Цялото подземие е една ледена пещера. Подът, стените и таваните са заскрежени. Не бих казал, че ми изглеждаше феерично, по-скоро тая гледка подсилваше студа. В една от галериите работниците продължаваха да дълбаят – виждаше се дишането на хората, кожените яки се заскрежаваха.

Работниците ни начупиха ледени късове, но те не пееха, колкото и да се ослушвахме. Тоя пеещ лед не пее, казахме им. Той ще започне да пее навън, щом го изнесете на слънце. Изнасяме леда по обратния път на повърхността. Оставям моя къс върху тревата и той започва да блести на слънцето. Събличам кожуха и сядам на него до ледения къс. Слънцето свети в очите ми, леденият къс също блести в очите ми. По едно време дочувам далечен звук, сетне друг го достига, после се изсипаха няколко наведнъж и започнаха гоненица. Легнах на кожуха, тъй че да съм по-близо до леда и да чувам по-добре как пее.

Той пееше като латерна. Също като латерна бяха звънкави звуците му, само че тая латерна нито веднъж не се повтаряше и пееше някаква безкрайна песен. Много и различни песни са били заключени милиони години в тая латерна и сега слънцето въртеше дръжката ѝ и показваше на света какво се крие в пеещия лед. Аз чувам, излегнат върху кожуха, как бягат мамонтите по земята, за да се спасят от нещо, което обезателно ще ги застигне по пътя на бягството им. Може би оня звук там бе някакъв стон! После чувам сгромолясващи се дървета, но много далече, сякаш това е от другата страна на Лена. Сред сгромолясващите се дървета се носи шумът на вода, реките бягат от коритата, плискат в непознатите възвишения, преминават ги и заедно с плисъка на водата се чува въздишката на китовете. Не беше ли това удар от опашка на кит? Ами тая птича песен, която умира внезапно, стъпкана от краката на дивите коне и удавена в тяхното цвилене!… Ледът продължаваше да пее. Но как може едно парче лед да пее? Тоя лед напомня донякъде сюнгер, той е шуплест. В шуплите му е заключен въздух при седем или осем атмосфери налягане. Щом слънцето започва да го стопля, напиращият въздух разбива ледената си черупка, както птичето разбива черупката на яйцето. Тъкмо това разбиване на ледената черупка представляват кънтящите звуци. Дебелината и площта на всяка клетка са различни и затова и звуците са различни. Всъщност трудно може да се каже, че ледът се топи, по-скоро той ври, раздробява се, а слънцето прониква все по-дълбоко в него и с трясък разтваря килиите, за да освободи заключения там въздух. Наведен над леда, човек може да подиша от тоя въздух, това е същият въздух, дишан от животинския и растителен свят отпреди милиони години. Аз дишах дълбоко този въздух, който не е дишан от хора, и съжалявах, че не мога да преведа нищо от разказа на пеещия лед. Може би един ден хората ще успеят да разгадаят неговите песни и да преведат тая загадъчна книга.

Слънцето продължаваше да грее и накрая върху тревата остана мокро петно. Песента бе свършила.

Мислех си тогава, че при големи застудявания човек също тъй може да се превърне в парче лед, неподвижно и мъртво. Но при първото затопляне, при първото проникване на слънцето, скованият човек също тъй, както ледът, би ни разказал за застудяването. Ако нас ни турят под пресите за налягане и ни сковат, това не значи, че сме станали мъртви. Един ден ще дойдат други, ще разбият с трясък килиите и ще чуят нашите разкази, макар и бавно, макар и буква по буква, както долу в подземията буква по буква работниците разчитат огромната библия на вечната замръзналост.

Много пъти след това при лутанията из Сибир ме спохождаше чувството, че земята, по която вървя, е жива, че тя само е потънала в много дълбок сън, скована от студовете, и че един ден, като започне затоплянето, мамонтите ще покажат гърбовете си, ще се отърсят от своята съненост, ще тръгнат на паша из тайгата и ще повалят със зъби листвениците, по чиито върхове се люлеят гробовете на шаманите, за да си проправят път, а по хълмовете ще се спуснат китовете, по корем, право към голямата река Лена, за да отидат в океаните.

Също като жабите, които залепват за леда през зимата и напролет едва раздвижват краката си, изненадани, че все още са живи, че по бреговете пак е поникнала зелена трева. И ще излязат жабите пак по бреговете, за да ближат сутрин рано падналата роса.


Абонирай се

Ще получаваш бюлетин за всеки нов брой и за нашите събития.

Created by  Carlos Arner