Изкуството е онова нещо, което очакваме да ни пренесе в алтернативна реалност, да ни „спаси“ от тукашното, от тегобите на профанното. От самото начало изкуството изглежда е било магическа практика – в Ласко и Шове са работили не художници, а магьосници; те е трябвало да осигурят на своите съплеменници спокойствие и сигурност; те са създавали чувството, че животните (т.е. обилният улов) никога няма да свършат, нито късметът им ще угасне. И за мен е интересно не точно това как онзи праисторически човек е развил тази превъзходна рисувателна техника, а как му е хрумнало да направи първата шарка върху пещерната стена; да остави нарочна следа след себе си и то при положение, че първата грижа на всеки ловец е била (е и сега) самият той да не оставя следи, а да се възползва от дирите на другите. Защо онзи древен човек решава да остави следа, да даде ясен знак за себе си, да се разкрие за околните? Защо и за кого? Нарочни следи оставяме, когато искаме някой да ни открие. Към кого е отправял посланието си онзи човек от Шове? Тези рисунки са същото, което човечеството направи чрез „златния диск на Вояджър“, изпратен в космоса през 1977 г. Със своите рисунки художниците от Ласко и Шове се провикват към космоса на непознатото: „Ние сме тук; ние, великите ловци на мечки и елени! Ние, които прозряхме, че не сме сами на света, че има и някой друг. Ние сме тук и очакваме срещата!“ Така че първата „ракета“, изпратена в космоса е „изстреляна“ от Шове, а не от Байконур или Кейп Канаверал. Но как! Как му е хрумнало това на човек, потънал до гуша в ежедневна грижа за прехраната? Как се е случило това припламване на идеята да направи нещо, което не е свързано с физическото оцеляване?
Дали всичко е тръгнало най-напред от стремеж към красота – да направи, да речем, мрачната пещера по-цветна (та нали и някои птици правят това). Ако допуснем тази хипотеза, следва да приемем, че стремежът към красивото е заложен изначално у всички живи същества (напълно възможно ми се вижда), нещо като физичен принцип. Всичко се подчинява на гравитацията… и красотата. Но това пак не обяснява появата на разума. Виждаме, че беседковата птица, например, все още не е развила такъв (поне според нашите разбирания). Изглежда изкуството не е просто стремеж към красота, цветност и уют, а нещо повече. Изкуството е път, идея, идеология, разговор с неизвестното. Изкуството е излизане от пещерата на установеното. Но не гола провокация, не е просто зачеркване на предходното и замяната му с нещо различно. Изкуството е надграждане: пещера + сигурност; битката за Троя + божествения сонм; преплитане на два свята и проясняващите се пред очите ти зависимости между тях. Троя е разрушена, но епосът я съхранява завинаги, заедно с идеята за надграждането – хора + богове. Защото иначе дивечът засища глада, но погълнатото изчезва, сякаш не е било никога. И на другия ден отново същото – лов, хранене и пак празнина, пак никаква следа от случващото се. Но ето, дивечът като жив се появява на стената на обиталището ти и ти внезапно напускаш празнотата и влизаш в света на вечното изобилие, и сваляш от плещите си товара на безсмислието. Душата ти се изпълва с радост; животните са тук, няма да изчезнат, въвел си ги в света си, привикал си ги в обиталището си. И точно тогава, в тази пролука от внезапното прозрение се отваря един миг на свобода, в който можеш да вдигнеш поглед към звездите и да се удивиш на устройството на мирозданието, а удивлението, както е прозрял Платон, вече е философия, свръхновата на разума. В онзи момент изкуството никак не е било на третото платоново стъпало („подражание на подражанието“), а в пряк досег със самата идея за сътворяването.
Може би разумът най-напред е припламнал в отделни хора и се е излял във формата на изкуство – рисунка, песен, танц. Така постепенно отделните пробудени умове възпламеняват и другите, както мълнията подпалва едно дърво, но то може да предизвика повсеместен пожар.
Не може да има разум (и просперитет) там, където няма сигурност (макар и фантомна) за утрешния ден. Изкуството в началото (а и днес, въпреки високомерната ни увереност, че сме го надраснали) е осигурило точно това – алтернативен свят на изобилието; свят, в който доминант си ти, а не обстоятелствата. Ти не просто можеш да ловуваш всеки ден и с много усилие да осигуриш прехраната на близките си; ти си уловил животните завинаги, осигурил си си вечни ловни полета върху стената на дома си и вече не заспиваш, изтръпнал от страх, че утре, когато излезеш за хиляден път на лов, храната ще е изчезнала. Можем смело да кажем, че изкуството се е съхранило и развивало през всичките тези хиляди години по една много проста причина: то е душеспасително.
28.10.2018 г.
