ПРЕД ПАМЕТНИКА НА РУСО В ЖЕНЕВА

едва днеска успях да прозра за какво
всеки път изумен гледам всяко дърво –
в неподвижното си местостоене
внася ритъм от разклонения
а това е за мислите таен копнеж –
да излязат от своя логичен строеж
и навън от човешкия череп
своя радостен род да намерят

във дърветата мислите стават народ
който ходи
разцъфва
налива се с плод
аз ги пращам във клоните с чувството
че така почва всяко изкуство

инак мислите спят в думи (камък месо)
и дори под женевския бюст на Русо
не преставам да гледам дърветата
как тъкат с клонест ритъм небето
и когато крилат ме направи смъртта
и от всички дървета в света отлетя
пак ще кацам по мисли за мене –
продължени
без край разклонени

 

ПРЕЗ ДВАНАЙСЕТТЕ РОЖДЕСТВЕНСКИ НОЩИ

заварвам формите и очертанията в Рилските гори
претрупани от светлосенките на снеговете
а боровете вместо да простират клоните си светят
особено след полунощ преди да зазори
в студа на въздуха дъхът ми също е графичен щрих
или отломък от усамотението на земята
защото формите ревнуват тази бяла слятост
и този тежък сняг склонил дърветата но бих
стоял прелиствайки на боровете стройния псалтир
да гледам опнатите сухожилия на клоните
полудъгата на съзвездието Северна корона
и между тях разбира се мисловния пастир
това което мислите от образ в образи пренася
с нагласата за ритъм и с предсмъртната нагласа

 

НА ВРЪЩАНЕ ОТ ШВЕЙЦАРИЯ

Летя над облаци, а те забавено летят над Алпите
(и неизбежно си представям, че прелиствам Битието
и страниците му, не – върховете странно светят),
а езерата на Швейцария изглеждат смешно малки.

Докато бях в хотела на площад Монблан в Женева
и гледах месец март как тегли теменужки от тревите
и как излитащите самолети теглят етера на планините,
ми хрумна, че човек изтегля през гръкляна си напеви,
за да прехвърли мислите си непосредствено в душата си
(душата, инак, е непоносимо трансцендентна,
пък и човек приписва на незримото надменност,
интимничейки с достоверността на сетивата).

Ако се приземя, намислил съм да мина под дърветата,
които в осми клас садих с връстниците си по неволя;
копаех, помня, коленичил, сякаш нещо молех
(от погледа на първата любов да не припадна, клетият).

Намислил съм да мина и край изоставената воденица,
и по рекичката (там кошничар отглеждаше върбови пръчки),
не мисля във самия град да влизам и да се измъчвам
с невидимите образи на мъртвите, превърнати във птици.

Ако се приземя в България преди навън да падне мрак,
намислил съм да ви изпея нещо…
Ако се приземя, все пак.

 

 

НЕВОЛНО

свободна силова игра на мисли
(там етерът равнинен е прегънат
и стволът ще възникне от разлистване)
седя в салон заслушан в реч на Дънов
за Божието царство на Земята
четецът няма гриф за гласни струни
и чувството за нещо неизпято
извръща поглед (като в стих на Бунин)
отвъд прозорците е Първа пролет
а на стрехата върху водостока
две котки се опитват да се молят
(духът им сякаш плаче отвисоко
тресе им слабините до сношаване
накрая ги търкаля кълбовидно
но явно утолен че пресъздава)

неволно трябваше това да видя
макар че воля с поглед действат слято
(нали зърна и клас в едно се жънат)
във Божието царство на Земята
седя заслушан във речта на Дънов

 

 

из „Ти, който избиваш пророците“, изд. „Захарий Стоянов“, 2020.
Илюстрации: рисунки на Джон Ръскин.