Писането прилича на гледането на кафе – виждаш конкретни фигури там, където другите съзират само мътна утайка. Писателят даже може да измърмори нещо за точния сорт кафе и да прокоментира начина на бране и печене на ароматните плодове. Присъстващите лесно го обявяват за луд и се подсмихват иззад бойниците на своята полусляпа нормалност.

Ако се доверим на различните речникови статии, ще трябва да приемем, че лудостта е отклонение от социалните норми. Но тъй като социалните норми и правила през различните епохи са се променяли, то и представата за „лудостта“ е търпяла, понякога драстични, промени. Ако през Средновековието заниманието с наука е било „дяволска ерес“, то през ХVIII век (Волтерианството) и през ХХ век (комунистическата идеология), отдаването на религията се е тълкувало като идейно и морално заболяване. Ако в Античността общуването с боговете се е смятало за най-краткия път към истината, то в по-късните технологични векове подобно признание е предизвиквало, в най-добрия случай, иронични усмивки. Ако през ІХ век думата „книжовник“ в България е звучала като „просветен, вещ в науките, заслужил най-дълбока почит човек“, то днес, меко казано, не означава нищо. Натрапващото се заключение е, че за лудост се обявява непознатото или неприемливото за съответната епоха, като това се отнася особено за времето от Средновековието нататък. Дотогава, в достигналите до нас антични и дори ранносредновековни текстове, изобилства от престранни типове, описвани къде обективно, къде открито пристрастно, но на хроникьорите и през ум не им минава да ги охарактеризират като „луди“. Така, например, Дион Касий разказва за една странстваща група от времето на римския император Елагабал:

Някой си – казва той – като се представял за някакво божество… потеглил от местата около Дунава, минал през Мизия и Тракия, като бакханствувал с още 400 души с тирсове и облечени с небриди, и без да извърши нищо лошо, изчезнал.

Сега, почти две хиляди години след Дион Касий, всеки, който е само крачка встрани от моментната норма (която за удобство можем да наричаме „неустойчива нормалност“) е застрашен от определението „луд“. Сега, когато една голямата част от човечеството едва преживява физически, писането/писателстването например за мнозина е с нищо неоправдан лукс, позволяван си от хора, абдикирали от дълга си да произвеждат материални блага. Т.е. единадесет века след българското преклонение пред „книжовността“, духовните занимания у нас се приемат като ненормалност. Още по-интересен е фактът, че вътре в „кастата“, част от пишещите също са подвластни на „неустойчивата нормалност“; писането им е необходимо само дотолкова, доколкото ги приобщава към моментната норма. С една дума, една не малка част от тях гледат на себе си като на икономически и политически васали.

Защо съвремието ни така панически се страхува от различното, толкова, че чак се създават специални световни организации в негова защита? В отеснялата и станала чуплива парадигма, в надрасканата и замъглена мирогледна тръба, идеите все повече се втвърдяват.

Числото на „лудите“ днес нараства застрашително, смятат неустойчиви в позицията си наблюдатели. Кръгът на „нормалното“ е така силно стеснен, че (логично е) броят на оставащите извън него да се увеличава пропорционално на планетарния демографски взрив. В общество, в което доброто финансово състояние е прието за еквивалент на „нормалното“, естествено всички, които са извън тази оценка, автоматично попадат в графата „ненормалност“. В този смисъл пишещите (изключая авторите на бестселъри) имат честта да бъдат сред най-видните „луди“. Некомерсиализираният творец е по-нереален от лохнеското чудовище – има очевидци, има редица неоспорими доказателства за неговото съществуване, и все пак, съмненията остават.

В същото време постановената „нормалност“ изключва всичко старо, като под „старо“ се разбира не само традицията, постигнатото до днес, но и самите мнозинства, съхраняващи тази традиция. Така НН (неустойчивата нормалност) се опитва да се закрепи и един ден да се превърне в традиция, без да е в състояние да осъзнае, че няма как да си приготвиш обяд на угаснало огнище.

Закономерно възниква въпросът: Какво е това, което дава сили на „бакханстващия“ с думите? По всички сега действащи закони той би трябвало да изчезне от лицето на земята, но не, той продължава да се появява при Дунава или Мисисипи, или в Хималаите и „без да извърши нещо лошо, изчезва“, но не съвсем, не съвсем. Неговото преминаване, а не това на „нормалните“, остава да крепи основите на представата ни за чудесното устройство на света.

 

13.04.2001 г.

 

Илюстрация: тракийски орнамент от сбруя, България, V-IV в. пр. н. е. Met Museum.