В приказките царският син трябва да се научи на занаят. Казваме „занаят“, но имаме предвид „ум“ – да се научи на ум и разум, преди да поеме царството. Някъде при преминаването от една епоха в друга, думите в приказката са се поразместили и значенията са се замъглили. Но старото значение на „ум“ е видно в родството на думата с „умея“ и „умение“, а е запазено и в една приказка, записана от Марко Цепенков, за лисицата „стоумница“ и язовеца „двоумник“ (т. 3, №5). „Стоумната“ лисица се споменава още във фрагмент на Архилох (VII в. пр. н. е., фр. 177 по Бюде), както и в басня на Езоп и очевидно има още по-древни корени. Самият Одисей, както всички знаят, е polumetis, буквално: „много-умен“. Епитетът често се превежда с „хитър“. „Хитрост“, от друга страна, в старобългарския речник се определя като „1. умение, изкуство… 2. проницателност, прозорливост, проникновение… [и чак] 3. нещо специално измислено, хитрина“ (източник). Като последен щрих тук нека споменем, че френската дума за „занаят“ – métier – произлиза от същата латинска дума, която ни е дала, освен „министър“, и „мистерия“.
Царският син, значи, трябва да навлезе в мистерията, да се изкачи на платото на светлината от задната страна, както пише Ан Карсън. Целта е да се научи да борави с ума си, както художникът борави с ръцете си или танцьорът с краката си. Съумее ли да направи това, той ще се превърне в истински владетел: защото умът е цар.
Умът обаче не е просто сбор от умения или похвати. Такъв сбор би бил чиста механика, която и машината може да имитира.
Нека да се върнем в началото и да започнем с една разходка.
Умът пита, птичката отговаря с полета си, жасминът – с мириса си, чинарът – с достолепието си. Умът запява, пейзажът отпява със своя релеф.
Когато човек застане на което и да е възвишение над града и се огледа, ще види навсякъде вълни от земна маса. Земната повърхност е развълнувана като море. Това са последните дипли на полите на планината. Но какви са тези тъмни гънки? А! Водата ги е издълбала. Първото, което забелязва човек, е, че в тази местност има вода – и тя лъкатуши в междухълмията, които сама е издълбала с хилядолетията. Долинките на тези потоци са видими като нещо различно от оголените бърда и възвишения. Те са сиви през зимата и дълбоко зелени дори и в късното лято и есента. Приближиш ли се, виждаш следите от движенията водата, докато се е люшкала в ритъм, невидим за човешкото око, между скалите и пясъчните наноси. Това прагче трябва да е старият бряг, тези сипеи са се утаявали стотици хиляди години, онова водопадче е само на две-три зими… Ако можехме да видим хиляда години като една минута, щяхме да видим танца на реката. В най-дълбоките гънки е вечна сянка. Водата тук е големият творец.
По пътя обратно нагоре слухът се къпе в птичи песни. И на този фон – повик. Къде е? Нещо ухае. Къде е? Див жасмин си играе на криеница. В тази игра и най-дребната мушичка вероятно превъзхожда човека.
На завоя сравнително млад чинар, може би няма 200 години, удържа целия склон и крепи всичките съобщества от метличини, зановец, хвойна, дрян, пелин, бял ясен и пр.
Най-важният факт, който знам за чинара е, че той е красив. За сравнение, най-важният факт за лозата е, че тя е гъвкава и послушна. Лозата те следва, върви, накъдето я насочиш. Чинарът не се огъва по волята на човека. Той е толкова мощен, че ти си – като мащаб – подобен на синигер в клоните на овощно дръвче. Ако му влияеш въобще, то е точно по същия начин, по който синигерът влияе на дюлята. Чинарът е жив по особено величествен начин – съвсем естествено. Той няма нужда да се старае, чинарът просто стои и стоенето му е извисяване.
Горе е пълно с лястовички. Както чинарът е достолепен, така лястовичката е естествено неуловима. Лястовичката е стремглавост и писък, овладян замах, почти черно синьо, червено петънце, рамкирано от бял пух, гладко перо, бързина и радост. Точица, прекалено бърза за човешкото око, което я възприема като вектор в полезрението, като невидим или едва забележим преден план, състоящ се от въздух и движение. Лястовичката е сплетен въздух, през който най-тънката, ефирна паяжина от материя –еманация по ръба на материята сякаш, като дантелата по крилата на мушичка – преминава, превръщайки се в полет.
Край пътя, който пресича платото, някой преди две години присади на някакви диви дръвчета круши, просто така, за доброто на минувача. Това е нашата дестинация. Крушите са, както се казва, за себап: който е жаден и гладен, да си хапне. Безименният градинар е имал нужда от ножче, малко бинт, крушова клонка и… ум. Златен. „Грънчарят – пише Йоан Екзарх, цитирайки, ако не се лъжа, Василий Велики, – може да прави много и най-различни съдове, без да губи и изчерпва умението си…“ – неговата сила е метонимия на самата природа, която от едно зрънце прави хиляда. За разлика от парите или материалните богатства, умът се множи, когато се раздава. В тази очевидност започва мистерията.
Най-важният факт, който знам за човека, е, че има ум. А онези круши, от които хапнах две, бяха най-сладките на земята.
Илюстрация: Lion and Lioness. Engraved by J.F. Lewis.