Гледам увеличената снимка на комар: огромни, многофасетни очи и тилна част, направена сякаш от сплетени пшенични класове; черно чело, съставено от нещо като плъст и зелена „лицева“ част, покрита с малки топченца, а от устата му стърчат грамадни космати бивни. Чудя се дали комарите се виждат един друг така, както аз ги виждам на тази увеличена фотография?! Притежават ли те индивидуалност един за друг? Комарът Х различава ли комарът У от комара Z? Могат ли да различат лицата си – по-малко или повече зелени топчета, по-малко или по̀ космати бивни и пр. белези? И ако не ги различават, възможно ли е да си „мислят“, че на света има само два вида комари: аз и не-аз? А ако се виждат един друг така, както ние ги виждаме на свръхувеличената им фотография, тогава те, най-вероятно, не могат въобще да обхванат големите обекти (като дървета, сгради, животни ) и за тях те са само някакви масиви с един-единствен отличителен белег – годни или негодни за храна.

А ние, които не можем да видим чудесната „прическа“ на комара и челото от черна плъст, дори не допускаме, че и при тях е възможно да съществува известна индивидуалност. За нас те са само едно досадно множество дребосъци, които е най-добре да бъдат изтребени. В същото време разни други обекти, значително надвишаващи ни по размери, са ни не по-малко неясни, отколкото сме неясни ние, хората, за комарите. Слънцата, например, за нас най-общо са полезни с топлината и светлината си и вредни с радиацията (т.е. масиви, както са сградите за комарите) гиганти. Нито знаем, нито виждаме нещо друго от тях. Нямаме представа имат ли и те индивидуални черти – високо чело, хубав нос, изразителни очи? С други думи, ако едно същество се доверява изключително и само на сетивата си, то е обречено да остане затворено в строго определено пространство, с начало и край, като най-добрата видимост е в собствения му център. И колкото по̀ към периферията се отива, толкова по-неясни са обектите. Ето, човекът може да види обекти от мравката до Слънцето. Но истински различава нещата само в център на своя ареал, при себе си. Човек общо взето може да оразличи всяко едно от милионите човешки същества, но по никакъв начин не може да направи разлика между два комара или две звезди.

А пък отвъд много малките и много големите обекти, за нас светът е всъщност непроницаем, и ако се оставим на сетивата си, ще трябва да заключим, че там няма нищо. И макар вече да знаем за бавноходката например и за свръхгигантите в космоса, ние продължаваме да се въртим около собствената си сетивност и да се чудим защо Вселената се разпилява.

Учебникът по физика може да ти разкрие много тайни, но само ако можеш да четеш и ако си положил усилия да усвоиш основите на тази наука. Иначе учебникът би си останал една чудесна подложка за чинията със супа. Така е и със сетивата – биха могли да ни помогнат да видим смисъла на съществуването си, но може и просто да ни послужат да се любуваме на отражението си в огледалото.

Да виждаш истински, значи да знаеш, че не виждаш достатъчно и да знаеш, че не чуваш и не усещаш достатъчно; и като знаеш това, да работиш постоянно за изострянето на сетивата си, както тигърът си точи ноктите. Твоят вътрешен устрем към истината е твоето точило.

Сетивата ни са само нещо като кристалното кълбо в ръцете на вълшебница – силата е у вълшебницата, кълбото е само помощно средство. Сетивата ни биха могли да бъдат нишката, кристалната топка, ако изградим себе си като вълшебници.

И ако умът ти казва, че това е прекалено умозрително, почерпи ума си с едно стихотворение.