Ако наистина внимателно търсим решението на някоя задача по геометрия и след час все още сякаш не сме открили нищо, ние все пак, през цялото време, сме напредвали в едно друго, по-мистериозно измерение. Без да разберем, узнаем, без да усетим дори, това на пръв поглед напразно усилие е осветлило душата ни. Плодът му ще се появи един ден, след време, в молитвата ни. Ще го открием без съмнение и в някое друго занимание на духа, което може да няма нищо общо с математиката. Може би един ден онзи, положил това уж безплодно усилие, благодарение на него ще усети по-ясно красотата на някой стих от Расин. А че плодът на усилието ще открием в молитвата, това е без съмнение.
Най-голямата ни опора във вярата е да знаем, че помолим ли се на нашия Отец за хляб, той няма да ни отвърне с камъни. Но дори извън религиозната вяра, винаги когато човек положи усилие и концентрира вниманието си върху нещо с единственото желание да съумее по-добре да схване истината, той развива духа си, макар ѝ усилието му привидно да е отишло нахалост. Ето как една ескимоска приказка разказва за произхода на светлината: „Гарванът, който във вечната нощ не откривал храна, пожелал светлината и светът се развиделил.“ Ако има искрено желание и ако обектът на това желание е светлината, желанието създава светлина. А желание има там, където умът се съсредоточава изцяло. Стремежът към светлината изключва всяка друга облага. Все пак, положените усилия остават привидно безплодни с години, докато един ден светлината, право пропорционална на усилията ни, не изпълни душата. Всяко усилие прибавя малко злато към тази съкровищница, която нищо на този свят не може да опорочи.
[…]
Затова трябва да се учим, без да се стремим да изкарваме добри оценки или да си вземем изпитите, без да желаем да бъдем отличници, без изобщо да вземаме предвид предпочитанията си или да наблягаме на предметите, които ни се отдават – трябва да се посвещаваме на всяко упражнение, защото то ще ни помогне да развием умението да се съсредоточаваме с онова внимание, което е самото естество на молитвата. Щом се захванем с някоя задача, трябва да се стремим да я изпълним; без това желание няма истинско усилие. А чрез него същинската ни дълбока цел е единствено да развием способността си да съсредоточаваме вниманието си, точно както, когато пишем, изписваме буквите не заради формата им, а заради идеята, която искаме да изразим.
[…]
За да съсредоточаваме истински вниманието си, трябва да се научим как да го правим.
Често, вместо да се съсредоточим, ние напрягаме тялото си. Ако кажем на учениците „Сега внимавайте!“, те сбръчкват вежди, затаяват дъх, стягат мускулите си. Ако след две минути ги попитаме над какво са се съсредоточили, те не биха могли да ни отговорят. Не са се съсредоточили над нищо. Не са внимавали. Само са си напрегнали мускулите.
Често, когато се учим, само хабим силите си. Понеже накрая сме изтощени, ние се заблуждаваме, че сме свършили нещо. Това е илюзия. Умората в случая няма нищо общо с работата. Работата е онова усилие, което дава плод, независимо дали ни уморява или не. А това напрягане на мускулите е безплодно, дори да сме водени от най-добри намерения. Това са онези добри намерения, които постилат пътя към ада. Ако се учим така, може да изкараме добри оценки в училище, но това би било не благодарение на усилието, а по-скоро на вродените ни качества. Такова учене е винаги безполезно.
Волята, онова, което ни кара да стиснем зъби и да изтърпим мъчнотията, е основното оръжие на чирака при ръчния труд. Но противно на общоприетото схващане, тя няма никакво място в учението. Интелектът не се води от нищо друго, освен от желанието. За да има желание, трябва да има удоволствие и радост. Умът се развива и дава плод единствено в радостта. Радостта да се учиш е за ученика онова, което е дишането за бегача. Без нея ученикът е просто карикатура, чирак, който накрая на своето обучение няма да е овладял дори занаята.
Съсредоточаването е усилие, най-трудното усилие може би, но то е в същото време [в някакъв смисъл] липса на усилие. Само по себе си то не ни уморява. Когато усетим умора, вече е невъзможно да се съсредоточим, освен ако не сме вече много напреднали в умението. Тъй че е по-добре да си починем и да се върнем към заниманието си по-късно. Да отклоняваме вниманието си и да го възвръщаме, сякаш вдишваме и издишваме.
Двадесет минути съсредоточено внимание са безкрайно по-ценни от часове бръчкане на вежди, след които с чувство на изпълнен дълг бихме си казали: „Добре поработих днес!“
Но това овладяване на вниманието е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед. Нещо в душата ни бяга от истинското съсредоточаване дори повече, отколкото тялото се стреми да избягва умората. Това нещо в нас е по-близо до злото от плътта. Затова всеки път, когато успеем да се съсредоточим, унищожаваме част от злото в себе си. Ако го правим с това намерение, дори петнадесет минути внимание биха били по-ценни от куп добри дела.
Да се съсредоточиш, означава да умиротвориш мисълта си и да я оставиш празна, отворена, готова да поеме в себе си външния свят, като едновременно с това задържаш – сякаш под нея, в подножието ѝ, – всичките придобити знания, с които си принуден да боравиш. Мисълта трябва да стои като човек, изкачил се на планински връх, който обхваща с поглед горите и долините пред себе си, без да се вглежда в тях нарочно. Но най-вече, мисълта трябва да бъде празна, да не търси нищо, а да стои в очакване, готова да поеме външния свят в неговата неподправена истина.
Най-ценните неща не бива да бъдат търсени; тях можем само да чакаме. Не е по силите на човека да ги намери, а тръгне ли да ги търси, наместо тях ще открие фалшиви скъпоценности, чиято лъжовност не би разпознал.
Решаването на една задача по геометрия не е ценно само по себе си, но за него важи същият принцип, защото ни дава образа на съкровеното. Бидейки частичка от истината за нещо конкретно, то представлява чист образ на Истината, единствената, вечна и жива Истина, която един ден с човешки глас ни се е открила: „Аз съм истината.“
Погледнато по този начин, всяко учене прилича на свещенодействие.
При всяка задача има различен начин да стигнем до истината, без да я търсим, водени единствено от желанието. Начин, който ни позволява да съсредоточим вниманието си върху даденостите на една задача по геометрия, без просто да търсим решението ѝ, да вникнем в думите на някой латински или древногръцки текст, без да се опитваме просто да му дадем някакво тълкувание, или пък, когато пишем, да изчакаме правилната дума сама да излезе изпод перото ни, измествайки всички ненужни фрази.
[…]
Не само любовта към Бога е в същината си внимание. Такова е и естеството на любовта към ближния, за която знаем, че е също любов към Бога. Нещастният не се нуждае от нищо друго на този свят, освен от внимание. Способността да насочим вниманието си към някой нещастен човек е нещо твърде рядко, много трудно. Почти чудо е. Повечето хора, които вярват, че са способни на това, се заблуждават. Топлотата, поривът на сърцето и милостта не са достатъчни.
В първата легенда за Граала се казва, че този чудотворен съд, който със силата на причастието засища всеки глад, принадлежи на онзи, който първи попита неговия пазач, чието тяло е почти парализирано от тежка рана: „Какво те мъчи?“.
Силата на любовта към ближния се състои именно в това: да можеш да попиташ „Какво те мъчи?“. Ако можеш да го сториш, ти знаеш, че нещастието съществува, че не става дума за екземпляр в някаква колекция или обозначената социална категория на „нещастните“, ами за човешко същество, като теб самия, което нещастието един ден е повалило, оставяйки белег като никой друг. За това се иска само да можеш да обърнеш поглед към човека – и без това не може.
Този поглед е преди всичко внимателен. Той изисква да освободиш душата си от всякакво съдържание, за да може да поеме тя човека такъв, какъвто е, в неговата истина. Само онзи, който владее вниманието си, е способен на такъв поглед.
Също толкова вярно е, макар и парадоксално, че ако отдадем вниманието си на някой превод от латински или пък на задача по геометрия, дори да не се справим добре с тях, ние се подготвяме един ден, когато случаят го изисква, да дадем на някой нещастен човек в най-съкрушителния за него момент именно онази подкрепа, която би могла да го спаси.
Превод от френски: Казимир Храбър.
Réflexions sur le bon usage dans Attente de Dieu. Fayard, 1985.
Илюстрация: фотография на Пол Козал.