Преди няколко месеца, драги читатели, по неведоми пътища в редакцията се появи една купчина стихосбирки. Оказа се, че това са почти всички номинации за годишната награда „Иван Николов“ за 2021 г., които някой – явно коравосърдечен и безжалостен човек – беше сметнал, че ние трябва да изчетем. Е, изчетохме ги. И, о, време безвъзвратно изгубено! Какво сме ти сторили, съдба, че така ни измъчваш?

 

*

*


*

От тези стихосбирки невинният читател научава следното: градският транспорт се е превърнал в основен ПОЕТИЧЕСКИ проблем. Едва ли сте го предполагали, скъпи читатели. И ние не го очаквахме, но ето: трамваи, тролейбуси, автобуси, влакове… всички средства на обществения транспорт явно са предизвикателство за тези чувствителни души, каквито са нашите поети.

 

 

„Стоя на спирката съвсем сама.“ – започва Христина Мирчева в стихотворението си „Огряна от слънцето поляна“ („Риф“, Жанет 45, 26):

Автобусите са месомелачки.
Невъзможно е да се кача…

Всички, разбира се, се напрягаме: ще успее ли поетесата да се качи или няма да успее? Тя обаче, бидейки поетеса, не може просто ей така да ни каже. Нима поезията не е именно това – едно постоянно отлагане (каква метафизика!)? Нима не е просто едно увъртане и скриване на баналности зад маската на безсилни или клиширани метафори? И като се замислим, нима не зависи – о Боже! – цялата вселена от това дали поетът се е качил или не се е качил на автобуса (трамвая, влака, метрото…), както ураганът зависи от пърхането на пеперудено крило? Целият свят виси на косъм… и иска да знае. И вие искате да знаете, нали така, драги читатели? Спокойно. Г-ца Мирчева успява да намери „процеп“ (sic), за да се качи на автобуса, и всичко си идва на мястото – с една великолепна поанта, незабравим последен стих, който като истинско откровение ни кара да ахнем и да си отдъхнем едновременно:

Автобусът потегля.

 

Ръкопляскания, моля! И публика по тротоарите с цветя и знаменца!

 

Не така успешно обаче завършват нещата за Габриела Манова, уви. В „Nevermore“ („Навици“, Жанет 45, 7) четем:

И пак у тебе се надига бяс:
ругаеш срещу последния трамвай,
който не успяваш да хванеш.

„Бяс“, драги читатели! Новите бесове, така да се каже… Представете си само какви емоции предизвикват вече трамваите! Или пък думите за нищо ги нямаме.

Гоненето и наблюдаването на трамваи присъства осезаемо като лайтмотив в тази стихосбирка. На с. 19 попадаме на следното:

Твоето отсъствие е пронизително. И закономерно,
сигурно. Като трамвая в осем. Дано разбираш,
аз вярвам в разписанията.

 

Сега, знаем, че очаквате да коментираме богатия речник и емоционалния заряд на пунктуацията (как иначе, освен с накъсване на изреченията, да изразим чувство? Нима децата не заекват и не говорят на пресекулки, когато са развълнувани? Което ни подсеща, че ВСИЧКИ съвременни български поети са загубили или губят в момента ДЕТСТВОТО си. Ако се намери някой без стихотворение по темата за невинността на детството, „детето в мен“ и прочие, да ни пише! Ще го почерпим сладолед!)

 

 

Къде бяхме? А, разписанията като екзистенциална опора и фундамент на поетическото вдъхновение. Най-странното е (странно ли е всъщност?), че Никола Петров, за когото имахме повече надежди, също пише за разписанията на трамваите в стихотворението „Ако има светец тук, това е светецът на разписанията“:

Същият, който прави да дойдат [sic!] трамваите;
знае серийните номера и нарядите.
Докато мислиш за друго, светецът на разписанието
мисли за разписание.

(„Не са чудовища“, изд. Да, 32)

Може би този поетически дует е просто съвпадение? А може би не съвсем. Защото и Никола Петров, и Габриела Манова споделят не просто „вяра в разписанията“. Те и двамата имат проблем с „вървенето отляво“ – каквото и да означава това. За Петров то е нещо, което „се учи“ и „държи ръка на устата ти“ („Държат ръка на устата ти“, с. 7. Хм, почти можехме да се закълнем, че това със запушването на устата го прочетохме и у Манова!), а за Манова то е „вреден навик“ („Навици“, с. 11). Да, ще кажете, случва се. И ние щяхме да се съгласим с вас, ако подобни „съвпадения“ не се явяваха постоянно и то във всички стихосбирки на бюрото ни.

 

 

Никола Петров явно има високи очаквания по отношение на градския транспорт:

Но за този,
който искаше да слезе
в най-дълбокото на най-дълбокото –

за него може би ще има
рейс. …

За него може би ще има
тролейбус
да го качи [нали щеше да слиза?] насред цъфтежа на земята…

(„Има ли спасение за губещия“, с. 27)

 

Не искаме да сме тези, които съобщават лошата новина, но все пак да го кажем: не, няма рейсове или тролейбуси между горната и долната земя, спряха ги след асансьора на Ерик-Еманюел Шмит; спряха ги не само заради липса на просветление, но и заради пълното отсъствие на чувство за хумор. Но да продължим.

Сред различните видове обществен транспорт Кирил Василев предпочита пътуването с влак:

Пътуването с влак утешава
с него винаги пресичаме Бел епок
и малките гари…

(„Завръщане“ в „Шествието“, изд. Да, 13)

Романтиката на влаковете и гарите (стар холивудски трик!) не е убягнала и на Албена Тодорова:

ти на първи коловоз, пътническия за София в 16:08
аз на трети, бързия за Бургас в три и нещо

(„Единайсетте сестри на юли“, Жанет 45, 14)

Но най-поетически и храбро с проблема с транспорта се е справил и печелившият поет в конкурса, Цочо Бояджиев:

… няма думи
с които да разкажем за момичето в студената
чакалня и седемчасовото закъснение на моя влак
проправящ път през снежните виелици към любовта

(„Кухата сърцевина на живота“, Жанет 45, 26)

А любовта, както се знае от живота сред скалите, е най-важното нещо.

По-нататък в стихосбирката обаче поетът хвърля леко съмнение относно фактите на сюжета. А ние като всички искаме да знаем: вземат ли се или не се вземат накрая? Все пак, по разписание ли се е движел влакът или не?

как се вдълбава в паметта ми раната
от оня нощен влак който потегли
точно по разписание… (51)

Интересът към обществения транспорт в най-новата ни поезия е съпроводен от силно вълнение и по отношение на „ГРАДА“ и „улиците“.

Да започнем с Калин Петров и „Готически песни“ (ВС Пъблишинг, 13):

Обикаляме този самотен град –
двама самотни готи.

Прилежно лакирани,
празнично спретнати…

„Празничността“ се явява като лайтмотив отново във всички стихосбирки. Най-често се има предвид Коледа, тъй че и тук усещаме лек холивудски полъх. Ето и Петър Чухов („Есенен Великден“, Жанет 45, 10):

По празници
градът е пуст…

О, ако позволите да се върнем малко на Калин Петров (какво е един дует, ако не се преплитат гласовете!):

Вятър вее връвчиците ни.
Слънце жули тъмните очила…

„С балончета, с пръчици леки“ – припяваме си на куц крак и продължаваме към Чухов.

Случва се дори
дъждът
да срещне слънцето…

Колко е хубаво, колко е празнично! Вятър, дъжд, слънце… небе? Досущ като в детска рисунка. Не, не искаме да кажем, че мисловността тук е на нивото на четиригодишно дете.

Да включим и трети глас, Цочо Бояджиев:

Този град
е съставен от полазили хълма калдъръмени улички…

Още малко и щеше да се получи съставно изречение.

Нека включим и Никола Петров:

Тръгват кремави коли и къде отиват под шпалира от дървета.
Къде отиват между блоковете, наредени в бежово и охра.
Къде отиват под дъжда… (34)

Получава се почти хорово изпълнение, нали?

Точно така, малко цветове, малко сгради… и дъжд, слънце, дъжд, добре. Давайте, поети!

Валери Валериев:

запали колата,
повърти се за час в кръговото… (78)

Не ни питайте, и ние не знаем кой обикаля кръговото с часове. Поетите?

Христина Мирчева:

Улица на постоянното преминаване нагоре-надолу [за какво иначе служат улиците?]
в очакване на знамения и чудеса. [Как си пасва този тембър с гласа на Никола Петров и неговия рейс към „най-дълбокото“!]

Или с пълзящи грамофончета и капково напояване.
Не е важен внезапният дъжд… (46)

А! тъкмо мястото, на което да се включи и Габриела Манова. Както знаем, след дъжд може да има кал:

Този град яде души и цапа с кални петна
новите ти ботуши. Косата също не изглежда добре… (7)

Важен детайл! Вярно е. Дъждът може да опропасти прическа за милиони. Но още по-лошо от развалената прическа е всъщност… Да запее Кирил Василев:

Понякога нуждата да се изпикаеш
в непознат град
може да те отведе до болницата
на брега на голяма ленива река… (24)

А някои са останали с впечатление, че не всяка нужда е нужно да се вписва в регистъра.

Ще отбележим тук, че, разбира се, РЕКАТА също се среща във всичките стихосбирки, въобще като всички основни елементи на пейзажа: бряг, дървета, трева, планини, небе, тук-там дъга и пр. Но още по-интересен мотив – отново поетически par excellence – се явява този за ОТИВАЩОТО СИ ЛЯТО. Хайде, всички заедно!

Това е краят на лятото… (Никола Петров, 10)

Не е безкрайно лятото ( Габриела Манова, 11)

Плуваме по реката на съня до другото лято (Христина Мирчева, 38)

И дъждът ще отмие всеки спомен за лятото (Албена Тодорова, 47)

Скъсяват се дните отива си лятото (Цочо Бояджиев, 45)

Лятото пак свърши бързо като юноша (Росен Димитров, 50)

Лятото ни захвърляше тук… (Кирил Василев 26)

 

О, пардон, при Кирил Василев намираме и това:

Аз бях на улицата
Трамваите ме подминаваха… (33)

За малко да го изпуснем. Така, де, да си се върнем на думата: „Тежък трафик“ (sic, ще рече директен превод на „heavy traffic“), както казва Валери Валериев, който също така в своята лапидарност споменава и „камбанен звън“ (49). Ах, камбаните! Каква поезия в самата дума дори! И какво повече да се каже за този звън? Няма нужда от философски превземки или…

…и звънката камбана потвърди, че всичко
в този свят е суета на суетите.

(Цочо Бояджиев 18)

Чак ни става неудобно от клишето.

Камбана бие тук на всеки час.
Могъщо бие – сещам се и аз… (Калин Петров 14)

 

Камбаните в неделя
пеят като за първи път (Албена Тодорова 8)

 

…спектакъл… чието начало бива предвестявано от камбаните… (Христина Мирчева 29)

 

И да обобщим отново с Кирил Василев:

но камбаните биеха (34) (!)

 

 

Понеже сме сигурни, че следите редовно нашата рубрика, драги читатели, също така сме сигурни, че никой от вас няма да се изненада от факта, че съвременните ни поети прекарват доста време пред ОГЛЕДАЛОТО и „размишляват“ там за своята същност на поети:

 

Човекът в огледалото и тази сутрин ли съм аз? (Албена Тодорова 35)

 

Пред огледалото
Виждаш само себе си

(Валери Валериев 55)

 

той протяга инстинктивно ръце напред
към огледалото

[и за неразбралите: поантата!]
протяга ръце към мен

(Валери Валериев 52)

 

В огледалото

тъгата ме извайва все по-куха.

(Габриела Манова 8)

 

Не трепери, когато куха се завариш,
не се стъписвай, щом си срещнеш отражението.

(Габриела Манова 22)

 

Свикна ли с отражението си,
или пак кимаш на непознати.

(Никола Петров 8)

 

но когато застанах
пред огледалото
там вече
нямаше никого

(Петър Чухов 43)

 

ще се изсмееш
кратко
и неискрено
като актьор
пред огледалото
ще викнеш асансьора…

(Петър Чухов 49)

 

единственото което
трябва да избягвам
е да поглеждам
в огледалото

(Петър Чухов 16)

 

Най-интригуващото „съвпадение“, ако така можем да наречем ширещата се клишираност в нашата, уви, все по-бедна съвременна поезия, открихме в образа на една ВАЗА. Кой е казал, че вазите нямат поетически потенциал!

Ето какво пише в едно от най-впечатляващите стихотворения в тези стихосбирки Христина Мирчева:

„Естествени закони за причините и следствията“

Пада отвисоко.

Пада,
пада…
[Ако го повтори още веднъж, направо ще затаим дъх. Повторението е майка на вълнението. След точката след всяка фраза, разбира се.]

Каквото и да правиш после,
не можеш да поправиш тази ваза. (51)

Избързва г-ца Мирчева с черните си заключения. Много по-оптимистично може да се гледа на нещата. Ето Валери Валериев („Не е ли злото голяма загадка?“, 51):


ваза, бутната от котката
счупена на хиляди парчета
които се опитваш
да намериш и слепиш
година след година

а от магазина може да се купи друга

(ваза, не котка)

 

Хаха! Лол! Ох.

Тук вече подозираме, че нашите кандидат-поети са ходили на един и същи кръжок „Как да се правим на поети и да минаваме за дълбокомислени, без да правим каквото и да било усилие да мислим“. Надяваме се да са получили поне дипломи.

 

 

И да вметнем: ако смяташ, че „не владееш поетическия занаят“, както с фалшива скромност ни заявява Валери Валериев, то защо публикуваш каквото и да било? Мм? Реторичен въпрос.

Ако трябва да обобщим, драги читатели, тези наши поети, ВСИЧКИТЕ, живеят по един и същи начин и общо взето мислят едни и същи неща. Те се разхождат по улиците на града, над тях грее слънце или вали дъжд, има облаци (облаците! мама миа, облаците! чат-пат и звезди, за по-голяма поетичност), возят се на трамваи и влакове, посещават запустели къщи, пътуват до чужбина и описват по някоя забележителност, представят си, че се губят в гората (гората е много на мода! – гледана от влака или автобуса, разбира се), съжаляват, че лятото си отива, че остаряват, че детето в тях си отива, че китарата е останала без струни, сутрин ги буди будилник, често гледат покриви и прозорци, котенца и кученца, огледалото им се струва много поетично, както и сънищата (да не говорим за сънищата – щеше да се наложи да препишем тук половината стихосбирки!)… и така нататък и така нататък. И докато ги правят всички тези неща, нашите кандидат-поети явно си мислят „аз съм решил да бъда поет“ и „като поет трябва да пиша“… Но за какво и как? Е, този въпрос изглежда още не им е хрумнал. И започва голямото смучене от пръстите!

От деветте стихосбирки заслужава да изтъкнем две: тази на Валери Валериев като най-превзета и, как да кажем, недостатъчно умна. Похвалите, които се сипят върху това пълно бездарие, можем да си обясним единствено по два начина: те се явяват на принципа „аз на теб, ти на мен“ и „всички сме приятели, а и кой разбира наистина от поезия?“ (кой наистина?!) ИЛИ хвалебствията са плод на същата интелектуална и поетическа немощ. Докато четяхме тази книжка, в ума ни непрекъснато се въртеше едно изречение: „Няма ли кой да го спре?“ Затова и ще го кажем: Валери Валериев, отдъхнете си малко, не се пресилвайте! Спестете ни срама, който изпитваме от това очевидно безсилие.

Другата стихосбирка, която се откроява от другите, е тази на Кирил Василев. В някакъв смисъл Кирил Василев е на светлинни години от останалите, но повечето стихотворения в тази книга са пресилени (и те са писани заради модното убеждение, че един поет просто трябва да пише) и най-важното: цялата стихосбирка е толкова вторачена в „гниенето“, „мухлясалия дом“, „глетавия хляб“, „изпражненията“, „разранената светлина“, „миризмата на урина“, „рухналия“ комин, „изгнилите греди и спуканите керемиди“, „изтърбушения фотьойл“, „мършавите сенки“, „парата от заклано добиче“… че просто не се търпи този мирис на разруха и белтъчно-енергиен маразъм! В крайна сметка, може би това, което Кирил Василев има да каже за смъртта и гниенето, може да се събере в няколко реда. И те все още не са написани.

 

И преди да преминем към нашия финал, нека да обърнем внимание на един особен дебют. На първа страница в „Литературен вестник“ от 22-28 юни 2022 г. Ангел Игов е публикувал стихотворения, които по собствените му думи са: „дебютната ми публикация като поет. Да, за мен също е изненадващо…“ Тази последна тук цитирана фраза е толкова фалшива, че ако при всяка лъжа свирваше тромпет, сега щеше да звучи цял джазов оркестър. Г-н Игов вече се изживява като критик, преводач и белетрист, и естествено сега иска да ни обърне внимание на поетическите си опити. За тези опити ние имаме да кажем едно: те са толкова близка имитация на Франк О‘Хара и неговите епигони в Америка, че биха могли да минат за плагиатство. Или г-н Игов се надява, че по-голямата част от публиката му не е чела Франк О‘Хара?

 

Да илюстрираме:

Франк О‘Хара:

Часът е 12:20 в Ню Йорк, петък,
три дни след деня на Бастилията, да
годината е 1959 и отивам да си лъсна обувките
защото в 4:19 ще хвана влака за Истхамптън
и в 7:15 ще сляза на гарата и оттам отивам направо на вечеря
а не познавам хората, които ще ме гощават

Вървя по улицата в маранята
и ям хамбургер и пия мляко с малц и купувам
грозна на вид сбирка „Световна поезия“, за да видя какво
пишат тези дни поетите в Гана.
Стигам до банката
и г-ца Стилуагън (малкото ѝ име е Линда, дочух веднъж)
за пръв път не поглежда дори салдото ми по сметка
и в „Златния грифон“ се спирам на стихосбирка на Верлен
с рисунки на Бонар за Патси, макар че се чудя
дали да не ѝ взема Хезиод в превода на Латимор или
новата пиеса на Брендън Бихън или Le Balcon или Les Nègres
на Жене, но накрая все пак избирам Верлен
почти задрямал вече от чудене и маене…

 

Ангел Игов:

Този град е пуст по Великден…

О, пардон, това беше за графата „градът по празниците“ по-горе.

Да започнем отначало:

Докато пътуваме с метрото от
Харлем надолу, все по-
надолу, тези хора, с които се
запознах в ресторанта,
ме питат какво чета
напоследък. Джеймс Райт,
им казвам, онзи поет
от Охайо. О, да, отвръщат ми
в един глас, Джеймс
Райт е чудесен, но чел ли си
Франц Райт, сина му? И в миг
усещам, че други хора,
в друг влак, са ми казвали
същото. …

В тунела
на метрото в Ню Йорк хладен вятър
преминава като сянка през
костите ми. Аз съм зодия Рак,
което, разбира се, е съвпадение.
Джеймс и Франц са най-сетне заедно
в чантата ми. Тръгвам по стълбите.
Бели светлини се премятат отвън по улиците…

 

Надяваме се, че няма нужда да обясняваме очевидното. С имитации не става. Не става и с лъжи.

Е, уважаеми поети и псевдопоети, малко повече доблест? Без доблест – да поясним: без да стоите зад думите си, без да казвате това, което действително имате предвид – нищо няма да стане и поезията ни ще остане блато, докъдето ни стигат очите. Малко повече грамотност? Малко повече мисъл? И, о, дързост – малко повече музика и истинска поезия?

 

А много от вас, драги читатели, вероятно си мислят, че общо взето е без значение в какво точно състояние се намира литературата ни. Ако мислите така, грешите. Каквато ни е литературата, такива сме и ние. Ако тя е блудкава, безинтересна и немощна, такива сме и ние.

Аривидерчи! И не се примирявайте с тъпотата!