Не бих си помислил дори и за момент да скрия слабостта си към дърветата, нито възхищението, което от много отдавна изпитвам към тях. Преди време пътувах със самолет и до мен седна един бизнесмен, мисля, че беше в Техеран. Намерихме общ език, започнахме да разговаряме и този човек ми каза нещо, което никога няма да забравя: „Каквато и да е професията Ви, и дори и да не се занимавате с нещо вредно, ще дойде ден, в който ще се запитате дали не си губите времето. Може да сте продавач, рибар, епископ, музикант или лекар – рано или късно ще се почувствате сякаш си губите времето. Има само едно изключение: когато човек сади дървета, винаги е сигурен, че върши добро.“ Много ми харесаха тези негови думи.

За мен дърветата са живи, много красиви, впечатляващо независими, и ще се върна към това малко по-късно, тъй като тази тяхна самодостатъчност е от огромно значение: дървото иска единствено да бъде оставено на мира. Дърветата са много полезни за хората – дискретни, понякога твърде мълчаливи, и напълно неспособни на каквато и да било агресия. Все качества, от които нашите съвременни общества би било добре да се поучат. Но възниква все пак въпросът дали нямат и недостатъци. Това не е точно недостатък, но те са толкова спокойни и тихи, че като че ли преставаме изобщо да ги виждаме. В града повечето хора не забелязват дърветата или ги забелязват едва след като бъдат отсечени. За много наши съвременници дърветата дори не са живи същества. Тази очевидно грешна идея се дължи именно на тяхната дискретност и мълчаливост.

Преди да ви обясня защо толкова ги обичам, ми се иска да припомня, че има хора, които не харесват дърветата, все известни хора, оставили ни неоспорими писмени доказателства за тази тяхна липса на любов – като например Жан-Пол Сартр в „Погнусата“. Седнал в градския парк, разказвачът изведнъж осъзнава, че до неговата пейка се извисява едно дърво, а корените му ту се скриват, ту се подават от земята – тази гледка за него се оказва непоносима. Трябва да споменем и Жил Дельоз, друг философ. (Не критикувам тези автори, само отбелязвам какво мислят те за дърветата.) В една книжка на име „Ризом“ [„Коренище“], Дельоз разглежда дървото като същински символ на тоталитаризма. Сещам се и за Роналд Рейгън. Докато все още е бил президент на САЩ, го завели да види секвоите в Калифорния. Рейгън казал: „Ако си видял една, все едно си видял всичките“. Вземете и Бекет. Във „В очакване на Годо“, героят на име Естрагон казва: „Дървото не служи за нищо, не може да послужи за нищо друго, освен да се обесиш на него“. Може би именно заради това, заради тези негативни изказвания, се заех да напиша тази апология на дървото, защото то заслужава.

Забележете, че хората, казали нещо добро за дърветата, са много повече. Като започнем с Жан Жионо и неговата новела „Човекът, който садеше дървета“. Волтер, вече оттеглил се във Ферне на стари години, пише на приятелите си: „Единственото, което правя, е да садя дървета: знам, че съм твърде стар, за да опитам плодовете им или да се радвам на сянката им, но не виждам по-добър начин да се погрижа за бъдещето.“ Много хубави думи. Трябва да споменем и революционера Дантон, както и Юго, Халил Джубран, Жид, Франсис Понж (към когото изпитвам много топли чувства, тъй като сме от един и същи град в Южна Франция). Понж пише: „Животните – това е гласът, а растенията – писмеността.“ Струва ми се, че тук с няколко думи той е успял да опише една много важна идея. Животните са мили, забавни, карат ме да се смея, но няма как човек да разчита на тях, понеже те се движат и на следващия ден няма да бъдат на същото място. А на дървото може да се разчита винаги. Не бива да забравяме и Рилке, Колет, Сендрар, Пол Валери, който е казал някои особено важни неща. Валери има една малка книга със заглавието „Диалог за дървото“. Прочетох я, когато бях студент, без още да знам кой знае колко за дърветата, и останах с впечатлението, че не разбирам за какво пише този господин, понеже той беше писател, а аз – учен. Мислех, че се разминаваме някак си и нищо не научих от този текст. Прочетох го наново преди известно време и оттогава го препрочитам често. Валери пише: „Дървото прави времето явно“ („L’arbre fait voir son temps“). Намирам думите му за дълбоки и силни. Поетите и писателите понякога имат впечатляваща интуиция в области различни от своята (Валери например е по-скоро математик). „Дървото прави времето явно.“ Наистина, сега разбирам какво е искал да каже: дървото е времето, добило видима форма. Да си спомним за Гьоте, за Чоран, за Буда, който казва: „Дървото е толкова щедро същество, че дава сянката си дори на онези, дошли да го отсекат.“ Красива мисъл. Сещам се и за Шатобриан, Фабър и Мандела, с когото и ще приключа. Нелсън Мандела прекарва 27 години в затвор на остров Робен срещу Кейп Таун. Според него самия, той е оцелял и е останал в добро здраве, защото пазачите разбрали, че обича растенията и му давали разрязани наполовина бидони, пълни с хубава почва. В тях той отглеждал зеленчуци – първо за съкилийниците си, после за целия затвор, a накрая за целия остров Робен. Садял също и плодни дръвчета. В автобиографията си пише следните думи, които намирам за страхотни: „Аз съм в затвора, но растенията са свободни“.

Бих искал да споделя с вас една обективна причина за моята симпатия към дърветата. Става въпрос за този невероятен контраст: те се нуждая от много малко, а допринасят толкова много! Какво му трябва на едно дърво? Все лесни за намиране, дори тривиални, неща: вода, някои минерали, които се намират в почвата и водата, светлина и въглероден диоксид, CO2. Последното, както знаете, не само, че не е рядкост, ами имаме все повече и повече от него. Нима можем да си представим друго толкова скромно и пестеливо същество? Впрочем, обърнете внимание, че водата, светлината и CO2 са еднакви навсякъде, което е свързано с това, че дърветата, като цяло, не се движат. Животните, чиито хранителни нужди са понякога доста специфични, са принудени да се движат.

Една бележка върху въглеродния диоксид – както знаете, той се е превърнал в един от най-големите замърсители. От края на Втората световна война и 40-те години, увеличаването на нивата на въглероден диоксид е много притеснително. Този газ, предизвикващ парниковия ефект, е в изобилие и е до голяма степен причина за затоплянето на планетата и всички климатични промени, свързани с това. Материята на дървото (това, от което е изградено) може да е огромна – стотици кубични метри дървесина, може би дори хиляди. Откъде идва тя? Всеки знае, че в началото дървото е само едно миниатюрно семенце. Все пак тази гигантска материя трябва да идва отнякъде. Когато задавам този въпрос на съвременниците си, най-често ми отговарят, че материята на дървото идва от почвата. Уви, този отговор е погрешен. В анимационните филмчета, които внуците ми гледат, наистина изглежда сякаш дървото излиза от земята, малко като паста за зъби, изстискана от тубичка. Но е точно обратното, дървото всъщност се изгражда от вредните газове във въздуха – то расте именно като използва въглеродния диоксид, за който говорехме. Разбира се, трябва да вземе нещичко и от почвата, но това нещо е с размерите на чаена лъжичка, не повече. Основното идва от пречистването на въздуха и с пълно право бихме могли да сравним дървото с пречиствателна станция. Това е още една причина да уважаваме дърветата в града. Значи – трябва им вода, минерали, светлина и CO2. Какво по-просто от това?

Сега да разгледаме огромните мащаби на това, за което допринасят. Този контраст не спира да ме удивлява и ми се струва достоен за възхищение. В момента познаваме 70 хиляди вида дървета. Това число расте много бързо, тъй като всяка година ботаниците откриват и описват по стотина нови вида. Около 90% от биомасата, ще рече масата на всичко живо и всичко, което е било живо, но вече не е, се съставлява от дърветата. Те са най-големите живи същества, каквито са били винаги, през всички геоложки ери. Най-голямото животно в наши дни е синият кит, с размер 40 м. Най-големите дървета са калифорнийските секвои, като те стигат до 120 м на височина, тоест, два пъти повече от Нотр Дам в Париж. Дори да оставим настрана този специален случай, вземете едно най-обикновено дърво, петнайсетина метра високо, и се опитайте да изчислите повърхността му. Защо да го правите? Защото, за разлика от нас, дърветата и растенията живеят благодарение на огромната си повърхност. Да я изчислим не е никак лесна задача и се налага да смятаме приблизително. Трябва да вземем всяко листо и от двете страни, да направим геометрична развивка на всички клонки, т.е. да ги превърнем в правоъгълници. После правим същото и с останалите клони и стъблото, докато получим един голям правоъгълник. Но ето че идва проблемът с корените. По мое изчисление повърхността на едно най-обикновено градско дърво би достигнала 200 хектара, дори това число за много мои колеги да изглежда твърде преувеличено, а пък за други – твърде скромно. Представете си, че ако направите развивка на едно средно голямо дърво, то може да покрие площта на цялото княжество Монако. За да имаме някаква идея за повърхността на едно дърво, е достатъчно да си го представим мокро: тогава то тежи близо два пъти повече – не защото водата се е просмукала в него и цялото се е напоило, а заради голямата повърхност, върху която се е задържала водата.

Дърветата са не само най-големите живи същества, а и най-дълголетните и продължителността на живота им е нещо, което много ме вълнува. Не съм зоолог, но мисля, че животното, което живее най-дълго, е сейшелската гигантска костенурка. Тя живее 300 години, по-дълго от човека, но толкова малко в сравнение с дърветата! Преди време в Калифорния се възхищавах на едно чудновато дърво. Като младо то било ударено от гръм и впоследствие пуснало цяла група стволове, подобни на колони. Наричат го Партенона („The Parthenon“), каза ми горският, който ме придружаваше. Изненадан от това късче европейска култура на място, на което не съм го очаквал, помислих, че аналогията е хубава и попитах за възрастта му. 3000 години. Това не е предположение, тези дървета имат кръгове, които можем да преброим. Няма как някое от тези калифорнийски дървета да създаде два кръга за една година, нито пък да пропусне някоя, просто не е възможно. Така че, това число е неоспоримо. После потърсих възрастта на нашия Партенон в Европа: 2400 години. Когато гърците са решавали да построят храма на Атина върху хълма на Акропола, това дърво вече е живяло 600 години, било е 100 м високо и с диаметър от 4 м. Вероятно тогава е било поразено от светкавицата и е оцеляло. Цялата история на нашата гръко-римска цивилизация се събира в живота на едно дърво. За нас като европейци, Партенонът символизира зората на нашата култура. Боровете Pinus longaeva, също в Калифорния, които са на 5 хиляди години, са покълвали, когато египетските фараони са строели пирамидите си. Сегашният рекорд – уточнявам, сегашният, защото съм сигурен, че рано или късно ще бъде надминат – е 43 000 години и принадлежи на едно дърво в Тасмания, островът на юг от Австралия, което се нарича царска ломатия, Lomatia tasmanica. Четиридесет и три хиляди години, това ще рече от времето на Плейстоцена, геоложката епоха, която предхожда нашата. По онова време са съществували не един, а два вида хора – нашият, Homo sapiens, и неандерталецът, който е бил много по-силен. Цялата история на нашата биологична еволюция се побира в живота на едно дърво.

Как тези дървета успяват да живеят толкова дълго? Да вземем например маслината, която расте като обикновено малко дръвче. От стеблото ѝ година след година изникват малки израстъци, които се спускат надолу, като накрая достигат почвата и образуват нещо като кръг, подобно на капки восък, стичащи се от запалена свещ. Върху този кръг, който може да е с размерите на театрална сцена, се подават хиляди нови филизи. Някои са големи и стари, може би дори вече мъртви, други жизнени, в разцвета на силите си, а отдолу могат да се видят безброй малки дръвчета – и всичко това тръгва от едно-единствено семе. Маслиновото дърво притежава динамиката на цяла една гора. В Рокбрюн, на Лазурния бряг, все още живее една маслина – съвременник на римския път от Рим до Нарбон. Наричаме я Ла Нарбонез, Нарбонката. Вече е на две хиляди години, а не показва никакви признаци на старост.

Възможно е много дървета да са всъщност безсмъртни, тоест да нямат генетична „програма“ за стареене. Отгледайте някое дърво във възможно най-добрите условия и съвестно го пазете от всякакви опасности, от всичко лошо, което може да му се случи, и ще видите, че то не умира. Докато вие му осигурявате тези условия, то ще живее и ще продължава да расте. Но какво ще рече „програма за стареене“? Нека разгледаме тук човека, понеже при него стареенето е най-добре изследвано. Ние имаме 26 хиляди гена, тоест наследствени частици, които определят цвета на очите ни, формата и цвета на косата ни, външния ни вид. В началото при детето всички гени работят, а с годините постепенно спират, както изгасват свещите на полилей, които захлупваме с напръстник. Това се нарича метилиране. Ние запазваме до последно всичките тези 26 хиляди гена, но активните сред тях непрекъснато намаляват. Испански колеги от университета в Овиедо в Северна Испания наскоро доказаха, че при дърветата нещата са малко по-различни. Осъществява се метилирането през годината, но само между пролетта и зимата. На следващата пролет, когато се отворят пъпките, започва цялостно деметилиране – всички гени започват да работят, както когато дървото е било младо. Тези организми разполагат с деметилаза, ензим, който спира метилирането. Това кара някои геронтолози да изследват липсата на този ензим при човека.

Една бележка върху генома: той е сборът от всичките гени на организма, при нас – 26 хиляди. Това число беше разгласено преди десетина години в САЩ като някаква победа. Човекът винаги е поставял себе си на върха на еволюцията, според собствената си преценка, разбира се. За зла участ, две години по-късно геномът на ориза се оказва с 50 хиляди гена – което постави под въпрос простия принцип, според който колкото по-развит е един организъм, толкова повече гени има. Единствено генетикът Аксел Кал не иска да се откаже от него. „Ако оризът има повече гени от човека, значи е по-напред в еволюцията от нас“, казва ни той. В отговор на ступора и повдигнатите вежди, предизвикани от думите му, той добавя: „Опитайте да прекарате зимата с един крак в студена вода, хранейки се само с бледа слънчева светлина и въглероден диоксид. Няма да успеете, тъй като ние нямаме достатъчно гени, геномът ни е твърде малък за такова постижение“. Не ме разбирайте погрешно. Ние не се състезаваме с растенията, в противен случай би трябвало поне да бягаме в една и съща посока. Общо взето, ние живеем с убеждението, че растенията са тръгнали в една посока на развитие, а животните – в друга, и струва ми се, че трябва да бъдем скромни и да си признаем, че растенията са стигнали по-далеч в тяхната, отколкото ние в нашата посока.

Биохимията на дърветата е много вълнуваща. Тъй като са неподвижни, на дърветата им се налага да се защитават от много неща с истинска биохимична виртуозност. Съществуват много дървета, които се използват за медицински цели. Най-известното сред тях е хининовото, което дълги години ни е помагало да лекуваме маларията, а и все още е едно от най-добрите лекарства срещу нея. Гинкото, което днес масово се отглежда в Южна Европа, кара кръвта да циркулира по-добре в мозъка, а някои молекули на тиса са засега най-доброто лекарство срещу рака. Има много такива дървета, но сега ми се иска да обърна внимание на регулирането на дъжда. Дърветата имат огромни повърхности, които изпращат тонове водни пари в атмосферата, и това е една от най-важните им функции. По този повод – преди двайсетина години екип от изследователи, сред които и аз, работеше в Габон, където забелязахме, че всеки вид дърво изпуска различни летливи вещества. Англичаните ги нарекоха VOC, “volatile organic compound”. Неотдавна един бразилски учен, Антонио Нобре, който работи в сърцето на амазонските гори, в една много хубава лаборатория на име INPA (Институт за амазонски изследвания), откри ролята на тези молекули. Не е достатъчно водните пари просто да са във въздуха, за да завали. Нужно е нещо, около което да се скупчат постепенно водните молекули, за да създадат капки, които впоследствие да паднат. И така всъщност въпросните летливи вещества, или VOC, изпълняват тази роля. Молекулите, изпускани от дърветата, са най-различни, те съдържат етанол, формалдехид, различни ензими, а има и една доста опасна – метантиол, която е замърсител. (Нека отбележим все пак, че човек съвсем спокойно може да живее в близост до известно количество молекули метантиол.) Освен че дърветата изпращат изпаренията в атмосферата, те могат и да ги регулират, за да връщат водата обратно на земята под формата на дъжд. Като съвсем млад изследовател в Африка, си спомням как насред саваната видях облак на хоризонта. След като се запътихме натам, открихме малка гора точно под него. Няколко хектара гора са достатъчни, за да има дъжд.

 

 

Друга важна страна е общуването между дърветата чрез биохимията. Преди 30 години тази идея би разсмяла всеки, защото все още беше напълно непозната. Ключовата година е 1990, когато Ван Ховен, един колега от университета в Претория в Южна Африка, доказа, че дърветата общуват помежду си. В саваната около Претория има малки дръвчета, около 5 метра високи – акации (Acacia drepanolobium), както и големи газели, наречени куду, които се хранят с тях. Ван Ховен отблизо изучаваше тази ситуация. Интересното тук е, че газелите изяждат само по няколко листа за двайсетина секунди и после си тръгват, въпреки че очевидно още са гладни. А защо? Ван Ховен сравнява листата преди и след пристигането на газелата. Първото му откритие е огромната разлика в биохимията на листото, което първо е ядливо, а след това – не, като дори става токсично, след няколко хапки от кудуто. Това само по себе си е впечатляващо, но нататък става още по-интересно. Кудуто си тръгва от акация А и отива при акация Б, вървейки срещу вятъра. Тогава става ясно, че акациите в обратната посока, тази на вятъра, вече са станали токсични. Акация А, първата, при която газелата е яла, предава на следващите съобщение, което мога да ви преведа: „Внимание, приятели, има куду наоколо. Ако не искате да изгубите листа, сега е моментът да изкарате отровата.“ Откритието, че съобщението пътува с вятъра, може да е било сравнително лесно. Но другояче стоят нещата с откритието, че молекулата съобщение е всъщност етилен, съвсем обикновена молекула, част от растителните хормони. Ван Ховен определя този тип акация като „дърво алтруист“. По принцип не обичам, когато приписваме човешки качества на дърветата, но трябва да призная, че в този случай определението е на място, защото акацията, макар и по малко, все пак храни кудуто, въпреки че би могла да остане токсична за постоянно. Много растения се пазят от хищници по този начин. Тази акация обаче става токсична само когато се налага, и след 24 часа се връща към нормалното си състояние. Така, от чист алтруизъм, тя храни кудуто, а после предупреждава останалите акации. Вече много лаборатории по света се занимават с общуването между дърветата. Освен по въздуха, те могат да общуват по най-различни начини. Дърветата живеят в симбиоза с гъбите в земята, без които не биха съществували. Те им позволяват да общуват с други дървета, тъй като гъбата може да бъде симбиот с две различни дървета, отдалечени едно от друго и дори от различен вид. Например, ако на някое дърво му липсва някой елемент, да речем фосфор, съседните му дървета могат да му изпратят през нишките на гъбата. През 1996 моят колега Даншен описа в статията си „Писъкът на боба“ как бобовото растение, похитено от листни въшки, изпуска в атмосферата VOC, което привлича естествените им врагове. Бихте ли могли да си представите по-чист и по-ефикасен пестицид? Ето как растенията общуват помежду си, а и с животните.

Би било интересно да споменем и странния въпрос за подземните листа. Големите корени на растенията също имат листа. Дълго време ги наричахме коренови власинки или брахиризи. Но благодарение на работата на палеоботаниците, които изучават фосилите на растения, вече знаем, че това са всъщност листа. Дървото на име Лепидодендрон, съществувало в един много древен геоложки период – Карбон, е сред фосилите, които най-добре познаваме. При това дърво не съществува разлика между клоните с листа и големите корени с коренови власинки, и те до такава степен си приличат, че е невъзможно да различим въздушната от подземната част. Тази симетрия при дървото, която превръща земята в огледало, вече не съществува, но ни остава функционалната симетрия. Когато започне листопадът през ноември, дърветата губят и кореновите си власинки. Тъй като са под земята, те няма как да паднат, но умират. През пролетта големият корен расте успоредно с короната. Върху новите израстъци поникват листа, както над земята, така и под нея. Това откритие е интересно не само от гледна точка на теорията: гъбата трюфел расте тъкмо в тези „подземни листа“ и търсачите им трябва да са щастливи, че ги има.

Преди време нещо друго, в съвсем различна област, също разтърси научните среди: влиянието на луната. На село старите хора все още разчитат на фазите на луната за всички земеделски работи: сеенето, пресаждането, резитбата. До скоро учените гледаха снизходително на този феномен като нещо субективно и емпирично. В Камерун например влиянието на луната върху земеделието е очевидна. Но тук в Европа не обичаме емпиризма, предпочитаме някаква теория да ни помогне да разберем как стоят нещата. През 1998 г. в голямото британско академично списание „Nature“ един френско-швейцарско-италиански екип публикува статията „Диаметърът на стъблото на дървото се променя според приливите“. Тази връзка между диаметъра на стеблото и едно чисто астрономическо явление вероятно изглежда странна. Лунните цикли определят големината на приливите и отливите. По време на прилив дървото става малко по-тънко и малко по-високо, а по време на отлив – малко по-ниско и по-широко. Приливът е следствие от действието не само на луната, а и на слънцето. Ако притеглят Земята в една и съща посока, се получава това, което моряците наричат “vives eaux” [„жива вода“] със значителен приливен диапазон. Когато двете тела притеглят Земята в различни посоки, се образува “mortes eaux” [„мъртва вода“] с много малък приливен диапазон. Всичко това можем да открием и по диаметъра на стволовете. Това е интересно от епистемологична гледна точка: старата емпирична традиция за влиянието на луната върху растенията, и по-конкретно върху дърветата, която откриваме по всички континенти и през всички епохи, се оказва потвърдена от науката. Оливие дьо Сер пише през XVI век: „На фазата на луната трябва да се обръща внимание: когато луната расте, се сече за огрев, а когато намалява – за греди за строеж.“ Според фазите на луната човек може да направи или дърва за огрев или греди, които биха останали непокътнати и след пет века. Швейцария е страната в Европа най-напреднала в използването на дърветата. Както знаете, там се строят много къщи от дърво. Ако нямате много пари, строите дървена къща, която ще издържи петдесетина години, не повече. Ако имате повече средства, си купувате „лунно дърво“, както му казват, и си строите къща, която без проблем би издържала триста години. Швейцарците правят дори камини от дърво. Трябва да се внимава по кое време се сече дървото, защото може да се запали или пък, обратното, да бъде съвсем огнеупорно. Има един занаят, в който хората не са спирали да следят фазите на луната – лютиерството или изработката на музикални инструменти. Майсторите на „Страдивариус“ не биха използвали никога дърво, за което не знаят по време на коя фаза на луната е отсечено. Те следват голяма част от живота на дървото и пристъпват към отсичането единствено в най-доброто време през годината – през зимата, когато луната не се вижда изобщо.

Искам да завърша с един малко деликатен въпрос, свързан с това кои сме ние: предшествениците на човека живели ли са по дърветата? По този много сериозен въпрос дори и днес във Франция има две противоположни гледни точки. Едни смятат, че нашите предшественици са живели в короните на дърветата, че ние произлизаме от някакъв дървесен вид, докато други изобщо не го вярват. Ивет Делоазон, началник на изследванията в CNRS [Национален център за научни изследвания] пише в книгата си „Праисторията на пешеходеца“, че колкото и назад да се върнем в историята на еволюцията, винаги ще открием организми, живеещи на земята и изправени на два крака. Предшествениците ни нямат нищо общо с дърветата, казва Ивет Делоазон. Другата група, която мисли противното, е един кръг учени около Колеж дьо Франс – Ив Копенс, Паскал Пик, те са палеоантрополози, чиито виждания споделям, и които смятат, че корените на нашия вид (Homo) са в дървесните животни. Този стар въпрос все още не е разрешен. Когато Дарвин се връща от околосветското си пътешествие на кораба „Бийгъл“ и няколко години по-късно пише онази всеизвестна фраза: „Човекът произлиза от маймуната“, той има предвид, че произлизаме от дървесни животни. В наши дни вече не гледаме на това твърдение по същия начин. Маймуната и човекът са съвременници, значи не може единият вид да произлиза от другия. В наши дни казваме, че човекът и маймуната имат общ предшественик. Когато Дарвин представя тази идея, той създава истинска паника във Великобритания. Империята тъкмо се е установила в Източна Африка и на англичаните от Викторианската епоха не им допада идеята предците им да са маймуни. Дарвин е обявен за „най-опасния човек в Англия“. Един благочестив викторианец дори казва: „Да кажем, че този господин Дарвин нещо се е объркал, а пък ако за нещастие се окаже прав, нека това да си остане между нас.“ Защо такова мощно отрицание? През онази епоха англичаните познават маймуната единствено като нещастното, мръсно и озлобено животно, което е затворено в зоопарка… Имал съм щастието да живея в горните етажи от корони (надлеса) в тропическата гора и да наблюдавам маймуните около мен. Те са прекрасни животни, съвсем достойни да бъдат наши предци! Те са мили, но и доста нервни, понякога между тях избухват свирепи схватки, но те са се научили много добре и как да разрешават конфликтите си. Копенс, който много ме вдъхновява, казва, че предците ни са „господарите на надлеса“ и аз харесвам тази идея. Тя всъщност не е нова: произходът на нашия вид Homo се случва на кръстопътя между Олигоцена и Миоцена, ще рече преди между 30 и 15 милиона години, в Източна Африка, в екваториалните ширини, в надлеса на тропическите гори.

Нека приемем, че предшествениците ни са били дървесен вид, и нека си зададем въпроса: има ли нещо в тялото ни, което да отпраща към онази епоха, нещо останало ли е от нашия дървесен произход? Отговорът е: да. Човекът е изправено животно, нещо много рядко в природата. Същестуват съвсем малко такива животни. Морското конче се придвижва вертикално, точно както някои тропически риби плуват с главата надолу между бодлите на морските таралежи. Императорският пингвин, станал известен покрай филма „Походът на императора“ на Люк Жаке, върви изправен като малко човече. И оставаме ние. Трябва някак си да обясним този факт. Съществуват два вида маймуни – ходещите на четири крака, които сега не ни интересуват, и онези, които се придвижват чрез брахиация – нещо само по себе си фантастично. Те хващат клона с едната си ръка и се люлеят, докато хванат друг клон с другата си ръка, на разстояние от почти два метра. Азиатските гибони например се придвижват по този начин – само по себе си възхитителен спектакъл! – а имат и невероятни песни. Понякога слизат и на земята, където не се придвижват така майсторски, но все пак вървят изправени на два крака. Според Копенс и Пик ние дължим нашата изправена стойка на нашите предшественици, които са се придвижвали чрез брахиация. Друго важно нещо: палецът на ръката ни може да се противопоставя на останалите пръсти, което е идеална предпоставка за такова придвижване. Такива са и ръцете на всички маймуни, придвижващи се чрез брахиация (гибоните не са единствените, има и други, най-вече в Южна Америка). Точно и както би трябвало да бъде, следвайки еволюцията. Една част от тялото, еволюирала с определена цел, може да продължи да съществува само ако може да послужи и за нещо друго. Дали ще хване дръжката на някой инструмент или волана на камиона, ръката ни е способна да държи всичко и затова сме я запазили. Но тя не се е появила с тази цел, със сигурност е еволюирала, за да можем да се люлеем от клон на клон.

Очите ни са близо едно до друго и следователно имаме лице. Това е свързано с движението в триизмерното пространство, което изисква животът сред надлеса на гората. Това го знам от опит. На човек му е нужна добра ориентация, за да се придвижва там горе. Ако искате да хванете някой клон, мислейки си, че се намира пред нещо, а той всъщност се окаже зад него, падането ви е гарантирано и тъй като сте на петдесетина метра височина, това означава сигурна смърт: дарвиновият естествен подбор в действие. Следователно е жизненоважно да имаме добра ориентация в пространството. А за да виждаме добре релефа, са ни нужни очи близки едно до друго. Ако не бяхме сред най-амбициозните и искахме да се придвижваме само двумерно, по едно око от всяка страна би ни било достатъчно. Общо взето рибите имат по едно око от двете страни. Значи и приближените ни очи са остатък от дървесното ни минало. Разбира се, това разположение на очите има и един голям недостатък – голямата мъртва зона зад нас, в която не виждаме изобщо. Животните с очи от двете страни на главата виждат почти всичко около себе си, а аз не мога да видя какво има зад мен. Някои американски антрополози предполагат, че самото човешко общество е произлязло от тази мъртва зона, от нуждата някой приятел да ти пази гърба. Мога да потвърдя, че големите примати сред надлеса на тропическите гори никога не са сами, живеят на малки групи от по осем-девет индивида и макар и да се карат много, всички са там, за да пазят цялата група. Премервайки внимателно думите си, ще завърша тази малка лекция със следното: без дърветата не бихме били хора. Не знам какви щяхме да бъдем, но по отношение на външния ни вид, със сигурност не бихме били това, което сме.

 

Монтрьой, 5 февруари 2011

 

Превод от френски Казимир Храбър.
Francis Hallé, “La vie des arbres”, Bayard, 2019.