Настоящият текст е превод на интервю с Франсис Але, което можете да гледате на френски тук. С малки съкращения и редакции за яснота. 

 

Илюстрация: Ерик Даниел.


Как става човек ботаник?

Като студент, подобно на много други хора, аз се интересувах най-вече от животните и даже ги изучавах обстойно в продължение на години – животни, вкаменелости и пр. Живеех в Латинския квартал в Париж и на прозореца ми имаше саксия. Не знам кой я беше сложил там – не бях аз. Един ден видях в нея растение, което беше покълнало там само. Не се грижех за него, то само поникна, разви се, цъфна, роди семенца и се пося наново. Появиха се цяла дузина от същото растение. Този процес ме изуми. Ботаникът в мен се роди с тази саксия. Помислих си: „Животните са чудесни, няма спор. Можем да се идентифицираме с тях, но в същото време трябва да се грижим за тях – трябва да ги храним и да им чистим. Докато растението е самостоятелно, то е образ на пълната независимост и свобода.“ Тази мисъл ме стъписа навремето. Нима не е най-чудното нещо на света?!

 

 

Що е дърво? Що е гора?

Ще дам едно малко шеговито определение: ако се блъснеш в него и колата се счупи, значи е дърво. Всъщност това определение не е толкова глупаво, колкото изглежда на пръв поглед, защото става дума за обем, механични свойства, твърдост и пр. Може да го преведем на по-научен език, но в крайна сметка няма да кажем нищо различно.

Когато кажем „гора“, всеки си представя нещо. Онзи, който живее на север от полярния кръг, има съвсем различна представа за гората от човек, който живее на екватора. Двамата може да имат подобна представа за дървото, но образът на гората е съвсем различен.

Какво е „гора“? Трябва да кажа, че определенията, които съм чел в речниците и в научната литература, са просто ужасни. Не съм срещал добро определение на гората, но и самият аз не мога да дам такова. Действителността не може да се побере в дефиниция със задоволителна точност. Все едно да се опиташ да дефинираш човешкото същество. Няма просто определение на човека. Неминуемо навлизаш в описанието на сложни процеси, но тогава вече не става дума за определение.

 

Дървото и човека: много различни, но все пак подобни?

 През всички епохи хората са забелязвали приликата между дървото и човека. Често описваме дървото с думи, заети от морфологията на човека. Свързаността на двете е много дълбока и древна и се среща във всички култури. Ние винаги например сме карали дърветата да говорят. Те ни се струват заплашителни. Уподобяваме клоните им на ръце, корените – на нокти. Според настроението ни, дърветата може да ни изглеждат приятни или зловещи. Но всичко това е антропоморфизъм, а на дървото хич не му пука. То не е искало от нас да го сравняваме с човека. На мен лично не ми харесва антропоморфизма и смятам, че много по-добре можем да разберем дървото, ако се абстрахираме от сравненията с човека. Изисква се голямо усилие. Но абстрахираме ли се, различията изпъкват, а именно те според мен са интересни.

Най-очевидната разлика е, че дървото е неподвижно, а човекът се движи. Тази разлика е първата от много дълъг списък. Човекът търси храна или сексуални партньори, като се движи. Дървото обаче е неподвижно и следва да се храни по различен начин: храната трябва да идва при него. Колкото до сексуалните партньори, ситуацията е абсолютно необичайна. Как да се реализира сексуалността, когато и двамата партньори са застопорени примерно на 300 метра един от друг? Изисква се особен подход. Мисля, че извън вертикалността, човекът и дървото всъщност не си приличат въобще.

Да се върнем на храненето. Понеже дървото не може да отиде при храната, храната трябва да дойде при него, иначе то ще умре от глад. С какво се храни дървото? С въглерод и слънчевата светлина. Те се намират навсякъде. Тъй че ето: дървото няма нужда да се движи, защото въглерод и слънчева светлина има навсякъде. Физиците обаче ни казват, че енергийното съдържание на слънчевата светлина е много по-ниско в сравнение с това в нашата животинска храна. Затова дървото трябва да развие огромни органи, с които да улавя повече светлина. Ще ви напомня, че едно най-обикновено дърво – не големите дървета в екваториалните гори, а едно малко дърво, каквото намираме по улиците, представлява около 150-200 хектара повърхност [1 хектар = 100х100 м2]. Ако броим всичко – листата, клоните, ствола, големите и малките корени, съвсем тънките коренчета и абсорбиращи власинки, 200 хектара – цифра, с която никой не спори – дори е твърде ниска. Човекът е едва 2-3 квадратни метра като повърхност. Не зная колко точно, но не е много. За да бъдем подвижни, трябва да имаме малка повърхност. Ако решим да съществуваме неподвижно, тогава голямата повърхност няма никак да ни пречи. Ето една разлика във формата, наложена от начина на хранене.

Бидейки подвижен, човекът, а и всяко животно, овладява сравнително добре пространството. Това е нашето призвание, така да се каже. Ние сме приспособени за движение и пространството ни се отдава. Но за сметка на това времето ни убягва. За човешкото същество протичането на времето винаги е било мистериозно и страховито. Както споменава биологът Ив Копан, изумително е, че два биологични вида, единият от които произлиза от другия, са вече толкова различни. Ние не успяваме да интегрираме фактора на времето, но сме добри в овладяването на пространството. Дървото от своя страна, понеже е неподвижно, не може да опознава пространството, макар че все пак го прави по малко, докато расте. За сметка на това то владее времето. Не само дървото, всички растения по принцип са шампиони в овладяването, разкриването и оползотворяването на времето.

 

Индивид ли е всяко дърво?

Думата „индивид“ означава „неразделим, неразчленим“. Индивид можем да наречем златната рибка, котката или човека. Това ще рече, че ако вземем един човек и го разрежем на две равни части, с него е свършено. Ако обаче направя същото с едно дърво, получавам две дървета! И с една ножица, стига да имам достатъчно време, от едно дърво бих могъл да създам хиляди други. Очевидно дървото не е неразчленимо, тоест, не е индивид. Това е един възможен отговор на въпроса.

Идеята за индивида се свързва с генетична хомогенност. Ние обаче знаем, че в едно дърво се съдържат не един, а повече геноми – още една причина да не възприемаме дърветата като индивиди, макар че имаме този навик.

Удивителното е, че дървото няма жизнено важна част. Дърветата са чудовищно големи живи същества – те са най-големите, най-тежките сред живите същества, които някога са съществували. И не е никак лесно да ги убиеш. Колкото и голямо да е едно животно, ако познаваш малко анатомията му, можеш да го промушиш на определено място и то умира. Има жизнени органи. Дървото няма жизнени органи. Мога да отрежа половината – другата половина ще продължи да живее.

 

Дървото безсмъртно ли е?

Преди малко се питахме дали дървото е индивид. Отговорът е: не, не е индивид. Тогава какво е? Едно от откритията на последните тридесетина години е, че дървото е колония, колония от „индивиди“. Как минаваме от индивиди към колония? Зоолозите познават добре процеса, особено онези, които изучават коралите. Именно в преминаване от индивид към колония дървото се сдобива с безсмъртие. Индивидът е смъртен, всички индивиди са смъртни. Но колонията не е. Знаем, че колониите от корали са на практика безсмъртни. Кораловият риф може да стане толкова голям, че с тежестта си да потопи острова, който го носи. Тогава коралът продължава да расте, така че винаги да достига светлината, проникваща през морската вода. Тези организми могат да живеят в продължение на цели геологически епохи. Същото е и с дърветата. Колонията, която е дървото, на практика следва да бъде разбирана като безсмъртна. Това не означава, че дърветата не умират. Напротив, всички знаем, че дърветата умират. Но дървото умира винаги поради външна причина. Може силен порив на вятъра да го събори, може да го удари гръм, може да бъде нападнато от патоген или пък някой дървар да го отреже. Причината винаги идва отвън. В дървото не е заложено генетично да остарее и да умре. Това означава „на практика безсмъртно“. Ето още една разлика с човека.

 

Защо тогава говорим за средната продължителност на живота на едно дърво?

Податливостта на патогени еволюира по време на живота на дървото. Вярно е, че известни дървета, като чадъровидното корково дърво на Амазонка (Musanga cecropioides), цекропиите на Амазонка и Африка, или при нас брезите например, не живеят много дълго. И въпреки това, те умират по външни причини, както казах. По-податливи са на външни фактори. Така статистически погледнато, можем да говорим за средна продължителност на живота при дърветата. Видимо брезата живее по-малко от ясена, а ясенът – от дъба, а пък дъба – от калифорнийския бор.

 

Всички дървета ли представляват колонии или има видове, които са колонии, и такива, които не са?

Не всички са колонии. От гледна точка на еволюцията – това разбираме от изследването на вкаменелости на дървета – първите дървета не са колонии. Те са единични структури. Дори и в сегашната флора, например палмата или араукарията – това прекрасно дърво! – не са колонии. Те са единични същества. Можем да ги разглеждаме като архаични решения на проблема. Колонията като структура е по-късна придобивка. Модерните растения като ето това (показва сух клон, от който е израснало ново дърво като клонче) са стигнали до друго решение. Дървото се е наклонило, неясно защо, може би просто поради земното притегляне. Реакцията му е била да създаде ново дръвче, което да расте нагоре. Палмата не може да направи подобно нещо. Наклони ли се, остава наклонена. Това дърво тук вече е колония и то създава ново дръвче, за да си възвърне изправената стойка. Това ново дръвче накрая ще замести наклонената част, а тя самата ще изчезне. На този клон, който донесох от Австралия, съвсем ясно се вижда, че става дума за ново дърво, защото корените са ясно очертани на повърхността. Ето нагледно какво представлява придобивката на колониалната структура при дърветата.

 

Как дървото прави любов?

Нека да се върнем на основното: дървото е неподвижно. Двамата партньори не могат дори да се видят, така да се каже. Трябва им нещо, което да ги свърже, посредник. И ето на едно дърво му хрумва, – ако продължим с антропоморфизма, – да използва вятъра. Много растения използват именно вятъра, който пренася сексуалните клетки от единия до другия партньор. Неудобството е, че вятърът не подбира. По-голямата част от клетките падат по асфалта или в реката и са пропилени. Единственият начин дървото да компенсира тази загуба е да произвежда астрономическо количество сексуални клетки, така че все пак няколко да достигнат до партньора.

Има обаче друг възможен посредник, много по-удачен: животните, защото те се движат. Следователно, животното някак си трябва да бъде привлечено, за да вземе сексуалните клетки. Как да стане това? Ами, има едно много просто решение – чрез нещо превъзходно за ядене или обещанието за нещо за ядене. Това при животните работи! Както и при хората. Когато гледам как студентите ми се катерят по дръвчето, за да берат кайсии, ми е много забавно. Казвам им, че правят точно това, което дървото иска от тях. Това малко ги смущава. Така или иначе, дървото знае как да привлече животното: чрез съблазнителни форми – цветя, красиви цветове. Дотук все още съблазънта е интелектуална. Нещо е красиво, привлекателно, но същинската мотивация е храната. Животното много бързо разбира, – защото може да бъде научено, – че ако дойде при това или онова цвете, с тази форма, ако последва този мирис, който така му харесва, ще получи наградка. Не отнема много време да бъде приучено, че това работи, и в действителност то получава хранителна награда – нектарът на цветята. Нектарът е прекрасна храна, сладка, с необикновен вкус! Ние самите го знаем от меда. Така по един или друг начин животното е привлечено, то идва и пренася сексуалните клетки на дървото. Гарантирам ви обаче, че животното не идва за това, то няма никаква представа. Или поне не това го кара да дойде. Това, че пренася сексуалните клетки, е нещо допълнително. Животното оставя цветето, но още е гладно. Животните са така – постоянно са гладни. И то продължава най-напред по други цветове на същото дърво, а после му писва и отива на друго дърво. Така разнася сексуалните клетки на нужните места.

Веднъж, след като оплодяването се осъществи, животното трябва да се махне, защото семената, а после и плодът, се формират бавно. Ако животното се намеси в този момент, би било катастрофално. То би унищожило нещо, което още не е узряло, за да бъде разпръснато. Тъй че за известно време нямаме нужда от животното. Какво правим? Растението създава зелени плодове. Най-напред те са действително зелени, за да не се виждат. Освен това, един зелен плод означава точно това: зелен плод – може да е покрит с бодли, понякога е непоносимо стипчив, вкусът му никак не е привлекателен. Така животните губят интерес към цялата работа.

Това обаче не е краят. Настъпва моментът, когато плодът е узрял. Отново имаме нужда от животното, за да разпръсне семената. Ако не ги разпръснем, поради гравитацията плодът ще падне, ще се размаже до ствола на дървото и семената ще покълнат точно там, където не трябва – под дървото. От гледна точка на географията на живота, това би било напълно безсмислено. Значи трябва да разпръснем семената и отново можем да повикаме вятъра на помощ. Но отново вятърът не работи много добре, тъй че пак викаме животните. Сега, след като е прогонило животните, дървото отново ги повиква. Стратегията му сега са плодовете, чиято форма и цвят са приятни. Когато отворим плода, се разнася апетитен аромат. И животното идва. То е различно от онова, което разнасяше гаметите, но и то е постоянно гладно. Поглъща семената, те преминават през храносмилателната му система, а след това биват разпръснати в природата, но надалеч, понеже животното се движи.

Не знам вие какво смятате, но аз мисля, че животното бива манипулирано в цялата тази история, защото всеки път то е мотивирано от храната и всеки път, един вид зад гърба му, го караме да върши и нещо друго, без то да го осъзнава. Все си представям дървото като една британска графиня, – не знам защо точно британка, – но една малко претенциозна графиня, която не може да се движи. Седи в своя фотьойл и нарежда на иконома си да ѝ донесе чай и бисквити. Той носи. Добре, отивай си сега, нямам нужда от теб. После пак го вика, понеже трябва да отсервира и да изчисти трошичките. И икономът идва и си отива. Имам чувството, че животните в нашата история, макар и да се ласкаят, че имат мозък, докато растенията нямат, са малко като този прислужник. Растението ги командва. А в основата на всичко е един вид борба между владеенето на времето и владеенето на пространството. Животното владее пространството, но не разбира времето. Растението не може да владее пространството, защото е неподвижно, но владее времето – то разполага с времето по начин, който му дава надмощие над тези, които владеят пространството. И имам чувството, че животното, и дори човешкото същество – споменах студентите ми преди малко, – е манипулирано в този процес. Ние сме доминирани от едно същество без мозък, което ни командва, както си иска.

 

Срамежливостта на короните при дърветата

Понятието за „срамежливост на короните“ се ражда в Австралия през 60-те години на ХХ в. Самият термин отразява дълбок антропоморфизъм и е твърде неудачен. Само повърхностно погледнато можем да говорим за нещо като срамежливост. Напомням ви, че дърветата започват да растат по един начин, но стигнат ли известна големина, не могат да растат настрани към другите и тръгват нагоре. Това всъщност наричаме „срамежливост“. Ако погледнем отдолу, се вижда едно отстояние между короните, една ивица небе около короната, дори когато тя е доста сложна. Много е красиво. Явлението се наблюдава само сред няколко дървесни видове. Те са известни: диптерокарповите дървета, буковите, някои борове.

Какъв е проблемът обаче? Когато австралийците откриват тази „срамежливост на короните“, те твърдят, че става дума за нещо просто: когато имало вятър, дърветата, понеже не са еднакви, се люлеели различно; така се получавало търкане на клоните и те отпадали. Австралийците обясняват явлението с протриване на клоните. Но при нашите изследванията в горните етажи на тропическите гори, ние разгледахме и тези отстояния между короните. Вижда се ясно, че не става дума за протриване на клоните, защото не се виждат никакви следи от нараняване. Клоните спират да растат в тази посока, а не са счупени или наранени по някакъв начин. Те просто спират да растат настрани. Това е въпросната „срамежливост“ и тя никак не е проста. Ето ви загадка, която следва да бъде разгадана през следващите години. Предполага се, – и засега е само предположение, – че става дума за обмен на газове между дърветата, който е концентриран и който определя големината на отстоянието между короните. Ние се опитахме да сложим измервателни уреди, които да улавят и мерят този газ, но тъй като говорим за височина към 40 м, задачата не е лесна. И още нещо: на тази „срамежливост“ на короните съответства вероятно и „срамежливост“ на корените. Има дървета, които не обичат корените им да се смесват с корените на другите. Интересното е, че въздушната част на дървото не ни дава никакви индикации за евентуална срамежливост на корените. Те може и да са „срамежливи“, а може и да не са. Има дървета, които са „срамежливи“ нагоре, но не и под земята. И обратното. Канадски учени откриха тези неща. Те описват дървета, които са много срамежливи под земята – корените не се допират въобще, но нагоре нещата са съвсем свободни и се виждат всякакви разположения на короните. Това със сигурност е най-малко познатата и мистериозна част от живота на дърветата.

Днес знаем много неща за видимата, въздушната част на дърветата. Тя винаги е била обект на внимание. Но корените на дърветата са напълно енигматични. Според първоначалните ни изследвания те притежават същия геном като горната част, тоест, би трябвало да растат по същия начин! Но ето че няма листа по корените, няма хлорофил, тъй че тези части не могат по никакъв начин да бъдат автономни. При тях няма сексуалност – няма ни най-малка следа от сексуалност в нито един корен. А освен това, корените имат и тази удивителна тенденция да слизат надолу под земята до незнайно къде. Те винаги се спускат надолу, тъй че един и същи геном, геномът на дървото, дава две диаметрално противоположни решения.

Ние наистина познаваме най-малко корените от всички останали части на растенията, но в същото време дървото живее най-вече под земята. Тази част, която виждаме горе, е нещо като върха на айсберга, подаващ се над водата. Това е вид ефлоресценция, която някои даже наричат бактериална ефлоресценция, защото хлоропластите са били бактерии [нещо като митохондриите при нас]. Такова описание съвсем не е абсурдно. Горната част на дървото се явява над една огромна основа от корени под земята, за която всъщност ние не знаем почти нищо. Дървото не се храни чрез корените си. Приема вода чрез корените, но дори и това не е съвсем точно. Една част от водата то може да си набави чрез отворчета на листата, но основно взима водата чрез корените и, разбира се, заедно с водата и разни други неща, които са разтворени в нея – доста минерали и някои малки органични молекули. Но не трябва да забравяме, че огромната маса, от която се състои дървото, основната тежест на тази маса идва от въздуха, не от земята. Можем да направим един много прост експеримент: ако засадим дърво в саксия, то в един момент ще стане много голямо и тежко, но масата на земята в саксията остава същата. В саксията пак ще има толкова пръст, колкото в началото. Това е удивително.

Проблемите на растежа, ако се замислим, остават неразгадани дори за специалистите. Стволът на едно дърво се състои от много твърда материя. Стволът нараства и знаем, че расте чрез вкарването на твърда материя в твърда материя. Почти сюрреалистично е. Ако добавим, че тази твърда материя идва от въздуха, все едно говорим за друга планета, нямаща нищо общо с тази на животните. Растенията са толкова различни от животните, че те представляват нещо невъобразимо за нас. Мисля, че ние дори не можем да си представим какво са растенията.

 

Развитието на нашите познания за растенията

Не трябва да си мислим, че изследването на дърветата е от вчера. Леонардо да Винчи пише трактат върху дървото, върху изобразяването на дървото, който е удивителен. По време на Ренесанса вече знаем доста неща за дървото и изследванията върху него не са спирали. Любопитството на човека към дървото е константна величина. Но все пак от 70-те години на ХХ в. насам сме научили повече за дърветата, отколкото през всичките предишни векове. Знаем например, че става дума за колония, а не за индивиди. Открихме потенциалното безсмъртие на дървото, което е свързано със структурата му на колония. Разбрахме също така, че при дърветата има приливи и отливи. Това е съвсем скорошно откритие, от преди 4-5 години.

Нека да се спрем на това за малко. В дървото има много вода, която идва от почвата и тази маса вода е достатъчна, за да има прилив и отлив, но най-вече за да бъдат разликите в нивото на водата измерими. Прилив и отлив има, естествено, дори и в чаша вода. Но вариациите са толкова малки, че не можем да ги уловим с нашите инструменти. Дървото обаче има достатъчен обем вода, за да можем със сегашните инструменти да измерим покачването и спадането ѝ. Те се отразяват на дебелината на ствола, който се смалява и разширява с няколко микрона. Интересното е, че това става в една фаза с прилива и отлива на морето. Астрономическото бюро в Париж може да изготви алманах на приливите на дърветата дори и далеч от брега. И при тях има приливи и отливи. А което е още по-интересно – намираме и зони на “vives eaux” [„жива вода“], където Слънцето и Луната притеглят Земята едновременно, както и зони на “mortes eaux” [„мъртва вода“], когато Луната и Слънцето теглят в противоположна посока. Тъй че има приливи и отливи при дърветата.

Има все още много въпроси без отговор. Обзалагам се, че дървото използва част от тези вариации на нивото на водата, но за момента не знаем как. Въпросът с генома също стои. В началото ние изследвахме дърветата със зооцентристки представи. Геномът на дървото, мислехме, следва да бъде като генома на човека или на животните: тоест, един геном в целия организъм. Ето, аз имам един геном от главата до петите. Ще рече, че всичките клетки в моето тяло, без изключение, съдържат една и съща генетична информация. В началото също смятахме, че геномът е стабилен във времето, че това дърво пред нас сега би трябвало да носи същия геном като семето, от което е поникнало, както ние носим същия геном, който сме имали в корема на мама. Тази стабилност в пространството и времето се смяташе за даденост. Дори не си задавахме въпроса дали би могло да бъде иначе. От дърветата очаквахме да се съобразяват с начина на живот на животните. Но откакто работим в горните етажи на екваториалните гори, успяхме да вземем проби от различни части на короната на едно огромно дърво. Когато анализирахме ДНК-то му, се оказа, че то не е еднакво навсякъде. Това показаха пробите. Сега вече почти напълно се приема идеята, че в едно и също дърво се намират различни варианти на генома. Това е научно достижение, което продължава да дава нови резултати. Трябва да разберем защо голямото растение прави нещо такова. Какво е преимуществото? Означава ли това, че растението има способност да се адаптира към климатични промени? Да, несъмнено. Но тази негова способност да се адаптира не може да се сравни с тази на животните или на човека. Моето предположение е, че огромната продължителност на живота на дървото му е позволила да премине през различни климатични епохи, на заледяване например. Ако имаше само един геном, дървото щеше да бъде елиминирано, защото този геном е оптимален за определени климатични условия и ако те се променят, то не би могло да оцелее. Резервът от вариации, който представлява генетичният полиморфизъм на едно дърво, му дава възможност при промяна на климата да елиминира почти изцяло структурата си и да фаворизира, понеже е колония, онези части, чийто геном е по-добре адаптиран към новите условия. Мисля, че дърветата живеят толкова дълго време именно защото са способни да променят генома си. Това е ключово. Какво прави животното, когато условията вече не са добри? Ами разполага с подвижността си – тръгва и търси друго място. Дървото не може да направи подобно нещо. Налага му се да промени себе си, което предполага да се промени генетично.

 

Коеволюцията

Знаем, че в тропическите региони има повече видове дървета, отколкото тук, в умерените части на планетата. А тук има повече, отколкото в по-северните и по-южните ширини в близост до полюсите. Много учени се питат защо това е така. Защо има повече видове на екватора? Няма очевиден отговор. Всъщност въпросът е сложен. Един от отговорите е, че в екваториалните региони има невероятен източник на животински и растителни видове. Този източник на видово разнообразие се поражда всъщност от самите взаимоотношения между растение и животно. Сега го наричаме „коеволюция“. Нещо изключително, за което Дарвин се досеща, както и Ламарк впрочем, а и Теодосиус Добжански в по-нови времена. Сега вече и генетиците го потвърдиха. Случва се следното: растението се снабдява с биохимична отбрана, за да не бъде изядено от животното. Тази отбрана работи за известно време. Животното го оставя на мира. После животното променя поведението си, като развива способността да яде растението, въпреки неговите отблъскващи биохимични вещества. Ще взема един конкретен пример. Животното е една пеперуда, а растението – пасифлора. Пасифлората е отровна, тъй че пеперудата Heliconius трябва да се храни другаде, но после тя намира начин да се храни с пасифлората – животното успява да промени себе си след няколко поколения. В областта на еволюцията на животните сме. И пеперудата не само успява да се храни с това растение, но и използва токсичното вещество в него и гъсениците ѝ също стават отровни. Ето че птичките не могат вече да ги ядат, а възрастните пеперуди, в които ще се превърнат тези гъсеници, също са отровни, така че и животните не могат да ги ядат. Но за пеперудата не е достатъчно да бъде отровна, за да не бъде изядена. Птичката ще я изяде и ще умре. Това не помага на самата пеперуда. Пеперудите Heliconius стават възхитително красиви и това е сигнал: „не ме яж, защото ще умреш“. Така птичката се научава да не ги яде. Но това не е всичко. Други пеперуди в същия регион, които не са отровни, променят формата си, за да заприличат на Heliconius и така и те се предпазват от птичките. Това се нарича мимикрия на Бейтс, много разпространена в Южна Америка. И ето че в Южна Америка, където е нашата пеперуда Heliconius, се появяват множество видове пеперуди, които не са никак отровни, но просто използват приликата си с другите.

Да се върнем сега към растението, пасифлората. Вече могат да го ядат и то е в голяма опасност. Трябва да измисли друг начин да се отбранява. Има няколко възможности. Може да произведе нови отровни вещества. Някои растения правят именно това. Но има и друго решение, много по-любопитно. Знаем, че пеперудата Heliconius разпознава формата на листата на пасифлората. Тази пеперуда има забележителна визуална памет. Тя знае, че това е правилното растение, защото познава формата на листата му. А ако променим формата на листата? Тогава променяме вида. Ето. Спирам дотук.

Тази система на коеволюция, това взаимодействие между животни и растения е източник на разнообразие и именно тя е причината в екваториалните региони да има такова богатство на видове. В регионите със студена зима еволюцията се води от други, физически фактори – студът, ледът, вятърът, сушата и влагата. На екватора тези физически фактори не играят никаква роля. Там условията са винаги оптимални за растежа и за живота на растението. Физическите ограничения, а ограничения трябва да има, за да имаме еволюция, трябва да станат биологични. Средата налага ограничения на всяко живо същество. Ограниченията, които налагат другите живи същества обаче, водят до коеволюция. Този вид еволюция се развива много по-бързо от Дарвиновия тип, която ни е дала големите групи животни и растения, изредили се по повърхността на Земята.

 

Общуването при дърветата

Знаем вече, че дърветата си общуват. Моят колега Ван Ховен от университета в Претория беше поканен в Монпелие на конференция върху дървото и той ни удиви с тази история. Ще ви я припомня набързо. Става дума за Южна Африка, саваната, където има предимно трева. Единственото дърво е вид акация (Acacia drepanolobium). Тази акация, като повечето бобови растения, се търси много от бозайниците – от жирафи, от куду – големите газели Tragelaphus, които са обичайните обитатели на тези региони. Кудуто пристига и започва да яде листата на акацията. И ето нещо, което хората са забелязали отдавна – газелата хапва малко и макар че очевидно още е гладна, се премества и опитва друго дърво. И там хапва съвсем малко. Но защо? Защо това животно, очевидно гладно, не изяжда цялата акация? Ако съм гладен, не оставям половината пържола. Това е една от отправните точки на Ван Ховен. Друга е, че намира – показват му – група мъртви кудута в саваната. Взима проби и анализът показва, че са умрели от глад. Напълно измършавели са. Но любопитното е, че стомасите им били пълни. Животните са напълнили стомасите си с листа на акация, но са умрели от глад.

Най-напред е било забелязано, че когато кудуто, след като е яло, се премества от акацията, за да търси друга, не отива къде да е. То тръгва срещу вятъра. Това, мисля, е било първата индикация, че има нещо особено. Ако тръгва срещу вятъра, вероятно е, защото ако тръгне по посока на вятъра, ще намери акации, които не стават за ядене. Бързо правят химичен анализ: в посока противоположна на вятъра намират акации, които са напълно нормални и стават за ядене, а в посока на вятъра акациите са станали горчиви. Освен това, акациите, които животното яде, стават горчиви за няколко секунди. Затова и кудуто хапва само няколко листенца. Удивителното е, че тези няколко отхапвания, това нараняване на растението, което представлява атака от страна на животното, задейства биохимични механизми, доста прости между другото, в резултат на които се отделя етилен – газ, който се разнася с вятъра и така акациите по пътя на вятъра са предупредени и те стават горчиви. Затова за да намери подходяща храна, кудуто трябва да тръгне срещу вятъра. Дърветата комуникират помежду си. Знаем вече, че това общуване не се осъществява единствено сред представителите на един и същи вид. Акацията може да предупреди и други дървета. И става явно, че има нещо като общество сред дърветата и това е един от най-красивите и древни примери на общуване между дърветата. Можем да направим и друг експеримент. Можем да заместим, което и прави Ван Ховен, кудуто със студенти от неговия курс. Ван Ховен им дава за задача да удрят с колан дървото, като го нараняват. Е, отново акациите изпускат етилен и другите дървета, до които стига вятърът, стават горчиви.

 

В същото време дървото предупреждава и животното, че има опасност, нали?

Удивително е, да, наистина. Оставаме с впечатлението, че акацията не иска да се отърве напълно от кудуто. Тя толерира известно нараняване, но до определени граници. Тогава тя не убива животното, а го отблъсква чрез горчив вкус, който не е апетитен. Онези мъртви кудута, които споменах, са мъртви поради една много лоша практика. Е, „лоша“ – може би не трябва да вземаме страна. Но в саваната, както и на други места, слагат бодлива тел. Има големи чифлици, които отглеждат животни. Кудутата не са могли да отидат в посока обратна на вятъра, защото е имало огради. Нямали са избор, освен да ядат горчивата акация. Не е вкусно, но няма друго. Трябва да се яде все пак. Обаче храната се оказва измамна, защото горчилката на акацията представлява един свръхконцентриран полифенол от групата на танина, а когато приемем прекалено много танин в стомаха, не можем да храносмиламе, затова умират от глад, макар и с пълни стомаси. Важно е да отбележим, че растението толерира животното. Не го убива, а се опитва да го разубеди. Това ми се струва интересно. Не знам дали не отивам твърде далеч, но биоразнообразието е нужно и важно за всички партньори. [Але казва на практика, че акациите „знаят“ това.]

Спомням си сега един шокиращ случай, който страшно ме ядоса. Не знам дали си спомняте, през 60-те години на ХХ в. имаше движение срещу добива на слонова кост. Тогава ни представяха като победа за екологията решението да заменим слоновата кост с подобен материал, добит от растения. Казах си тогава: добре, чудесно за слоновете, но дърветата, от които се произвежда този заместител на слоновата кост – едни малки амазонски палми – те са също толкова ценни, колкото и слоновете! А тези палми бяха още по-застрашени, защото се намираха в горите, – които вече ги няма, – в подножието на Андите. И защо трябва автоматично да предпочитаме да използваме растителни ресурси, вместо животински? Не виждам логиката. Не виждам обективни основания за такова предпочитание. Трябва да знаете, че можем да оцелеем без животни, но без растения не можем да оцелеем повече от една седмица. Нямам нищо против слоновете, разбира се, но не разбирам защо вместо тях, трябва да унищожаваме тези популации на палми. Още повече, че за да се произведе този заместител на слоновата кост се взима вътрешността на зърната. Това означава, че с възпроизвеждането на дървото е свършено!

Единственият враг на гората е човекът. Тя няма други врагове. Казах това неотдавна по време на един колоквиум в Роазе по повод голямата буря от 1999 г. Хората нададоха викове на възмущение. Казаха ми, че очевидно гората в Роазе има и друг враг – вятърът. Вярно е, че вятърът повали 90 % от гората там. Отговорих им: нищо подобно. Отново вие гледате на нещата от времевата рамка на животното, но ако погледнете от времевата рамка на дървото, ще видите, че вятърът не е враг на гората. Този бурен вятър, напротив, е един необикновен съюзник. Ако дървото се е счупило в тази буря през декември 1999 г., значи фибрите му не са били достатъчно яки и дълги. Ако е изкоренено, значи кореновата му система не е била добра. Най-просто казано, какво прави тази буря? Тя селекционира дърветата, които са здрави, на които фибрите са солидни и на които кореновите системи са достатъчно мощни. Остават само тези дървета и бъдещето е тяхно. Те ще се кръстосат и в поколенията си ще създадат не просто други дървета, но дървета с дълги и яки фибри, с мощни корени и гъвкави клони. Ако изоставим времевата рамка на човека и животното и възприемем тази на дървото, виждаме, че вятърът е мощен съюзник. Е, не ги убедих, защото те бяха изгубили красивите дървета около къщите си. Не е много учтиво да кажеш на някого, че в крайна сметка тази загуба е за добро. Давам си сметка за това. Но още веднъж става дума за конфликт между времевата рамка на животното и тази на растението. И се изкушавам да направя едно разграничение между два вида знания – тези на учените, които аз представлявам малко или много тук, и тези на хората, обикновените хора, с които си общуваме на улицата. Понякога положението е смазващо. Смазващо е, защото ми казват например, че дърветата не са живи същества. Казват „Как ще е живо, като не се движи, не издава звуци? Вижда се ясно, че не са живи.“ Сещам за един смешен случай с шефа на отдела по околната среда на петролната компания „Тотал“ в Боливия. Бяхме в амазонската гора в Боливия. Една сутрин аз опънах въже между две дървета, за да си изсуша панталона. А той ми казва: „Побързай, защото тук дърветата растат толкова бързо, че просторът ти ще се вдигне. Побързай да си закачиш панталона.“ Рекох си, че това е невероятно, че този шеф на отдела по околната среда вярва, че едно дърво излиза от земята и расте като в анимационно филмче. Този тип никога не се беше заглеждал, за да види как расте едно дърво. Той смяташе, че като забия пирончето, пирончето ще се вдигне. Учените са напреднали много в знанията ни за дърветата, но очевидно широката аудитория трябва да ни понастигне. Разбира се, има хора, които познават добре дърветата. Не искам да слагам всички в един кюп. Но по отношение на дървото се шири голямо невежество. Онова дърво във вашия филм, на което никой не знае името и е нещо като градска мебел – много е тъжно. Трябва да се осъществи промяна в отношението. Хората са много по-компетентни относно животните. Ако покажете животно на едно дете, то веднага ще ви каже дали е насекомо, риба или птичка, нали? Но какво може да каже детето, ако му покажете растение? Ще каже, че е просто растение и това е. Няма никакъв финес, никакъв опит да се проникне в истинската природа на растенията. Като цяло, не ни пука за тях. Нашата цивилизация е безразлична към растенията. Те са абсолютно различни от нас и не ни интересуват.

 

Модел на съществуване

От много отдавна у мен има едно силно усещане, че езикът на науката не е достатъчен, за да предаде вярно действителността. Аз самият като учен използвам научен език. Това е нормално. Но непрекъснато си давам сметка, че стигам границата, че не може да се каже повече. Но кой разполага с език, който ни дава да проникнем по-далеч и да кажем повече неща, които учените не могат въобще да изразят? Това е поезията, литературата. Много ме впечатли „Диалог за дървото“ на Пол Валери, където той казва: „Растението прави времето си явно“. Отне ми години да проумея какво казва Валери. Сега ми се струва гениално: „Растението прави времето си явно“. В развитието на животното предишните етапи се елиминират. Ще рече, че нищо от детето, което си бил, – е, не съвсем нищо, тук-там някоя клетка на мозъка, но дори и това е под въпрос – не се запазва. Нашата детска структура изчезва. При дървото не е така. Ако взема една брадва, мога да разцепя дървото и да намеря в сърцевината му младото дръвче. Етапите се нареждат един върху друг и по този начин дървото показва своето време. Дървото е един вид интегриране на времето, което е изминало, докато е растяло. Пол Валери очевидно го е разбрал. Той е по-известен с влечението си по математиката, но явно е разбрал дървото, докато ние, останалите, едва наскоро започнахме да си даваме сметка за тези неща. Франсис Понж, с когото сме почти съседи, също. Много ми харесва нещо, което той казва: „Животните – това е гласът, а растенията – писмеността.“ Мисля, че всичко е разбрал. Прекрасно е. Възхищавам се много на тази светкавична проникновеност на поета: той вижда онова, което бедните учени се мъчат и разбират много време след това.

Дървото е толкова поетично! Заслужава да се напише един трактат върху поезията на дървото. Мисля даже, че има. Вече ви е ясно, че дървото не ме оставя безразличен и че изпитвам пред него безкрайна възхита. Струва ми се, че в нашата епоха то ни дава един модел на съществуване, на който трябва да обърнем внимание. То е безмълвно, дискретно, отвъд всякакъв спор – полезно. То притежава изключителна красота и никога не прибягва до агресия. Човекът, особено днес, трябва да се вдъхновява от дървото.

 

 

Превод от френски с малки съкращения и редакции – Олга Николова, 2025.


Абонирай се

Ще получаваш бюлетин за всеки нов брой и за нашите събития.

Created by  Carlos Arner