В нашата литература, драги читатели, изглежда нещата не се случват първо като трагедия, а после като фарс, ами първо като фарс и после като цинизъм. В далечната 2015 година или преди седем обиколки на злощастната ни планета около нашата безразлично щедра звезда – О, Слънце, омиротвори виелиците в наште умове! – отбелязахме в рубриката си появата на ДИВАНЧЕТО на Калин Терзийски. Ще ви припомним, че в онези дни г-н Терзийски настояваше да ни сподели (понеже кой не искаше да знае!?), че бил стар, спял на диванче и НЕ четял Желю Желев. НЕчетенето било на Желю Желев, било на каквото и да било друго, ни най-малко не впечатли никого. Но диванчето… ах, таз мебел дивна, мека! Ще ви припомним какво написахме тогава:

Терзийски като един истински идеалист е прегърнал жертвата, или по-скоро жертвичката да спи на диванче, защото тя е цената на възвишенкото.

Представете си каква беше изненадата ни, когато на първа страница на последния брой на „Литературен вестник“ (бр. 43, 7-13.12.2022) видяхме, че „диванчето“ като символ на „възвишенкото“ отново гастролира на литературната ни сцена, този път в превод от италиански, защото явно и италианците оценяват връзките между меката мебел и поезията.

Граничното деление между живота ми и нечията смърт
минава край диванчето пред телевизора,
необезпокояван пристан, който дава достъп
до хляба на насъщния ни ужас.
В лицето на несправедливостта, всевластно
спасила ни на сухо, за да изгледаме
крушението невредими…

(Валерио Магрели)

И така нататък.

Въпросният поет, както показва малката ни справка, е колега на нашите академични поети и мястото му е баш, таман, ама съвсем в „Литературен вестник“. Къде другаде да се публикува една жалба, че докато гледал новините от ДИВАНЧЕТО си, „поетът“ се почувствал неудобно, че му е толкова удобно, и за да разсее неприятното чувство, написал стихотворение за „несправедливостта, / … спасила ни на сухо“… От нас се иска да приемем, че „горчивата ирония“ на автора е цената на диванчето и че това е отреденото му от Бога място, за да може да седи там и да пише стихове, докато други се давят. Sancta simplicitas! Редакторката на броя (Амелия Личева) очевидно е решила, че това публично изплакване на съвестта, един вид очищение във водите йорданови на поезията, е толкова хубаво и толкова представително за нагласите на всеки псевдолитератор по света, че ни го сервира на заглавна страница и така внушава, – както въобще прави този вестник, откакто се е превърнал в орган на академичните ни литератори и тяхното безсилие да сътворят нещо живо, па макар и едноклетъчно! – та г-жа Личева ни внушава, че именно подобен сбор от угоднически жестове, клишета и вяла имитация стои сред върховете на поезията. О! Това неволно ни подсеща за начина, по който се „съграждаше“ поезията от соца – онази послушна, опортюнистична, немощна, лицемерна поезия, която отврати цели поколения от литературата… И ето че сега нещо много подобно крета като зомби из нашето литературно поле.

Каква потресающа гледка – фарс без смях!

 

Ние сме наясно, че тези наши литературни дейци (визираме редакцията на ЛВ и компания) не виждат собственото си производство като цинично възкресение на учрежденската псевдолитература от соца. По същия начин човек не вижда задните си части, ами само може да гадае за достойнствата им, докато върви наперено през мегдана. Паунът съзира най-вече опашката си. За да се види възкресението на „партийността“ обаче, е достатъчно да се хвърли бегъл поглед на съдържанието на този брой на ЛВ, който се състои предимно от похвални слова за Боян Биолчев, а и от други слова, пак похвални и самохвални, но най-важното… тъпи! Толкова тъпи и скучни, толкова бледословни и празнословни, че ние вече пети ден не можем да се съвземем от удара и лежим с омаломощен ум и обезкървено сърце, сякаш някой ни е проклел девет години да не станем от постелята! Предишният брой е още по-блед, а по-предишният – непоносимо никакъв!

За да има поне някаква полза от това издание, ние предлагаме то да смени името си на „Литературен календар“ и да започне да печата просто информация за събития и нови издания – така съвсем спокойно вестникът ще може да отдели другата си половина изцяло за отбелязването на юбилеи и на други подобни размени на любезности като „рецензии“ за приятели. На никой няма да прави ни най-малко впечатление. Нали за това са календарите! Тази идея я предлагаме съвсем сериозно. Вярваме, че на всички ще им олекне – и на публиката, която ще престане да се мъчи да търси смисъл, и на редакторите, които ще престанат да се напъват да симулират интерес и вдъхновение и да се чудят как да запълват страниците. Ако започнат да слагат и снимки на котенца, светът ще бъде прекрасен! М?

 

 

Редно е да отбележим и тазгодишните номинации за наградата „Иван Николов“. В тези номинации няма нищо изненадващо – те дават перфектно отражение на състоянието на съвременната ни поезия. От една страна, имаме по-възрастни поети, безсилни да надскочат себе си, зациклили в клиширани описания (много поетични!) с елементи на разсъждения. А от друга – млади псевдопоети, чиито опити да мислят ни карат да се чувстваме като случен посетител на коледно представление в начално училище: изпълват ни със смесица от жал и отегчение.

Ето как разсъждава например Антина Златкова, една от номинираните, за паметта:

Това е тема, която истински ме вълнува – какво и как помним, какво забравяме. Когато паметта се разрони, най-дълго остават най-големите залци [sic]. Хубаво е, когато това са и най-сладките. Обикновено последно си отива детството. Мисля, че в това има известна логика и смисъл.

В кое има „логика и смисъл“? Мистерия! Със сигурност не и в тази общо взето несвързана реч. Нещо се рони, нещо се гълта, нещо си отива… Що е то? (Ще ви подскажем: превзетото бездарие!) Кандидат-поетесата Златкова вероятно е слушала как говорят нашите псевдолитератори по разни блогове и вестници (да не споменаваме имена!) и е решила, че с малко патос, малко имитации на разсъждения, доза сантименталност и доста упорство ще пробие и ще се изкачи под съпровод от аплодисменти до самия Парнас. Ние обаче не можем да се отърсим от чувството, че пътеката, по която Златкова е поела, води право надолу към вледеняващите мочурища на самомнението. В изказванията си Златкова повтаря разни клишета за любовта към ближния, за човека като „храм“ и пр. А в същото време пише неща като това:

 

Маргарита

откакто не може да ходи
Маргарита брои дните си
на обратно:
от попарата
с която е закусила вчера,
през туршиите на 1960те [sic]
варени на двора;
през югославското радио
градската баня
басмите
хляба с картофи,
през виенските вурстчета
и мъжете с бомбета
до бомбардировачите
от лятото на 1943та [sic]

преди това е мъглата,
която изяде майка ѝ

 

Разбрахте ли как може да се резюмира животът на един възрастен човек? Това „стихотворение“ буди такова отвращение у нас със своето глупаво до безсъзнание коравосърдечие, че ние предпочитаме да отминем и да не се опитваме да гадаем на какво е признак този тип писане или пък неговото номиниране за национална награда…

Другата номинирана кандидат-поетеса, Преслава Виденова, попада в същата категория, тъй че няма нужда от коментари относно нейните неволно трагикомични изпълнения. Ще обърнем внимание обаче на начина, по който ни я представя журито (Аксиния Михайлова, Иван Ланджев и Александър Секулов).

Заради това, че няма преднамереност в този дебют, а има онази неизбежност, от която единствено може да се роди вълнуваща поезия. Заради искреността – съветник на младостта в тези стихове, зорко бдящ да не се гони ефектното, а да се остане при важното.

Кой от вас, мамини душици, написа тези две изречения и така си изкълчи езика, че сигурно още накуцва? Какво се опитваше да избегне да каже, че така затъна в безлични глаголни форми (има – няма, да не се гони, да се остане) и накрая написа една голяма глупост? Знаем, драги читатели, че е мъчение да се четат такива измишльотини, но все пак, да прочетем пак. Какво ни казва това жури? Казва ни, че книгата е номинирана, защото в нея нямало „преднамереност“! С други думи, тя е едно случайно стечение на обстоятелствата – и слава Богу! Какво ли щеше да бъде, ако авторката беше имала намерението да каже нещо! Каквото непреднамерено излиза от устата (изпод перото, за любителите на старите клишета) – това е поезията, нали така, членове на журито? Сега разбираме защо всички напоследък все бръщолевят нещо за детството. Ами по този критерий най-голямата поезия е бебешкото гукане. Да се завърнем всички към нечленоразделното бълбукане на несъзнатото и да се свършва с тези тягостни опити да тълкуваме живота и смъртта!

А-ги, гу-гу-гууу! А-а-аааа! Ма-мам! Ги-ги-гу-гу-га-га! Агу-у! Ма-ма!

И тогава критиката – както я разбират нашите литератори – естествено ще си дойде на мястото. Ще може само да повтаря, без да се мъчи вече да симулира и да маскира безсилието си:

Браво на детето! Ам-ам! Гъди-гъди-гъди! Ще те изям, бе, бонбон!

Агу-у!

Достатъчно за наградата „Иван Николов“. Останалите номинирани автори – Петя Хайнрих и Васил Славов – няма да коментираме – при тях тук-там се срещат добри стихотворения, но толкова. A Кръстьо Раленков, макар и да има своите ограничения и слабости като поет, заслужено бе отличен.

 

 

Налага се обаче да продължим с обезпокоителните тенденции в нашата литература. Наскоро излязоха три „литературни анкети“ с Ани Илков, Владимир Левчев и Едвин Сугарев – дело на Института за литература при БАН и по-специално на Боряна Владимирова, чието име ние научихме покрай тези анкети и бихме желали тутакси да забравим. Уви, вече е невъзможно!

Трябва първо да кажем, че наскоро преди това бяхме чели една литературна анкета – с Радой Ралин, и се бяхме опитвали да четем още една – с Кирил Кадийски. Оказа се, че г-н Кадийски е толкова многословен, толкова обича сам да се слуша и да се самоизтъква, че след около стотина от общо близо 500 страници (!) ние оставихме книгата, погледнахме си часовника (животът е прекалено кратък!) и се измъкнахме с извинението, че имаме друга работа – досущ като хлапе, което е успяло да се измъкне от приятел на дядо му, който го е хванал за слушател. Веднъж затворили вратата от външната страна, избърсахме чело и подсвирнахме с облекчение. Уф, най-накрая – въздух! Едно от наказанията в ада спокойно би могло да бъде да те вържат за слушател на някой недооценен, но пък преливащ от самочувствие поет. Няма мърдане вовеки веков! О, ужасе! (Добър ден, г-жо Чолева!)

Анкетата с Радой Ралин бе по-четивна, макар че и нея едвам издържахме, там вече по други причини. От тази книга с разговори, записани през 1983 г., ние научихме следното:

Че още преди 1944 г. е било на мода младите поети да излизат на литературната сцена с партийни стихове. Ако сте били сред поети, родени до към 1980 г., неизменно сте чули някой от тях да възкликва „Първото ми стихотворение беше за Ленин / Димитров / Октомврийската революция…! Кой не е писал такива неща?!“ Въпросът е реторичен. Идеята е, че у всеки би трябвало да има таен стремеж да лиже подметки едва ли не още от проходилката. Или просто така ни се ще да бъде, нали, вие си знаете кои? И умилкващите се нови попълнения кимат! Да цитираме Ралин:

Добър вечер, народна милиция,
ти ни пазиш достойно сега.
Ний ти стискаме здраво десницата,
с верни удари смачкай врага.

 

Каква емоция!

Научихме също, че Ралин е бил отдаден ремсист в своята младост и в цялата анкета няма особени индикации, че поне в ретроспектива е съзнавал съучастничеството си в създаването на комунистическия режим у нас. А по този повод разбрахме и че:

Комунистическата партия още преди 1944 г. е имала „акции за превземане на провинциалния печат“ (69) и хора, които са били „инструктори в ЦК“ по литературните въпроси (!) или са „отговаряли“ за „ремсовите млади литературни работници“, пращайки им задачи, наставления и пр. (76-83). Колко проницателен е бил този Коминтерн! Колко ясно им е било, че ако искаш да поквариш едно общество, трябва да почнеш от главата и езика! Една от така получените инструкции е била да се фалшифицират изборите през 1945 г.

Срещу изборите идва при мен Иван Мартинов и ми дава няколко съдебни решения (тези, които още не бяха софийски жители, гласуваха със съдебно решение). С решенията трябваше да гласувам в различни райони. „Слушай – казва, – София е крепостта на реакцията, тука са събрани всички фашисти, бивши офицери, индустриалци, фабриканти. Ние трябва да ги победим!“ Той ме накара да гласувам на шест различни избирателни секции. Така че аз дадох за нашата победа шест гласа, както и други наши писатели. След това си ги казвахме тия „случки“ най-безобидно, но тогава трябваше властта да се задържи. (138)

Много е умилително това „той ме накара“! Да се усмихнем през сълзи и да преглътнем горчивата поука, че манталитетът тип „детска градина“ явно играе основна роля в големите трагедии в човешката история. Всъщност в разказа си на всички тези ужасяващи от днешна гледна точка събития – „прочистване“ на библиотеки и унищожаване на читалища (115), „работа“ върху хора, за да бъдат убедени да минат на страната на комунистите (ако трябва и с пистолет на масата) и т.н. и т.н. – Ралин неволно започва да използва изрази с неопределен подлог. Ах, как езикът сам издава отказа от себе си! „Бях избран…“, „изпратиха ме…“, „инструктираха ме…“, „връчен ни беше списък…“, „възлага ми се…“

А за завършек тук – нещо възвишенко:

И аз се радвах на тези две наши знамена [българското и югославското] едно до друго и излезлият ветрец ми суфлираше:

Виж, братски се прегръщат знамената
за вечна дружба в чест на Димитров!

 

Чернокожев: Рядко ще прочетеш такива възторжени стихове. [Рядко някой се е просвал с такъв заучен пирует по очи – три пъти сякаш се превъртя във въздуха!]

Ралин: Тогава нали още беше възторжено; после идва разочарованието.

 

Разочарованието е от Тито и от това, че партийните водачи са се оказали несменяеми, доколкото разбираме, но май не много повече.

Роднините, решили все пак да публикуват тази дълго стояла в чекмеджетата анкета, вероятно не си дават сметка как звучат тези разкази в ушите на съвременния човек – че читателят би могъл да бъде ужасен от пренебрежението, с което се говори за долни постъпки и престъпни дела, както и от безразличието, с което стремежът да запазиш мястото си в редиците на режима се описва като достойна и нормална „литературна“ амбиция. В крайна сметка, май няма нищо чудно, че литературата ни е така сива, блудкава и сладникава… Та тя с десетилетия е използвала литературните въпроси за камуфлаж на същинския въпрос: какво кому е угодно, за да се нагоди поетът – и накрая е престанала и да прави разлика между годно и угодно… Какво тук значи някаква си представка! Гаварит Масква със сладкий коминтернский шепот и подтичкват нашите литераторчета, изпълняват „задачи“, носят блюда и лижат. Лазенето – най-ценната сред литературните ценности. Е, имаме напредък. Сега сме минали на котешки отърквания. Мър-р-мяу! О-паа!

 

 

Така или иначе, ние тъкмо си мислехме колко е хубаво, че този перфидно вреден жанр на „литературната анкета“, създаден, за да институционализира одобрението на партията – анкета се е правела за шестдесетгодишния юбилей на заслужилия писател – е вече отмрял и ето че Литературният институт на БАН взе, че го „възроди“! Не с една, а с три анкети наведнъж! Авторката на това дело споделя, че била вдъхновена именно от анкетата с Радой Ралин, а ръководството на института плеснало с ръце и се зарадвало, че ще може да отчете дейност. Ние подозираме, че когато са се съгласили да бъдат „анкетирани“, тримата автори (Илков, Левчев и Сугарев) не са знаели в какъв капан влизат, а веднъж влезли, вероятно са решили, че не би било джентълменско да си излязат. Уви, не става дума за никакви пикантни подробности! Става дума за това, че едва ли някой би могъл да предположи, че изследовател в БАН може да е толкова неадекватен и некадърен, и на всичкото отгоре така фрапиращо лишен не просто от елегантност в общуването, а въобще от способност да общува. За да не ни обвините в преувеличения и голи приказки, ето ви един красноречив пример:

Боряна Владимирова започва анкетата си с Едвин Сугарев със следния въпрос: „Какъв е Вашият първи детски спомен и свързан ли е с вода?“ Оригинално начало. И все пак защо не „свързан ли е с шишарки и кисело зеле“? С бензин? С пастет? С фризьорски салон? Възможностите са неограничени!

Едвин Сугарев не трепва и започва да разказва свои ранни спомени, като добавя, че първият му детски спомен, свързан с вода, е трагичната смърт на баща му, който се удавя пред очите му. Читателят, естествено, в този момент се напряга и вече е не просто озадачен от странността на въпроса, но и притеснен от гафа, който по някакви тайнствени причини не е бил редактиран. Защо? И когато Сугарев завършва с описание на детския му страх, че може да бъде изоставен, Боряна Владимирова не отронва ни дума на извинение или съчувствие, заради едната учтивост! – а просто минава на следващия въпрос: „До шестгодишна възраст пребивавали ли сте в състояние на полусън?“ Оставяме това без коментар.

За читателите, които не са чели „литературни анкети“, ще поясним, че те са просто дълги интервюта, провеждани на части, като целта е да се създаде един вид диалогична автобиография. Каквито и да са слабостите на Чернокожев, той поне не само успява да разприказва Радой Ралин, но и направлява въпросите така, че разказът да се развива почти като в истински мемоар. Г-жа Владимирова е решила, че този подход е твърде традиционен за нея и затова тя ще задава уж случайни въпроси, доколкото разбираме най-вече свързани с нейните интереси (женски коси? герои от приказки?), грубо разделени на части, съответстващи на типичните периоди в живота на всеки писател (детство, първи стъпки в литературата и пр.). На представянето на анкетите с Ани Илков и Едвин Сугарев в Института по литература Владимирова нарече въпросите си „различни“ и „по-провокативни“. Трябва да се съгласим с нея! Въпросите наистина са провокативни, но те провокират най-вече удивление с тъпотата си.

Да дадем още няколко примера от мъчението на Едвин Сугарев:

Предлагам днес да започнем с нещо, което ми направи впечатление по време на първия ни разговор, а именно влечението Ви към жените.

Така де, едни ги влекат жените, други – не. Да продължим.

Казахте, че жените са важен сегмент от Вашия живот. Попадали ли сте в особени ситуации и изпитвали ли сте ницшеанско презрение към определени жени, възприемайки ги като двуноги, при които желаете да влезете с камшик в ръка?

Сега, ние знаем, че много ви заинтригува камшикът тук и че сигурно се чудите колко крака всъщност имат жените, но запазете сили за следващия въпрос.

Какво е жената в представите на един поет – нужда, украшение или болест?

Имаме по-добро предложение: рефлекс, табуретка или чадър? Или още по-добре: кихане, бръснач или амнезия?

И за да се върнем към реалността, следващият въпрос на Гала – пардон, на анкетиращата Владимирова:

Защо с любовта шега не бива?

За да не си помислите, че Ани Илков се е отървал по-леко, ето и няколко от зададените на него въпроси. Забележете липсата на каквито и да било връзки между тези три поредни въпроса:

Как се борите с езика, докато пишете едно стихотворение – като с мечка или като с друго животно?

Мислили ли сте какъв е профилът на Вашите читатели и ще бъдете ли обиден, ако разберете, че стихосбирката Ви „Изворът на грознохубавите“ се чете като любимо четиво от родни плеймейтки?

В какъв процент се различавате от Елин Пелин – Певеца на българското село? 90, 100?
(123 – 125)

Дали пък в БАН не разработват нови технологии за приложение на несвързаността?

Както всеки може да забележи, тук сме някъде в ниската журналистика, а може би и под нея. И както може и да се предположи, на подобни въпроси поетът е отговарял горе-долу учтиво, а анкетиращата просто е преминавала на следващия си „провокативен“ въпрос. Диалог няма. Мемоар и картина на времето през погледа на поета не се очертава. Получава се просто една каша от глупави въпроси и фрагменти от мисли и спомени, на които е нямало кой да откликне. Усещането за читателя е подобно на това да седиш в кино и някой пред теб не само да ти закрива екрана, но и да вдига шум и непрекъснато да те кара да гледаш него, вместо актьора, който от своя страна танцува валс, да речем, с въображаем несъществуващ партньор и накрая отпуска ръце и се тръшва на диванчето (!) в отчаяние и поразителна самота. За разговор трябват поне двама и ние се чудим доколко на вид почти патологичната неспособност на Владимирова да проведе разговор е симптом на нашето време, и доколко е признак за нивото на изследователите от Литературния институт и съответно онова в „Българска филология“ на Софийския университет, който е подготвил този наш изследователски кадър. Чакайте, там не бяха ли редакторите на „Литературен вестник“…? Всичко, значи, си е на мястото.

И за да не завършим съвсем мрачно – все пак Коледа е – ще отбележим, че за наша радост и удоволствие Ани Илков, след една-две не много силни книги, се е завърнал с нова стихосбирка: „До края на смъртта“. Това е, най-общо казано, книга за светлината:

и пада сняг а те вървят
надуват сухи сламки и по ноти
раздират небесата с барабан
и светлината се смени по божи план

 

Весели празници, драги читатели! И до скоро!

Ваша Рада Б.

 

 

За илюстрации към текста са използвани (поред): карикатура на Уилям Хогарт; снимка на котенце (неизвестен автор); кадър от филма „Париж ни принадлежи“ на Жак Ривет; детайл от илюстрация на Уилям Блейк към стихотворение на Томас Грей; „Бистро“, снимка на Робер Доано.