Бастиен фон Хелмхолц е псевдоним на Езра Паунд. The Egoist, 15 окт. 1914 г.

 

„Странно e, че богатите са дотолкова лишени от ум.“ „Странно е, – казва един приятел – че при наличието на толкова милионери, не се намери ни един, – даже и онзи дъртак Карнеги не става! – който да притежава интелект.“

„Богатите – казва друг приятел (явявам се тук просто записвач) – богатите, проклети да са, идват, сядат и започват да ми обясняват колко хубаво би било, ако… – ако еди-какво си и еди-що си, ако аз съм бил успял да направя еди-какво си и еди-що си. И въобще не се и сещат с празните си глави, че само с една десета от техните argent sec ou liquide бих могъл „да се съревновавам с Козимо“ и да изградя един прекрасен свят. Но не това ми е болката. Те, горките, нямат никакво въображение. Не си и поставят въпроса какво би сторил с техните пари някой разумен човек. По-лошото е, че в малодушието си, не се и сещат, че могат да помогнат, че биха могли, така да се каже, и те да дадат своя дял.“

Чувал съм ги да обсъждат разни схеми и да кимат одобрително, да си дават сметка, че някои хора влагат безвъзмездно време и труд, време и труд, които биха могли да оползотворят за собственото си издигане и т.н. и т.н. Но онези, които всъщност помагат, са бедни, или поне относително бедни спрямо тях.

Познавам човек, който разполага с 3 000 лири на година и харчи 1000 от тях за литература. Познавам друг, който има няколкостотин лири и харчи сравнително голям процент от тях за изкуство. Дилетантът с 600 000 на година обаче не харчи нищо, а се двоуми всеки път, преди някоя стотинка да му се откъсне от сърцето. Последно един такъв си блъскаше главата за една петачка.

От друга страна, шепа бедни хора влагат безценен труд и помагат както с това нещата да се продават, така и с намирането на прехрана изобщо.

Анархисткият вестник „Революшънари Алманах“ в Америка изглежда е единственият в цялата страна, който се държи на нивото на европейската мисъл. Споменавам това с почуда. Нямам никакви намерения по отношение на анархизма. [Паунд има предвид, че един анархистки вестник неминуемо се движи и спонсорира от бедни хора, т.е. такива хора, а не богатите, успяват да държат интелектуалното ниво. – бел. пр.]

Но цивилизацията днес се крепи другояче. Нещата са се променили. По времето на Леонардо този товар е лежал върху раменете на художниците и капиталистите.

В нашата епоха цивилизацията се крепи от художниците и шепа приятелски настроени и неизвестни люде, най-вече от средната класа или от тази под нея.

Класовите разделения не ме вълнуват. Ще рече, омразата ми към всички класи е общо взето еднаква. Животът ми е поредица от противоречия, защото явно съм неспособен да превърна омразата си в принцип на действие. Тя е насочена към масата, а всяко действие, от друга страна, е неизменно насочено срещу някой индивид. Пред всеки индивид обаче аз се размеквам. Обзема ме жал. Злите езици казват, че имам „добро сърце“.

Така да бъде. Обичам изкуствата. От това блато, което е „съвременният свят“, изкуствата са единственото, което си заслужава да бъде съхранено.

Религията е просто каша, която свещениците забъркват, опитвайки се да експлоатират изкуствата за свой личен интерес. Свещениците, както и повечето професори, са неспособни да творят. Функцията им е паразитираща.

Така или иначе, всяка организирана религия е пладнешки обир от страна на държавата или на свещениците. Единствената истинска религия е просветлението, постигано от изкуствата.

Не ме интересува дали капиталистическата система загнива, но за милите събратя, които се надяват, че това е така, мога само да кажа: „радуйте ся!“. Един от най-ясните симптоми на нейната гнилост е, че грижата за изкуствата е прехвърлена на бедните и на онези с малко повече пари от тях. А именно изкуствата поддържат равновесието на властта.

Това равновесие е толкова деликатно, че само изкуствата могат да го крепят. Сложете мигла на златарска везна и тя бавно ще се наклони. И точно по същия начин законите, и не само онези на хартия, но и неписаните закони, действащи в умовете на хората, се накланят под въздействието на изкуствата.

Колко често чуваме да се казва сега: „Управлява ви Русо.“

Скоро по-твърда ръка от тази на Жан-Жак ще ни поеме.

При положение че утайката на деградиралата бизнес класа контролира девет десети от всички издания днес, при настоящето състояние на цялата система на печатните издания, интелектуалният – или „интелектуалният“ – живот днес е по-голямо блато, отколкото въобще някога е бил политическият живот на Средновековието.

Човек може само да се надява, че някак си изкуствата ще бъдат запазени, както знанието е било запазено от църквата през Средните векове. Това „примирие“ ще дойде; ще има момент на сигурност за изкуствата. Но неговите основи няма да бъдат положени от богатите. Няма да има „богат младеж от Асизи“, който да ги положи. Това ще стори гилдия от интелигентни сиромаси и тези с малко повече средства от тях. И тези основи ще бъдат почти толкова фанатични, колкото и онези на средновековната религия. Ще бъдат изпълнени с омраза и презрение към този свят. Ще бъде отвратително.

Средновековната църква е била отвратителна. Художниците на Ренесанса не са били отвратителни, за разлика, може би, от педантите на Ренесанса. Или пък не – педантичността през Ренесанса все пак е носела удоволствие, макар че никой съвременен човек не би я търпял.

Не съм сигурен, че бих искал да предотвратя подобно затваряне в метосите. Просто отбелязвам факта. Богатите на нашето време не могат да се сравняват с богатите на петнадесети век. Системата, която ги държи, е прогнила. Те ще паднат и няма да има приятелски обятия, които да омекотят падането им. Съмнявам се, че всички ще умрат навреме, за да се спасят от гледката на собствената си разруха. Ако пък умрат навреме, ще умрат със знанието, че след себе си не са оставили нищо, което да ги прославя. Те ще бъдат презрени.

Единственото нещо, което ме озадачава в цялата работа, е, че тяхната човеконенавист или е скрита, или е несъзнателна. Дори и удоволствията на омразата сякаш са неспособни да изпитат.

Не е ясно защо изобщо се явяват. Ходят наляво-надясно и разгласяват, че се интересували от еди-какво си и еди-що си. Душат по синорите на живота, докато бръщолевят за „щастлив живот“ ad infinitum.

Те са самото олицетворение на стерилността. Залагат парите си на всичко друго, освен трайното и плодотворното.

Помежду си се различават. Това може да изглежда странно, но дори ципокрилите, или както там се наричат, се различават помежду си.

От двамата богаташи, които познавам, единият е приятен и глупав, а другият е неприятен и глупав. Среща се разнообразие сред богаташите, голямо разнообразие, но всички си приличат в едно. Не съм виждал досега богат човек, който да е готов да си причини неудобство в името на друг човек или на някаква кауза – нито за момент. Виждал съм богаташи да изпитват болка, мъка и пр. Виждал съм ги да се подлагат на унижения, на които аз не бих се подложил и насън, но тези неща те понасят винаги поради бездействие, неотменно поради липса на дързост.

Нямам никакво намерение да подхващам пеани за бедните. Бедността в действителност е було, под което се крият всички разновидности на завистта и скъперничеството – това са следствия и те имат своите причини. Добродетелите, разхитителните добродетели се провират някак в процепите, сякаш по случайност, сякаш дар от странни богове.

Целта ми не е да поучавам.

Нищо друго, освен любовта към съвършенството, към „Бога“, към „неизразимата красота“ или нещо от този сорт, не може да превърне някого в индивид, с когото човек би искал да се срещне. И нищо друго, освен тази любов, съчетана с някаква възможност да преследва това съвършенство, този „Бог“ или тази „неизразима красота“ не може да направи от въпросния индивид човек, с когото продължителното общуване би могло да бъде търпимо.

„Любовта“ е, предполагам, „вродена“, въпрос на „случайност“, „предопределеност“ или каквото щете. „Възможността да я следва“, предполагам, зависи от икономическите и законодателните дадености. Човек се отегчава от „икономистите“ и цялото им изложение, защото непрекъснато набиват нещо за „възможностите“ и все искат да определят какво човек да прави с тях.

***

Наистина, по-трудно е богаташ да бъде приет в добра компания, отколкото камила да стане член на Бат Клуб [елитен спортен джентълменски клуб в Лондон]. Не казвам, че богатите не се запознават с добри хора, но те имат досег само с повърхността. Добрите хора се срещат с тях, хапват и си тръгват, без да се е осъществило истинско познанство. Веднага се сещам поне за двадесетина души, все интересни, всичките от които са се срещали с богати хора, и ни един сред тях не изпитва уважение към някой богаташ, нито някога се е доверил на такъв, камо ли пък да му е споделил нещо по-съкровено за житейските си възгледи.

Заслушвам се непрекъснато и рядко чувам някой да е похарчил парите си за нещо добро. Веднъж един богат човек, който насърчаваше образованието, ми каза в лицето, че не го интересувало какво „образование“ се „насърчава“ – нищо не разбирал от тези неща, искал просто да издигне паметник на баща си.

„Il admettait trois aristocraties, la noblesse, le clergé et la littérature“ [„Според него имаше три вида аристокрация – родовата аристокрация, свещеническото съсловие и литературата“] – пише Ренан по повод някакъв порядъчен свещеник. „Аристократите по род“ днес са толкова аристократични, че трябва да пренапиша първоначалното си изказване. Така или иначе, ние вече не изпитваме почит към самата класа, а само към определени индивиди от нея. Времето, когато някой е могъл да гледа на свещениците като на „аристокрация“, също отдавна е отминало, тъй че тази идея изглежда като някаква странна вехтория. Остава аристокрацията на изкуствата и тази на изобретателната наука.

 

 

Превод от английски Олга Николова. Илюстрация: Якопо Лигоци, „Алегория на алчността“, 1590 г. The Met Museum.