Чудесен е вкусът на шепа сняг
за жадните в жегата.
Чудесен е пролетният вятър
за моряците, които чакат да отплават.
А още по-чудесен – тънкият чаршаф,
завил в леглото двама влюбени.
Обичам да цитирам антични стихове, когато поводът е подходящ. По цял ден слушам, спомням си повечето от това, което чувам, но понякога не знам как да навържа всичко. Тогава се опитвам да задържа думите или фразите, в които откривам някаква истина.
В квартала около Плака, който преди век е бил блато и където днес се намира пазарът, ме наричат Цобанакос. Означава човек, който пази овцете, човек от планината. Кръстиха ме така заради една песен.
Всяка сутрин, преди да ида на пазара, почиствам хубаво обувките си и избърсвам прахта от моята шапка Стетсън. В града е пълно с прахоляк и мръсотия, особено когато дойде голямата жега. Нося и вратовръзка. Любимата ми е една в яркосиньо и бяло. Слепият не бива да занемарява външния си вид, иначе хората могат да си направят погрешни заключения. Обличам се като бижутер и продавам тами на пазара.
Удобно е за един слепец да продава тами, защото може да ги различи на допир. Някои са тенекиени, други – сребърни или златни. Всичките са тънки като парче плат и големи колкото банкова карта. Тама идва от глагола tázo, давам обет. Хората дават някакъв обет и се надяват на благословение или избавление. Младите мъже си купуват тама с меч, преди да идат в казармата, което е един вид начин да се помолят: Нека се върна жив и здрав.
Или ако някому се случи нещо лошо, сполети го болест или нещастие, хората, които го обичат, могат да дадат обет пред Господ, че ще направят добро дело, ако любимият им човек оздравее. Ако си сам-самичък, може да го направиш и за себе си.
Преди да идат да се помолят, хората си купуват тама от мен и промушват панделка през дупчицата ѝ, а после я връзват до иконите в църквата. Така, надяват се те, Господ няма да забрави молитвите им.
В ковкия метал на тамите е гравиран някакъв символ или частта на тялото, която е болна. Ръка, крак, корем, сърце, ръце или, както и в моя случай, очи. Преди имах тама с куче на нея, а свещеникът негодуваше, че било богохулство. Нищо не разбира този свещеник. Цял живот е прекарал в Атина, та не знае, че в планината кучето може да се окаже по-важно, по-полезно и от собствената ти ръка. Той не си и представя, че да загубиш магарето си може да бъде по-страшно от болен крак, който не минава. Цитирах му Евангелието: „Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни…“. Когато му казах това, той подръпна брадата си и се завъртя, сякаш от Дявола бягаше.
От какво се нуждаят мъжете и жените на този свят – за това свирачите на бузуки могат повече да разкажат от свещениците.
С какво се занимавах, преди да ослепея? Няма да ви кажа. И три пъти да ви беше дадено да познаете, пак нямаше да можете.
Историята започва предния Великден. Неделя сутрин. Въздухът мирише на кафе – миризмата се носи по-далеч, когато слънцето вече е изгряло. Един мъж ме пита на развален английски дали имам нещо за дъщеря му.
Малка ли е? – попитах.
Вече е жена.
Къде е болката?
Навсякъде, – отговори.
Може би сърце би било подходящо? – казах, търсейки опипом тамата, за да му я подам.
Тенекиена ли е? – Акцентът му звучеше като френски или италиански. Предположих, че е колкото мен, може би малко по-възрастен.
Имам и златна, ако предпочитате, – отвърнах му на френски.
Няма как да се оправи, – каза ми.
По-важен е обетът, понякога няма какво друго да сториш.
Аз съм железничар, – каза, – не магьосник. Дай ми най-евтината, тенекиената.
Чух как проскърцват дрехите му, докато вадеше портфейла от джоба си. Носеше кожени панталони и кожено яке.
Пред Господ няма разлика между тенекиената и златната, нали?
На мотор ли пътуваш?
Да, с дъщеря ми, за четири дни. Вчера ходихме да видим храма на Посейдон.
В Сунион?
Виждал ли си го? Бил ли си там? Прощавай.
Виждал съм го, някога, – казах и посочих черните очила.
Колко струва тенекиеното сърце?
За разлика от гърците, плати, без да се пазари.
Как се казва тя?
Нинон.
Нинон?
Н-И-Н-О-Н, – повтори ми името буква по буква.
Ще мисля за нея, – казах и прибрах парите. И докато изричах думите, чух нечий глас. Явно дъщеря му също е била някъде из пазара. Сега стоеше до него.
Виж! Новите ми сандали! На ръка са правени! Никой не би познал, че току-що съм си ги купила, сякаш съм ги носила от години. Може да съм ги купила за сватбата, която не се случи.
Тук между пръстите не те ли убива? – попита железничарят.
Джино щеше да ги хареса, той има вкус за сандали.
Много са красиви, така вързани на глезена.
И по натрошено стъкло да вървиш, пак ще те пазят – каза тя.
Ела насам, дай да видя. Да, кожата е хубава и мека.
Помниш ли, Папа, когато ме сушеше след баня, аз сядах с кърпата на коляното ти, а ти ми разказваше как всяко пръстче е сврака, която откраднала това и това и онова, а после отлетяла…
Говореше със спокоен, но скоклив ритъм, без нито да смотолевя, нито да провлачва сричките.
Гласовете, звуците и миризмите сега са като дар за очите ми. Слушам и вдишвам, а след това гледам, като насън. Докато слушах гласа ѝ, виждах резени пъпеш, внимателно подредени в чиния. Знаех, че веднага ще разпозная гласа на Нинон, ако го чуя отново.
Изминаха няколко седмици. Чуех ли някой да проговори на френски в тълпата, случеше ли се да продам някоя и друга тама със сърце върху нея, или ако доловях свистенето от гуми на мотор откъм светофара – всичките тези неща извикваха у мен спомена за железничаря и неговата дъщеря Нинон. Двамата преминаваха през ума ми, но не се задържаха. И тогава, една вечер в началото на юни, нещо се промени.
Вечер обикновено се прибирам от Плака пеша. Едно от последствията на слепотата е, че развиваш необикновено чувство за времето. Часовниците са ми безполезни, въпреки че ги продавам понякога, и все пак винаги знам колко е часът, до минута. По пътя към вкъщи редовно минавам край десетина души, с които си разменям по няколко думи. Видят ли ме – знаят колко е часът. Един от тях е Костас, но нашата история с него е друга, още неразказана.
На лавиците у дома държа тамите, многото ми чифтове обувки, един поднос със стъклени чаши и гарафа, парчетата ми мрамор, няколко парченца корал, рапан, багламата – на най-горната лавица, рядко я свалям от там, – буркан с шамфъстък, няколко снимки в рамка, – да, снимки, – и моите цветя: хибискус, бегония, бърдуни, рози. Докосвам ги всяка вечер, за да проверя как са и колко нови цветове са пораснали.
След като се измия и пийна нещо, обичам да слизам до Пирея с влака. Разхождам се по вълнолома и от време на време питам някого да ми каже кои кораби са пристигнали и кои ще отплават тази вечер, а после прекарвам вечерта с моя приятел Яни, който сега върти една кръчма.
Гледките никога не престават. Затова очите се изморяват. Но гласовете, а и всяко нещо свързано с думите, – те идват отдалеч. Седя в Янината кръчма и слушам как си говорят старците.
Яни е на годините на баща ми. Бил е рембетис, свирач на бузуки, доста известен след войната, и даже е свирил с големия Маркос Вамвакарис. Сега вади шестструнното си бузуки само когато старите му приятели го помолят, но това се случва почти всяка вечер, така че нищо не е забравил. Свири, седнал на ракитов стол с цигара, бодната между кутрето и безименния пръст на лявата ръка, която докосва грифа. Случва се понякога, когато засвири, да стана да потанцувам.
Когато танцуваш на ребетико, стъпваш в кръга на музиката и ритъмът е като кръгла клетка, в която танцуваш пред мъжа или жената, от чийто живот се е родила песента. Със своя танц ти почиташ скръбта им.
Изкарайте смъртта от двора –
не искам да я срещам.
Часовникът на стената
отмерва погребална песен.
Нощ подир нощ да слушаш ребетико е като да бъдеш татуиран.
*
Ех, приятелю, – каза ми Яни тази юнска вечер, след като бяхме изпили две чашки ракия, – защо не заживееш с него?
Не е сляп, – казах.
Повтаряш се, – отвърна ми.
Тръгнах си от кръчмата, за да хапна едно сувлаки зад ъгъла. След това, както често правя, помолих Васили, внука, да ми изнесе един стол на тротоара, и седнах по-надолу по тясната уличка срещу дърветата, където в интервалите на прибоя тишината е по-дълбока. Зад гърба ми имаше обърната на запад гола стена, от която лъхаше насъбраната през деня топлина.
Чувах отдалече, че Яни свири едно ребетико, за което знаеше, че е от любимите ми:
Очите ти, сестриче,
пронизват ми сърцето.
Не знам защо, но не се върнах в бара. Останах на стола с гръб към стената и с бастун между коленете и зачаках, както човек чака, преди бавно да се вдигне и да затанцува. Ребетикото свърши, предполагам без никой да се стане да танцува.
Останах там. Чувах как крановете товарят корабите, товареха ги по цяла нощ. И тогава съвсем беззвучен глас проговори – познах гласа на железничаря.
Федерико, – казва, – come sta? Радвам се да те чуя, Федерико. Да, тръгвам утре, рано сутринта, след няколко часа, и ще пристигна при теб в петък. Не забравяй, Федерико, аз плащам всичкото шампанско, така че поръчай три, четири кашона! Каквото избереш. Нинон ми е единственото дете. И се жени! Sì. Certo.
Железничарят говори по телефона на италиански в кухнята си. Къщата му има три стаи и се намира в Модан, от френската страна на Алпите. Той е стрелочник, втори ранг, и името на пощенската му кутия е Жан Фереро. Родителите му са емигранти от Италия, от града на ориза – Верчели.
Кухнята не е голяма и изглежда още по-малка заради големия мотор вътре, подпрян пред входната врата, която гледа към улицата. Личи си, че мъж е готвил – тиганите са зарязани на печката. В стаята му, както в моята в Атина, няма и следа от женско присъствие. Стая, в която живее мъж без жена – и мъжът, и стаята са свикнали.
Железничарят затваря телефона, отива на масата, където е разгърната карта, и взима един списък с номера на пътища и имена на градове: Пинероло, Ломбриаско, Торино, Казале Монферато, Павия, Казалмаджоре, Борджофорте, Ферара. Залепя с тиксо списъка върху таблото на мотора. Проверява спирачната течност, охладителната течност, маслото, налягането на гумите. С левия си показалец леко повдига веригата, за да провери дали е достатъчно стегната. Включва двигателя. Таблото светва в червено. Проверява фаровете. Действията му са методични, внимателни и преди всичко – нежни, сякаш моторът е жив.
Berger, John. To the Wedding. Bloomsbury, 1995. Превод от английски Казимир Храбър.