тя си дойде вечерта от къра и седнахме, и говорихме с нея. И тя пак така – тюхка се, че няма какво да ме почерпи. „Абе, викам, няма какво да ме черпиш.“ И започвам за аскиите да описвам, за да разбера дали ги е имало при тях. И както описвам и ги рисувам, за да ѝ покажа за какво я питам, и тя вика „Ма кво ми гу рисуваш, чакай да ти гу донеса.“ И отива горе на тавана, и донася в едно тензухче аския. И аз ахнах, като я видях. И когато си тръгвам, бабата вика: „Не можах да ти изпържа едно яйце. Нямам. Ама, ако ма уважаваш, ша ми земеш това, като подарък за спомен от мене.“ Викам: „Как ще ти го взема?!“ „Моля ти съ, ако искаш да не ма убидиш, ша го вземеш.“ Аз не искам. И накрая, имах някакви пари в себе си и ѝ ги давам. „Не, не, не, не искам!“ И така сме се гонили. Накрая ги оставих и избягах, и я имам тази аския като един спомен, за който винаги ще си спомням. Една друга баба – Делка в Добруджа. Приказвахме, приказвахме, приказвахме и накрая тя вика: „Оставих си работата, ама знам, че това, дето ма питаш, е важна работа. Тя е историческа. И за да не ма забравяш, да помниш, че аз съм ти казвала тези работи, ша земиш от мен една кърпица, да ма помниш и когат си отида от този свят.“

[…]

Културата е едно семиотично кълбо, на което не можеш да прекъснеш нишката. Всичко е свързано по смисъл едно с друго. Понякога се чудя как е възможно още в древността така системно, като в някакъв център, да е организира културната традиция, и то до такива детайли! Какъв е бил този универсален мозък, който го е създал и то при различни народи. Разбира се, в различни варианти, в основата смисълът е един и същ. И това ме кара понякога да бъда и суеверна. Да. Така че много обичам тази култура и вече на границата на една пределна възраст, това, което ме боли е, че не можах да дам това, което бих могла. Дано да има още три-четири години да мога да напиша това, което е основно… Всичко е вързано. Абсолютно всичко е свързано. И това е голямата трудност. И третата трудност е да организирам смисъла, защото съвсем различно е, когато едно изложение върви по линията на едно реално битие на дадена религия. А съвсем друго е, когато вървиш по смисъла… И с това се боря в последно време.

 

Интервюто взеха: Ана Лулева и Светла Ракшиева

17 април 2006 г., София