Птиците в пълния им блясък: нещо като въведение

 

Преди години, в книгата ми със спомени от Патагония, в главата за зрението, разказах за неприятните чувства, които предизвикват у мен препарираните птици. Не става дума за кожите с оперенията, които пазим в чекмеджета и които са изключително необходими на орнитолога, както и на всеки, истински заинтересуван от птиците. Неприятните чувства бяха провокирани от телата, натъпкани с вълна и изправени на крака по подобие на истинските птици, а понякога дори поставени (ах, каква подигравка!) в „естественото им местообитание“. Въпросното „местообитание“ почти винаги се състои от няколко шепи пръст, колкото да покрият дъното на стъклената кутия – и малко пясък, камъни, глина или чакъл: каквото и да слагат, то винаги има печален и потискащ вид, като всяко нещо, което не е на мястото си. По пода са наредени треви, туфи и малки храстчета, направени от калай или цинк и топнати в зелена боя. Във въпросната глава бях написал: „Когато смъртта затвори очите на птицата, тя се превръща в купчина мъртви пера за всички други, освен за естествоизпитателя. Дори и да запълним празните очни ямки с малки кристалчета и да поставим препарирания екземпляр в поза, наподобяваща тази на истинската птичка, изцъклените сфери не могат да стрелкат поглед насам-натам –  „страстта и животът, чийто извор е душата“, са изчезнали, и дори и най-добрата работа на препаратора с неговото фалшиво изкуство предизвиква в ума единствено раздразнение и погнуса.“

Това, последното, грешно съм го изразил. Трябвало е да напиша „в моя ум“ или „в умовете на онези, които, познавайки птиците отблизо като мен, споделят отношението ми към тях“.

Тъй като това бе мнението ми за препарираните птици, показани в „естественото им местообитание“, аз съвсем естествено избягвах местата, където имаше вероятност да ги видя. Например, когато по различни поводи посещавах Брайтън, никога не проявявах ни най-малкото желание да разгледам колекцията на Бут, смятана иначе за идеалната сбирка от британски птици; тя, както знаем, е дело на страстен орнитолог, посветил целия си живот и не малко от огромните си богатства на превръщането ѝ в съвършената колекция. Преди година и половина обаче бях отседнал за вечерта у един мой приятел близо до „Дайк Роуд“ и понеже на сутринта имах няколко часа за губене, реших този път да вляза в музея. Разочарованието ми граничеше с болка – не че очаквах да ми хареса, но покрусата, която изпитах, се оказа далеч по-голяма, отколкото можех да си представя. Случи се така, че тъкмо преди това бях наблюдавал едно живо пъстрогушо коприварче. Бях улучил най-подходящия момент, за да видя това малко неуловимо създание: пременено в най-яркото си оперение, то се открояваше на съвършен фон –

жълтугата бе цяла пламък и тамян.

Как изглеждаше тогава, както и при многократните ми други наблюдения по време на цъфтенето на жълтугата, съм описал в една от главите на тази книга. Но точно в онзи ден, докато наблюдавах птицата, я видях по нов и неочакван начин, възкликвайки наум от изненада и радост: „Ето, видях пъстрогушото коприварче в пълния му блясък!“

Може би беше рядко срещана гледка – някакъв танц на светлината по оперението, който сме свикнали да виждаме при птиците с лъскави металически пера, а по-рядко и при другите видове. По подобен начин гургулицата, отлитаща надалеч от нас под яркото слънце – понякога на разстояние от двеста-триста метра – изглежда искрящобяла.

Бях прекарал няколко часа, гледайки птиците, седнал на една туфа пирен между жълтугите. От време на време те се приближаваха, подтикнати от любопитство или тревога, тъй като гнездата им бяха наблизо. Но щъкаха непрестанно и не се задържаха пред погледа ми за повече от няколко секунди. Най-красивата и смела сред тях беше една мъжка птичка и именно тя долетя в храста на десетина метра от мястото, където бях седнал, и кацайки на клонка на нивото на очите ми, се разкри пред мен по характерния си начин – вдигна дългата си опашка и с изправен гребен, святкащи пурпурни очи и издута гушка, зачурулика сякаш ми се кара. Окраската ѝ обаче вече не беше тази на пъстрогушото коприварче: отдалеч горната част на оперението винаги изглежда слюдено-черна, докато отблизо е тъмнокафява; сега обаче гърбът на коприварчето беше сякаш поръсен или заскрежен с фини сивкавобели петънца с цвят на окислено сребро. Това рядко и красиво явление успях да наблюдавам за двайсетина секунди – веднага щом литна на друго клонче, окраската се промени и коприварчето отново си беше кафявата птичка с кестеняво-червена гушка.

Вероятно никога отново няма да видя пъстрогушото коприварче по такъв начин – с тази чудна везба от слънчеви лъчи по тъмната му полупрозирна переста мантия. Но неговият образ, заедно с още хиляди други също толкова красиви, ще остане завинаги в ума ми като мое вечно притежание.

Когато отидох да видя известната колекция на Бут, споменът за тази птичка, която току-що описах, нахлу в ума ми. Зашарих с поглед по претъпканите с препарирани птици рафтове, прилични на пълните рафтове в магазин, за да открия пъстрогушото коприварче. Запътих се направо към въпросната витрина и видях няколко екземпляра, поставени на едно храстче и разположени в различни пози от препаратора – това бяха вехти, прашасали, мъртви птички, към които човек поглеждаше с болка, – те бяха не просто обида за човешкия интелект, а долна клевета спрямо природата.

С нещо като облекчение продължих към другите птици, които, макар и не толкова ужасни, колкото коприварчетата, бяха все така в „естественото си местообитание“ – сред камъчета, пръст, оцветени листа и какво ли още не, докато зад тях се ширеше „останалият свят“ – зелена земя и синьо небе, нарисувани върху малко квадратно парче дърво или платно в задната част на витрината.

Слушайки останалите посетители, обикалящи залата, чух много хора да изразяват искреното си възхищение: те бяха много доволни и намираха, че всичко е чудесно. Всъщност това е чувството, което повечето хора изпитват на такива места, и ако приемем, че са искрени, то очевидното обяснение би било, че просто нямат база за сравнение. Те вероятно никога не са виждали истински каквото и да било в природата, а докато са гледали, умът и вътрешното им зрение са били заети с нещо друго – я домашни сцени и предмети, я разни неща, описани в книги. Поне веднъж ако се бяха загледали в дивите птици както трябва – тоест с чувство – образите биха се запечатили в ума им. А в сравнение с тези чувствени образи, мършавите останки от трупове, изложени като възстановки и подобия на живот в музея, биха ги изпълвали с дълбок потрес.

Често се говори за образователната стойност на такива колекции и несъмнено те биха могли да бъдат полезни на младите студенти по зоология, но единствено ако екземплярите се подредят в някакво голямо пространство, разделени на малки групи, така че да се създаде представа за връзките между видовете, както на живеещите в съседство, така и на по-отдалечените. Преимуществото на такава подредба за младия студент би се състояло в това, че тя би му помогнала да се отърси от фалшивата представа, която класификацията, преподавана в учебниците, неизбежно създава: че природата строява видовете си в редици или колони, а пък родовете се редят сякаш с маршова стъпка във верига. Но никой не е опитвал нещо подобно, вероятно защото би било от полза само за един на петстотин посетители, а пък и разходите биха били твърде високи.

В този си вид колекциите не са от полза никому, а влиянието им е объркващо и до голяма степен дори вредно, особено за умовете на младите. Излагат се един куп екземпляри, като всеки от тях представлява фалшифициране и принизяване на природата, а общото впечатление, което те оставят, е на някаква сбирщина, стълпотворение от безразборни форми и цветове. Единствената утеха е, че природата е по-мъдра от нашите господари и се противопоставя на подобна груба и претоварваща сетивата система. Тя е добра към дивите си, дори и невъздържани, деца и освобождава затлачения ум от прекомерно натоварване. Музейните експонати не могат да бъдат гледани с истинско чувство, каквото изпитваме пред живите същества в природата, и бидейки устроени така, както сме устроени, те не оставят у нас трайни впечатления.

След това разстройващо преживяване ми беше нужна дълга разходка по хълмовете, за да вляза отново в ритъм с външния свят. Но точно преди да изляза от къщата на „Дайк Роуд“, си спомних нещо, което ми донесе утеха и дори ме накара да се усмихна. Това бе една стара история от Епохата на Глупците,[1] която бях чул много отдавна, още на млади години.

По онова време бях в едно малко пристанищно градче, Енсенада де Бараган, на реката Плата, за да помогна на мой приятел да натовари едни овце, които той беше купил в Буенос Айрес и искаше да изпрати с кораб в Банда Ориентал – малката република на източния бряг на тази широка като море река. Овцете, близо шест хиляди на брой, бяха в кошара край реката, където малките кораби с платна стояха закотвени до брега. Група от осем мъже бяха наети да качват животните на кораба, носейки ги на гръб една по една по тясната дъска, докато аз седях и броях. Всичките бяха гаучоси, освен един – той беше нисък, чепат, едноок португалец – сърцето и душата на компанията. Шегите му поддържаха веселото настроение на всички. Беше страшна жега и през около час мъжете спираха да работят, клякаха на калния бряг и пушеха цигари, а при всяка почивка смешният едноок португалец разказваше нещо забавно. Една от тези истории беше за Епохата на Глупците и тя толкова ме разсмя, че я помня до ден-днешен. Разказваше се за един човек, изпреварил времето си, в онази далечна-далечна епоха. Дотегнал му монотонният живот, омръзнала му дори жена му, която не била никак по-умна от останалите им съжители в селото. И най-накрая той решил да тръгне на пътешествие, да види широкия свят – взел си довиждане с жена си и приятелите и потеглил. Пътувал из далечни земи и преживял много странни и интересни приключения, които ще ми простите, че пропускам, тъй като това не е книга с приказки. Накрая, здрав и читав, се завърнал у дома, много по-богат от преди. Отворил дисагите си и показал на жена си безброй жълтици, скъпоценни камъни и всякакви други съкровища, които бил насъбрал. Щом ги видяла, жена му извикала от вълнение и изтичала навън. След като не се върнала известно време, той тръгнал да я търси. Намерил я в избата. От чиста радост тя била скочила в голямата бъчва с вино и… се удавила.

„Така приключенията му намерили своя щастлив край“ – заключи едноокият циник и всички станаха и продължиха да пренасят овцете на кораба.

Докато бях в музея на Бут, в главата ми се върна споменът за едно от приключенията тъкмо на героя от тази приказка. По време на странстванията си той стигнал в някакъв слабо заселен район до едно село, където близо до църквата вниманието му било привлечено от причудлива гледка. Църквата била голяма постройка с объл покрив, високи стени без прозорци и една-единствена врата, малка като на някоя колибка. От вратата излязъл нисък възрастен човечец, а в ръцете си държал празен чувал. Бил много стар, приведен и прегърбен, с дълга коса и брада, бели като сняг. Старецът се доклатушкал до средата на двора, където спрял, разперил ръце, отворил чувала и го държал така за около пет минути. След това бързо го затворил, стискайки го здраво в горната част, и доколкото му позволявали старите му кокали, забързал обратно към църквата и изчезнал през вратата. След малко излязъл пак и повторил същите неразбираеми действия, а след още малко – пак, докато накрая нашият пътешественик не го попитал какво всъщност прави. „Нося светлина в църквата“ – отвърнал старецът. И му обяснил, че храмът бил голям и хубав, богато украсен, но вътре било много тъмно – толкова тъмно, че по време на служба наставала голяма бъркотия, тъй като хората не се виждали един друг и нито свещеникът тях ги виждал, нито те – него. „Винаги е било така – казал човекът, – и никой все още не е разбрал защо.“ Още когато бил малко момче, свещениците го наели да носи светлина вътре и да осветява храма. И ето, вече бил стар, цял живот носил светлина, внесъл бил много, много чували в църквата, а тя си оставала все така тъмна и никой не можел да разгадае тази мистерия.

Няма нужда да разказвам какво се случило по-нататък: читателят се досеща, че накрая църквата се изпълнила със светлина, а хората от селото нагостили щедро пътешественика и го изпратили с почести и огромни дарове.

Общо взето подобни притчи в епоха, просветена като нашата, не би трябвало да ни носят поука или да ни разкриват нещо ново. И все пак можем да открием в себе си една заблуда, която много напомня тази на хората, решили, че могат да носят слънчева светлина в чували, за да осветяват църквата си. (… ) Ето един пример за тази заблуда, в който тя може да бъде видяна в най-грубата си форма.

Вървейки покрай реката, един човек вижда случайно край него да прелита земеродно рибарче с невероятното си синьо оперение, по-красиво и по-бляскаво от всяко друго синьо нещо, което той е виждал, било то вода, небе, цвете, камък или каквото и да е друго. Виждайки го, човекът веднага пожелава да притежава тази рядка прелест, това бляскаво нещо, което – мечтае си той – ще бъде непресекващ извор на наслада за всички у дома – един орнамент, сравним с онзи великолепен камък, който рибарят открил в корема на рибата и който денем бил играчка за децата му, а нощем светел като свещ. И така, моментално човекът вади пистолет, застрелва птичката, препарира я и я слага под стъклен похлупак. Но, уви, тя вече не е същото нещо: образът на обляната в светлина прелитаща жива птичка изпълва ума му и когато той гледа към пернàтата си мумия, въображението му създава един вид илюзия, оставаща невидима за всеки друг.

Именно заради тази твърде често срещана заблуда из салоните на десетки хиляди къщи в страната висят препарирани рибарчета и други великолепни видове. И подобна заблуда не се среща само там. Поогледаме ли се, ще видим, че тя съществува в някаква степен у повечето хора – това е странната идея, че излъчването, което виждаме и което предизвиква нашия възторг, е в обвивката, в тленното, в онова, което можем да хванем с ръка, а не в самия дух на живота, изпълващ съществото отвътре, и в чудотворната светлина на слънцето, съживяваща самия въздух навън.

(Следва продължение)

 

Превод от английски Казимир Храбър и Олга Николова. Hudson, W. H. Birds and Man (1915).


[1] „Епохата на Глупците“, както се разбира от самия текст, е епохата, която предшества „поумняването“ на човека. Не успяхме да намерим повече информация за тази идея. Ако читателите имат повече успех в търсенето, нека да ни пишат.