Вървяхме онзи ден, драги читатели, сред собствените си мисли. Странни образи имаше там. Зима беше. Река се виеше – студена, но пък жасмин бе цъфнал по брега и кос се бе разпял сред клоните. Това ще да е мястото, минава ни през ум, където желанията се сбъдват.
Не щеш ли на хълма отпреде ни – замък! Около него – ров, около рова – тълпа. Кандидат-поети! – преметнали кандидат-поетически шалчета (разпознахме ги веднага!). Тук-там голо теме се белее, тук-там хипстърски мустак чернее.
Край бойниците горе мерваме Овидий в разговор със Шекспир, Ботев на раздумка със Вийон, минават лазарки със песен, Лудингира рецитира нещо на Ронсар и дьо Беле. Приказка! – развеселяваме се ние и решаваме да приближим.
Сред тълпата няколко приклекнали и се замъчили стълба да правят. Друга групичка до тях обсъжда кои вълшебни думи портата ще им отворят. Зад тях – поредна група обговаря вярната партийна линия, по която можели да стигнат до таен заден вход. Четвърти викат лозунги – министърът на културата да им дадял ключа, ако може също – синекура и медал! Пети се заели със заучена хореография да хипнотизират сфинкса, там пазач.
Е, да, сфинкс имаше на входа, драги читатели, – с лъвски лапи и опашка, и лице невинно с цвят на момина сълза. Явно беше сън!
Съвсем до рова, малко множество сред множеството носеше на рамо Света Божана Апостолова, зад нея – Пресвета Чолева, до нея – Архангел Гранитски, в скута му – Ангела Димчева, зад тях на столче – Амелия от лична прелична и плеядата от НБУ… Отдолу лазеше и стенеше Сабоурин… Тържествена процесия, чудна гледка, мистериозен ритуал!
Погледахме ги малко.
А сетне се обърнахме към множеството поетично – нали е всичко сън! – и чуха всички:
– Защо така, бе, пиленца, в ниското сте се събрали? Оттука не е пътят.
И, о, небеса! О, сладък блян! Разотидоха се всички. Хвърлиха светите псевдолитератори в рова. Запретнаха ръкави и заеха се да копат, да орат и да садят овошки в запустелите полета. Минаха години – около замъка издигна се градина. И последно там видяхме сфинкса към фигура неясна, под ябълки, сред чубрица и магданоз, да се надига. Стъпките на танец доловихме…
И ни стана толкоз драго, скъпи читатели, и толкоз мило, че отворихме очи.
Уви.
Видението ни яко дим се изпари.
Междувременно, литературният живот на нацията очевидно си продължаваше постарому. Няма замък, няма ров, няма никакви градини. Всъщност, можем да го резюмираме така: младите „поети“ се роят като комари в блато, а стари жаби клечат, празнуват годишнини с хорови квакания и се надпяват с гъските! Наблюдават се дори някои жаби, които насърчават дребните мушици, вероятно тайно облизвайки се с разгадаеми намерения. Иначе не бихме могли да си обясним изказването на доцент доктор от Института по литература – БАН (горко ни!) и кандидат-поет от старата земноводна гвардия, г-н Пламен Антов, който сред „литературните събития“ на 2021 година е изредил четири „момичета в цвят“ (по Пруст) и един невинен, ако може така меко да се изразим, младеж, залутан в мрака на своята неграмотност – последният явно е за камуфлаж.
Личното ми откритие през 2021 беше поезията на няколко млади момичета, на която имах щастието да се натъкна съвсем случайно като член на журито на тазгодишния конкурс „Южна пролет“ в Хасково, особено Стамена Дацева (кн. „Градина на ръба“) и Габриела Манова (кн. „Навици“), но също Наталия Иванова (кн. „Човек с бинокъл“) и Гергана Панчева (кн. „След дланите“). Към тях прибавям и Александър Арнаудов (кн. „Дъно в небето“).
Сега, ние бяхме наясно, че сред основните течения в по-новата българска поезия „Поезията като свалка“ отдавна е заела челно място, с видни представители като Петър Чухов и с метеоритните включвания на позабравените вече Илиян Любомиров, Константин Трендафилов и една сюрия други. Но не си давахме сметка, че и в литературната ни критика течението е пуснало корени. Ах, каква наивност от наша страна! Дерзайте, Антов, дълбайте – има още накъде!
А за да не си мислите, че нещо ви подвеждаме, ето как изтъкнатата от критик Антов Стамена Дацева разказва за дебютната си стихосбирка:
Книгата излезе през януари и съдържа в себе си стихове, писани през последните 6 години. Въпреки че пиша от сравнително ранна възраст, реших дебютната ми стихосбирка да включва единствено стиховете, при които вече имах свой оформен почерк, стил. (O, sancta simplicitas!) Стихотворенията показват нови гледни точки и намират човешкото във всяка част от природата и дори бита. (Опазил ни Бог да намираме човешкото „във всяка част от природата“! А „дори бита“ ни хвърли в шах…) Лирическите герои в тях са може би нетипични – от въздуха, кръвта, вратата през полското мишле, лястовиците, паяка, комара чак до орхидеите и цветята във вазата. (Тук несъмнено става дума за печатна грешка: вместо „нетипични“ да се чете „съвсем клиширани“. Другата вероятност е авторката да не е чела почти нищо през живота си… Хм…?) Писани са с емпатия и изискват прочитът им винаги да бъде правен през чужд поглед (?), който накрая може да се окаже изненадващо близък до нашия собствен. (Има ли изход от лабиринта? Ехо, има ли някой там?… Тишина и мрак…)
По-нататък кандидат-поетесата изтъква следното свое „стихотворение“:
След
Баба не се пита
какво ще се случи с нея
след смъртта ѝ –
пита се какво ще стане с нас.
Ще оставим настрана въпроса дали нещо в това изречение има нещо общо с поезията (може би тирето?) и само ще отбележим, че дори и бабата явно вижда, че внуците ѝ трудно се справят с нещата и се притеснява как ще оцелеят без нея. Надяваме се да е жива и здрава!
Г-ца Дацева има и youtube канал, в който дава съвети за прически и грим и показва упражнения „за дупе и корем“. Ние не отричаме, че за всеки поет е важно да развие тези основни части на анатомията си. Кой знае, може пък именно там да се ражда поетическото вдъхновение! И нима прическата не е поне толкова важна, колкото и шалчето за един истински поет?
Следващото „откритие“ на г-н Антов е Габриела Манова, която пише такива „стихотворения“:
Забравям и крайниците ми изтръпват.
Нямам нищо против есента, напротив.
Мълча нарочно, стискам устни,
гледам да не цитирам любими строфи.…
Трябва да си признаем, че за нас тези редове са енигма. Авторката нямала „нищо против есента“… И ние нямаме нищо против гравитацията. И?
После, гледала „да не цитира любими строфи“. Тук вече ни заинтригува. Стиховете очертават мощен вътрешен конфликт. Тя „стиска устни“! Четейки между редовете, разбираме, че г-ца Манова може би има навика да „цитира“ нещо, което нарича „строфи“ (що е то?) и ѝ е трудно да се възпира. Лиричното ѝ Аз иска да се отпусне на воля, да се развихри във възторжени цитати, като млад баща с нова бормашина или като домакиня с нов прах за пране, като по рекламите, като във филмите, като на youtube! – и да зашемети цялата си публика с безгрешната си памет! Но… но… жестоко ежедневие… хората около нея не искат да я слушат. Тя „стиска устни“ и „мълчи нарочно“ – цупи се, с една дума. Никой днес не се интересува от „строфи“! То си е за цупене. Нали така, г-н Антов?
Новата стихосбирка на Габриела Манова, издадена от „Жанет-45“ (кой друг?), това лято на „Пловдив чете“ е представил нашият стар познат Иван Ланджев. Изгледахме видеото, както се казва, за да не ви се налага на вас, драги читатели. Дългът изисква жертви! Ланджев е редактор на въпросната стихосбирка.
Тук трябва да отбележим това странно явление от няколко години насам да се споменават изрично редакторите на стихосбирки. Идеята, доколкото я разбираме, е кандидат-поетите да се явяват на публичната сцена, водени за ръчичка от някой батко или кака, които да им вдъхват кураж: „Хайде, пиленца, няма страшно! Така или иначе, волю-неволю всички ръкопляскат. И да се изложите, няма да го усетите!“ Ние предлагаме на титулна страница обаче вече да се слага някакво пояснение:
Например:
Редакторът не носи отговорност за тъпотата и некадърността на написаното. Той просто искаше да изкара някой лев. Трудни времена!
Или:
Редакторът опита с всички сили. Но, уви, никой не може да надскочи себе си.
Или:
Редакторът бе очарован да работи с този млад талант и поезията остана на заден план. Съжалявам, че читателят не може да се запознае с автора / авторката на живо. Щеше да ме разбере.
Имаме и други предложения, но тези може би са достатъчни.
Та, бидейки редактор, Ланджев, да попитаме, поема ли отговорност за публикуваното? Стои ли наистина с името си там? Или и думата „редактор“ сме изпразнили от съдържание, както вече сме изпразнили „поет“ и „критик“?
На въпросното представяне някъде след втората минута Ланджев споделя:
Ситуацията, в която ние се намираме, като автори, като артисти, с каквото и изкуство да се занимаваме, ситуация, която вече е из пост-пост-модернизма – всичко най-сантиментално, в добрия смисъл на думата, всичко най-романтично е вече казано и ние сме изправени пред огромна трудност, която преди хиляда години не е съществувала. Преди хиляда години да кажеш, че очите на любимата са сини като небето не е било клише…
Ланджев очевидно тук нещо се е объркал и или не е наясно с числата, или не е наясно с думите, защото въпросното сравнение не би минало ни при Сафо, ни при Омир или който и да е шумерски поет (да изброим някои от по-старите имена). А може би ние сме в грешка и ролята на голямото изкуство наистина е да вкарва клишета в употреба? Но тогава, вместо да „бягате“ от чувствата, за да избягате от клишетата, драги поети – защото именно това беше изводът от дискусията – следва да се занимавате точно с обратното – да прегръщате най-баналните си емоции. О! То точно това се случва. И каква безкрайна досада!
Докато преглеждахме изявите на гореизброените млади кандидати за почетни венци, попаднахме и на явно ново явление на нашата сцена: „нова онлайн медия за българска литература“ с интересното заглавие BOOKWAR. Каква ще да е тази война (war) на книгите (book)? Ха! След като изгледахме няколко клипчета, ни просветна, че не било „война“, ами било… „буквар“, изписано с английска и немска срички? Но това е най-малкият проблем.
На Фейсбук страницата на „медията“ ни посреща едно клипче с Рене Карабаш, която се плацика в някаква обществена баня, откъдето, в позата на една сластна шамандура, тя поздравява широката аудитория за Коледа – насърчавайки ги да не се страхуват да се гмуркат в дълбините, защото там били „съкровищата“. Не ни и хрумва да искаме да се потапяме в дълбините и да търсим пръснати перли в краката на нашата наяда-поет.
(Въздишка.)
Както отбеляза случаен посетител на редакцията, докато ние пишехме нашия обзор: „Е, по-добре това, отколкото сцени на убийства и погроми.“
„Може и така да се каже“ – отвърнахме ние.
И така. Сайтът на Bookwar, чието бездарие и баналност ни карат да подозираме, че се списва от рояка младежи, кръжащи около Дишев из разни хралупи и заешки дупки, ще рече, разни „школи“ за разпространение на тъпота и посредственост, се афишира със заплашителния надслов „Само български книги“. Така де, за какво са ни други? Те, българските книги, особено новите от сорта, който се промотира на сайта (ни един класически – във всички смисли на думата – автор), най-добре наистина да си стоят настрана. Така поне няма вероятност някой читател да се излъже и да си изгуби времето.
От нашия преглед върху новодошлите на литературната ни сцена, драги читатели, става ясно едно: неграмотността е цар. И ние не знаем за кой ли път трябва да го кажем: един кандидат-поет трябва поне да пише свързани изречения и да владее някаква лексика. Поне! Друг е въпросът, че за да има какъвто и да било шанс да напише нещо за вековете, той трябва да е навлязъл в тайнствата на поезията, което става с много, много четене – както за да станеш музикант, се иска много, много свирене, или за да станеш касапин, се иска много, много рязане на месо. Но който не чете, той не може и да пише. Е, вадете си заключенията! И ако не могат и да четат нашите уж хрисими поетчета и поетески, що дирят със своите стихосбирки? Ах! Що дирят? Божана Апостолова да ги щипне по едната бузка и застаряващи критици а ла Антов – по другата, докато редактори като Чухов, Господинов и Ланджев им държат ръчичката и им шепнат на ушенце за сантименталността в поезията. Какво друго? Пък дано и гадже си намерят, та за успокоение на баба, да се задомят. И ако може, като в холивудски филм, тълпа да им ръкопляска, когато пак са се събрали с гаджето, след като са се поскарали и са написали нещо несвързано по случая (каква поетична тръпка!). Да бъде: ръкопляскания, моля!
За да добиете представа за какво говорим, ето как един от тези млади „поети“, Мартин К. Илиев, коментира Данте (ЛВ, бр. 36, 20-26.10.2021 г.):
Данте не е сред любимите ми поети, но за сметка на това е сред най-любопитните ми (ви? ни? си?) феномени покрай връзките между либидото, езика, възникването на европейското римуване при трубадурите, разцвета на римата през Ренесанса и християнския Бог. (А също покрай отглеждането на ориз, зимуването на катеричките, печената гъска и лютеницата на Господинов? Кога ли според този току-що завършил „Българска филология“ претендент за Барабалски венец е възникнала римата? Нейсе!)
…
Данте и компания са все поети, видели любимата си веднъж-дваж (а понякога въобще в областта на въображението), парнати (пернати?) за цял живот от погледа на деветгодишна госпожица. Извън лесно доловимата идеализация чувствам, че…
Да спрем дотук, преди да са ни залели „чувствата“ на Илиев. Авторът щеше да спести на света несвестните си бръщолевения, а на вестника – хартия и мастило, ако беше казал чисто и просто истината в четири едносрични думи: „Не съм го чел.“ И ако надеждата му да мине за интелигентен и начетен беше хвърчило, то още преди да излети, хвърчилото му щеше да се е оплело в тръните. То не стига това, ами и докато би се борил да го извади от там, и гащите му щяха да са се цепнали. Да отвърнем очи!
Ще кажете: много сте жестока, Рада! Това са млади души, неопитни, наивни. Не им подрязвайте крилата (цитираме ви буквално тук!). Да, не могат да пишат, но човек трябва да е толерантен…
И ще ви отвърнем: Не, драги читатели! Неграмотността не може да е норма. И не само тях, а и онези, които ги подкокоросват да се излагат и да затлачват и без това мудния ни и беден мисловен живот – разните редактори, издатели и свалячи или подмазвачи-критици – които си мислят, че за поезия могат да пробутват всякакви глупотевини, сякаш поезията е подробност някаква, а не жизнена форма на езика и съответно на хората, що го говорят – всичките вкупом с камшика по Дантевски в Ада!
Ех, ако можеше всички някак си магически да станем нетолерантни към превземките и тъпотата, а неграмотността да стане нещо срамно… Уви, не би.
Само насън. Само насън.