Татуана – ще рече „Татуираната“, а Алмендро означава „Бадемово дърво“. – бел. ред.
Майстор Алмендро имал розова брада. Той бил от онези жреци, които белите хора започвали да опипват, защото мислели, че са златни – толкова злато имало по одеждите им. Знаел тайните на растенията, дето лекуват всички болести; езика на обсидиана – говорещия камък – и разчитал йероглифите на съзвездията.
Той бил онова дърво, което поникнало една сутрин в гората, без никой да го е посял, сякаш призраци го били донесли кой знае откъде. Дървото, което ходело[1]… Дървото, дето брояло годините с четиристотинте дни[2] по месеците, които било видяло, а както всички дървета, било видяло много луни и дошло вече старо от Страната на изобилието.[3]
Като се закръглила луната на Бухала-рибар [така се наричал един от дванадесетте месеца на годината с четиристотин дни], майстор Алмендро разпределил душата си между пътищата. Четири били пътищата и водели в противоположни посоки към четирите краища на небосвода. Черният край (път) – Вълшебна нощ. Зеленият край – пролетна буря. Червеният край – Гуакамайо или Екстазът на тропика. Белият край – обещание за нови земи. Четири били пътищата.
– Мил малък път! Мил малък път! – казал на Белия път един бял гълъб, но Белият път не го чул. Искал му късче от душата на Майстора, за да се излекува от лоши сънища. Гълъбът и децата страдат от тази болест.
– Мил малък път! Мил малък! – казало едно червено сърце на Червения път, но Червеният път не го чул. То искало да отвлече вниманието му, за да забрави душата на Майстора. А сърцата, като крадците, не връщат забравените неща.
– Мил малък път! Мил малък път! – казала една зелена лозница на Зеления път, но Зеленият път не я чул. Искала с душата на Майстора да изплати част от задължението си да доставя листа и сянка.
Колко месеца ходили пътищата?
Колко месеца ходили пътищата?
Най-бързият, Черният път, когото никой не заговорил, влязъл в града, прекосил площада и спрял за кратък отдих в квартала на търговците. Там той дал късчето душа на Майстора на Търговеца на безценни съкровища.
Бил ударил часът на белите котки. Те прибягвали от една страна на друга. А розите ги гледали с почуда. Облаците приличали на пране, простряно да съхне на небето.
Щом узнал за постъпката на Черния път, Майсторът приел отново човешки образ, след като захвърлил растителната си премяна в една розовееща като бадемов цвят рекичка, която извирала под луната, и се запътил към града.
След един ден път, на свечеряване, когато се завръщат стадата, той стигнал в долината и заговорил пастирите, но те отговаряли кратко на въпросите му, стъписани пред неговата зелена туника и розова брада.
В града тръгнал на запад. Мъже и жени се тълпели край уличните чешми. Водата пълнела стомните и бълбукала като звучна целувка. Воден от сенките, той намерил в квартала на търговците късчето от душата си, продадено от Черния път на Търговеца на безценни съкровища. Търговецът го пазел в дъното на стъклено ковчеже със златни ключалки.
Без да губи време, Майсторът се приближил до Търговеца, който пушел в един ъгъл, и му предложил за късчето душа сто ароби[4] бисери.
Търговецът се усмихнал на безумието на Майстора. Сто ароби бисери! Не, неговите скъпоценности нямат цена!
Майсторът предложил по-голяма цена. Нали търговците обикновено отказват, докато постигнат желаното. Майстор Алмендро обещал да му даде изумруди, цяло езеро изумруди.
Търговецът пак се усмихнал на безумието на Майстора. Езеро от изумруди! Не, неговите скъпоценности нямат цена!
Тогава Майсторът предложил да му даде амулети, очи от елен, за да намира вода; пера, усмирители на бурята; марихуана за лулата му.
Търговецът пак отказал.
Предложил да му даде толкова безценни камъни, че да построи с тях сред езерото от изумруди приказен дворец.
Търговецът отхвърлил и това предложение. Неговите скъпоценности нямат цена, пък и защо да си губят времето в празни приказки?
Това късче душа той щял да обмени на някое тържище за робини срещу най-хубавата робиня.
Всичко се оказало безполезно. Безполезно било Майсторът да предлага толкова неща и да издума толкова слова в желанието да си върне късчето своя душа. Търговците нямат сърце.
Нишка тютюнев дим деляла действителността от съня, черните котки от белите котки и Търговеца от чудатия купувач, който на излизане изтърсил сандалите си на прага на вратата. Прахът притежава сила на проклятие.
След една година от четиристотин дни – се казва по-нататък в легендата – Търговецът вървял по планинските пътища. Връщал се от далечни страни с робинята, купена с късчето душа на Майстора, с птицата-цвете, чиято човка превръща капките мед в хиацинти, и със своята свита от тридесетина слуги на коне.
– Не можеш да си представиш дори – казал Търговецът на робинята, дръпвайки юздата на коня си – как ще живееш в града. Домът ти ще бъде дворец, а заповедите ти ще изпълняват всички мои слуги и аз самият, ако такава бъде волята ти.
– Там – продължавал да разправя той, с обляно от слънчевата светлина лице – всичко ще бъде твое. Ти си съкровище, а аз съм Търговец на безценни съкровища. Ти ми струваш късче душа, което не отстъпих за цяло езеро с изумруди. Ще лежим двамата с теб в един хамак, ще гледаме как залязва слънцето и как се ражда денят, ще си почиваме, заслушани в приказките на една остроумна старица, която знае каква е съдбата ми. Съдбата ми – казва тя – била в ръцете на един великан. Ще разгадае и твоята, стига да искаш.
Робинята се обръщала да се любува на пейзажа, чиито багри, преливащи в синьо, чезнели в далечината. Дърветата от двете страни на пътя везели чудна плетеница, като украса на гуипил.[5] В небесния покой и сред гранитното мълчание птиците летели като насън, без криле, а добичетата сумтели по стръмния път, сякаш дишал задъхан човек.
Робинята била гола. Гърдите и бедрата ѝ били покрити от черния сноп коси, виещ се като змия. Търговецът бил облечен в злато, а на раменете си носел наметало от козя вълна. Той бил болен от малария и изгарял от любов. Към тръпките, причинени от треската, се прибавял трепетът на сърцето му. Тридесетината слуги на коне изплували пред очите му като из дълбините на някакъв сън.
Неочаквано едри дъждовни капки зашибали пътя. От далечината долитали викове на пастири, които завръщали стадата си от страх, че ще се разрази буря. Конете ускорили ход, за да се доберат до някакво убежище, но напразно – след едрите капки вятърът шибнал облаците, огънал лесовете и стигнал до долината, която бързо се загърнала в мокрите покривала на мъглата. Първите светкавици осветили пътя като „светкавиците“ на луд фотограф, наумил си да заснеме бурята.
Бързоногите коне препускали уплашени, със скъсани юзди, с развети гриви и присвити назад уши. Конят на Търговеца се препънал и ездачът му полетял към ствола на едно дърво, което, поразено в същия миг от мълния, го сграбчило с корените си като дребно камъче и го хвърлило в пропастта.
В това време майстор Алмендро, който се бил зареял някъде из града, сновял като луд из улиците, плашел децата, събирал боклуци и заговарял магарета, волове и безстопанствени кучета, защото и те, също като човека, принадлежат към тъжногледащите същества.
– Колко месеца са ходили пътищата? – питал от врата на врата хората, които бързали да затворят, без да му обръщат внимание, учудени, сякаш ги спохождал призрак, защото той носел зелена туника, а брадата му била розова.
След дълго време, задавайки навсякъде все същия въпрос, той се спрял пред вратата на Търговеца на безценни съкровища, за да попита робинята, единствената оцеляла след бурята:
– Колко месеца са ходили пътищата?
Слънцето, надничайки изпод бялата риза на деня, очертавало във вратата, обкована с едри главести гвоздеи от злато и сребро, плещите на Майстора и мургавото лице на жената – късче от душата му, скъпоценност, която той не успял да купи с цяло езеро изумруди.
– Колко месеца са ходили пътищата?
Отговорът се свил в устните на робинята и станал твърд като зъбите ѝ. Майсторът мълчал упорито, като тайнствен камък. Закръглявала се луната на Бухала-рибар. В мълчание измили един друг лицата си с погледи, като двама влюбени, които след дълга раздяла се срещат най-неочаквано.
Стреснали ги натрапчиви шумове. Идвали да ги задържат в името на бога и на краля – него като магьосник, а нея като обладана от демона. Обградени от кръстове и мечове, влезли в затвора – Майсторът с розовата си брада и зелената туника, а робинята – с обнажената си, твърда като злато плът.
Седем месеца по-късно били осъдени да умрат на кладата, издигната на централния площад. В навечерието на изгарянето Майсторът се приближил до робинята и с нокът татуирал една лодчица на ръката ѝ.
– Татуана, с помощта на тази татуировка, ще можеш да намериш спасение при всяка опасност, както ще успееш да избягаш и сега. Волята ми е да бъдеш свободна като моята мисъл; изрисувай лодчицата на стената, на земята или във въздуха, където искаш, затвори очи, качи се на нея и тръгни…
Замини, защото мисълта ми е по-силна от глинен идол!
Защото мисълта ми е по-сладка от меда на пчелите, които изсмукват сока на цвета на сукинай.[6]
Защото моята мисъл може да те направи невидима.
Без да губи нито минута, Татуана изпълнила волята на Майстора – изрисувала лодчицата, затворила очи и щом се качила на нея – лодката тръгнала. Така тя се изплъзнала от затвора и се спасила от смърт.
На следващата сутрин, определена за наказанието, алгуасилите (общинските стражари) намерили в затвора едно изсъхнало дърво, запазило все още между клоните си две-три розови бадемови цветчета.
„Гватемалски легенди“, „Народна култура“, 1976 г. Превод: Тодор Нейков.
[1] В „Попол Вух“ се говори за дървета, които растат толкова бързо, че не можеш да слезеш от тях и могат да те пренесат на небето. Глаголът „ходя“ може да се тълкува и като „раста, наедрявам“.
[2] Година с двадесет месеца по двадесет дни.
[3] Райско място в Централна Америка, известно и с името Тулан.
[4] Ароба – мярка за тежина, равна на 11,5 кг.
[5] Гуипил – дълга женска риза без ръкави, извезана с растения и животни в ярки цветове.
[6] Сукинай – цвете, от което се събира особено сладък мед.
Илюстрация: фреска от пирамидата в Сан Бартоло, Гватемала, I в. н. е.