Ето че се върнахме в нашата родна страна, драги читатели, и веднага се заехме да огледаме литературния пейзаж с надеждата, че нещо в релефа или във флората и фауната ще се е променило за добро. Но, уви, сега стоим пред вас с клюмнала глава и превити от обезсърчение рамене. Знаете вероятно от опит, че когато човек е далеч, родният пейзаж се превръща в блян – ябълките са отрупани с плод, гроздето блести като опал, докато слънцето се изнизва с танцова стъпка, жеравите се гушат в тръстиките и така нататък. Ала реалността е жестока! И ударът е не като шамар, а като стоварването на тринадесеттонно гюле върху къща, в която нищо неподозиращият (естествено!) стопанин, отдал се на следобедна отмора, тъкмо е надигнал чашата с чай и се е приготвил да захапе сладкиша на живота… Съдба! Ябълки и грозде няма, има тръни, носени от студен вятър между полуразрушени или полупостроени – все едно! – здания! Всъщност то и пейзаж реално погледнато няма: има бетон, желязо, пластмаса и тук-там по някой стикер с герои от Уолт Дисни. А, пардон, намира се и по някой графит с името на инди банда, което се предполага да е авангард и куул!

Нашата литературна обстановка в момента, драги читатели, е в пълен застой. Тя не е мръднала ни на йота от няколко години. И може да се резюмира така:

Имаме „Литературен вестник“, който чества 30-тата си годишнина. Но вместо да се държи като любовник, „въздишащ над сонета си горещ за нечии нежни вежди“, или като войник „със мустак на леопард“, „готов заради славата да скочи във топовно гърло“, както подобава на възрастта на вестника, ЛВ се е заел да чества „ЮБИЛЕИ“ и „ГОДИШНИНИ“, да се повтаря и да фъфли, и да влачи крачоли по скърцащия под на стария си прашасал апартамент. Всеки брой на Пламен Дойнов ни занимава със статиите на академичния клуб „Литература на НРБ“, финансиран от НБУ, който клуб все още търси макар и един читател! Всеки брой на Амелия Личева ни хвърля в ступор от скука, от който ни вади единствено недоумението, че даден текст може въобще да мине някакво редакторско сито.

Пример:

Себеизгори света, препсуван,
мокър от вълната на симетрията
Не този свят, а някой и единствен
ще прегърна с кръвавините на сърцето му,
за да знам, че някъде съм бил…

(Венцислав Валентинов, „Към вашите деца“, бр. 32, 22-28.09.2021)

Кандидат-поетът Валентинов може би смята, че е достатъчно да сложи главна буква някъде, за да се получи изречение? О, по дяволите граматиката! А и правописът! Нима не пишат така и петдесетгодишните? Сигурни сме, че без особени усилия бихме намерили един куп примери и в „стихотворенията“ на самата Личева, решила – в ролята си на редактор (фасулска работа – редакторската!) – да пусне нещо, за да запълни страницата.

Сред другия пълнеж откриваме и следното прозрение на някой си Иван Врамин:

Хората не са красиви
не са и грозни
любовта ги прави щастливи
самотата нещастни…

Не думайте, Врамин!

Тези клишета от някоя поп песен ли са? Или от филмче на Уолт Дисни? Гласуваме за Уолт Дисни.

 

Най-удивителното за нас е колко бързо сравнително новият член на редакцията Емануил А. Видински е влязъл в тон с общата безличност на вестника. И все пак в редактирания от него брой 27 намираме няколко чудесни стихотворения (алилуя!) от Никола Петров.

С една дума, ЛВ не става за четене. И още по-лошо, той ни втълпява, че литературата е просто академична дисциплина или предмет от учебната програма. То всъщност какво друго може да бъде, нали така, редактори? Любезните читатели, които решат, че имат време за губене, могат да се убедят и сами, че във вестника не се говори въобще по литературни въпроси – няма нито дума за жанрове, за фигури на речта, за качествата, които отличават добрата поезия (да дадем пример: густо! сила на емоцията), структура на романа или разказа, автентичност, ритъм и прочие, и прочие.

Да минем нататък.

Някои читатели може би си спомнят, че преди няколко години „проектът“, както сам го нарича Владимир Сабоурин, „Нова социална поезия“ се разцепи на две: Нова социална и Нова асоциална поезия. Ние и до днес се опитваме да открием десетте разлики. А предвид това, че и двете издания публикуват по 20-30 и повече автори във всеки брой, това хич не е лека задача. Да си признаем, вече ни омръзна и ще проплачем като Еклесиаст: „О, суета на суетите!“ и „Нищо ново под слънцето!“

И в двата „проекта“ идеята за литературата, въпреки всичките псевдополитически претенции на този или онзи, е, че тя е отдушник за депресари, терапия за хормонален дисбаланс, перфидни пози с цел свалки, и тук-там по някоя имитация на известен поет за цвят. И в двете „Нови“ поезии съответно се котира идеята, че цинизмът е авангард. News flash! Футуристи, сюрреалисти, битници… вече са свършили тази работа. И авангардът се оказва застинал във времето, малко като модата из малките градове – в едно друго десетилетие, а в случая – в друг век! Накъде сега, другарчета?

 

 

Нататък.

Покрай „свадата“ между сегашните и старите редактори на ЛВ преди пет години беше създадено нещо като списание: Свободно поетическо общество. От самото си начало изданието едвам крета вяло-вяло като изхвърлена панделка на плажа, която водата разнася насам и натам. Съвършен образ на липсата на воля. Свободно поетическо общество публикува по някой брой от време на време. Пуска по някой материал, предложен от Ани Илков (по-интересните), или публикува нещо, колкото да не е без хич.

Нататък!

Докато ни нямало, се появил нов вестник „Еволюция“, който се афишира като млад и, уви, напълно безхарактерен. Забелязва се, че „младите“ не умеят да мислят дори в абзаци. То и изреченията често се оказват препятствие… Ще кажем едно: нямаше ли кой да ви спре навреме, да не се излагате и да не хабите хартия?

Нататък!

О! То няма накъде. Наоколо е пустош… Белеят се там останките на „Литернет“, списание, което имаше достойнството да няма претенции и да си върши работата, доколкото е по силите му. „Литературен клуб“ продължава да функционира като архив с оформление отпреди 30 години. Тук-там някоя рубрика се опитва да оцелее в комерсиални издания…

Това е положението, драги читатели.

Вятърът свири в пустото.

Vale.

 

П.П. Питаме се дали на няколкото хиляди издатели в България (да, да, статистиката сочи четирицифрени числа!) понякога им хрумва, че е в техен интерес да подпомагат съществуването на периодични издания за литература и то добри периодични издания – за да има литература въобще? Или разчитат, че ще си изкарват хляба с комерс на преводи, а пък на родна почва… на родна почва дано се роди някоя неземна лилия в бетона на безразличието и тъпотата?

Е, както казахме: Vale. И вятърът свири в пустото жалната си песен.