_____________________
Аз имам, така да се каже, приятели сред рисувачите на пещери. Поглеждали сме с тях през девет планини към сенките на десетата. Усещали сме полъха на живото, завихрянето на света, докато чакаме, заедно със звездите над розовеещия се хоризонт, слънцето да засвири тънката си утринна мелодия. Спирали сме се, както се спирам аз сега, като първия човек, удивен пред красотата. Долината на Струма се е отворила пред очите ми като цвете в ръката на някой бог. Мъглите ѝ се вият като благоухания. През моите очи гледат всички поколения.
Каквото и да означава една рисунка, като тази на бизона от Алтамира, или лъва от Шове, или пък антроподемона от Брандберг – тя винаги съдържа най-първичния човешки жест: виж! … Виж! Това е!
Какво е това?
Бял сняг,
пролетен вятър,
облак,
кокиче.
Пролет, есен, зима, лято.
Ето още нещо:
Една стара българска песен, която се пее на път за жътва или сенокос, тоест, на развиделяване по пътя сред планините на Самоковско, гласи така:
Рано рани Дена малай мома,
рано рани през росна ливада.
Пред нея е Янко млади ке‘ая,
с гега бие, та роса отбива,
да не роси Дена бели поли,
да не каля Дени жълти цревье,
да не каля Дени свилен сукман.
Песента не се съревновава с хубостта на природата, а ѝ приглася, като превръща природния свят в човешки и го населява с богове и герои. Едва когато природата започва да се губи от поглед, въобще става нужно тя да бъде описвана. В тази песен тя не се описва. Пейзажът не е натуралистичен, а митичен, какъвто е и при Шекспир, например, когато:
Сивоока утрин се усмихва на помръкналата нощ,
облаците нижейки на златни нишки,
а прошареният мрак като пияница осъмнал,
пред огнената колесница на деня залита. („Ромео и Жулиета“ II.3)
Или пък при Пиер дьо Ронсар, който в едно стихотворение шеговито благодари на приятеля си Жан Бело за подаръка („L’ombre du cheval“):
Приятелю Бело, честит да си, мерси!
Изпратил си ми кон – изписан,
порода уникална, мога да определя,
от испанската стократно по-добра!
…
Въпросният кон е сянка, съновидение – неуловим като вятъра, строен, благороден (и изключително лесен за поддръжка, тъй като не са му нужни ни храна, ни стобори!), с една дума вълшебен кон, нарисуван с думи (в стихотворение, съчинено от Бело), също като:
конят на Аврора (Зората),
който надбягва жребците на Слънцето!
Съвременният читател трябва да напрегне въображението си, за да види конете на Ронсар, препускащи по билото като светлината на изгрева. Но до неотдавна този стил на изобразяване на природата се е разбирал от само себе си, рисувал се е, така да се каже, сам в умовете на хората.
Из подобен митологичен пейзаж витаят и обожествените герои на старите българи. Да се заслушаме отново в песента за малката Дена:
Рано рани Дена малай мома,
рано рани през росна ливада.
Пред нея е Янко млади ке‘ая,
с гега бие, та роса отбива,
да не роси Дена бели поли,
да не каля Дени жълти цревье,
да не каля Дени свилен сукман.
И що за пейзаж е това? – ще попита някой.
Картината изобразява развиделяване. Това е светът на зазоряване.
Коя е Дена?
Дена е Зората, затова е „малка мома“, момиче.
Не е ли по-скоро звезда – Зорницата, още наричана Деница?
Може и тя да е. Може да е местният наш еквивалент на Персефона или някое друго подобно божествено момиче.
Къде отива рано-рано?
Изгрява по билото.
Защо Янко върви пред нея?
Защото Янко е утринният бриз, вдигащ росата.
Но защо е овчарче, кехая?
Вятърът е небесният пастир на звездите. А и тази двойка на божествено момиче и овчарче скита по небосклона нашите сънища още от времето на Инана и Думузи в древен Шумер.
А защо Дена да не си каля полите, чехлите и сукмана?
Защото е богиня. Тя е не само зорницата или зората, но природата като цяло. А Янко е не само утринният ветрец, но и човекът пред природата.
Що за жест е това да отбиваш росата?
Жест на преклонение и любов. Тези чувства са в реда на нещата. Вятърът естествено вдига росата, зората естествено пристъпва като сияние по върховете. Човекът естествено обича природата.
Какво са изпитвали хората, които са пеели тази песен на път за ливадата на развиделяване?
Ликуването на самия живот, който цъфти чрез човека в песен.
Това не е ли онзи примитивен свят, който се описва в нашите учебници, в който хората нямат още наука и се страхуват от природата?
Такъв свят не съществува и никога не е съществувал. Колко примитивен или колко развит е един свят си личи по чувствата, с които хората гледат на нещата и мотивират действията си. Най-висшето чувство е любовта към природата, което означава любов към човека като част от голямата красота.
Каква голяма красота?
Същата, пред която са се спирали рисувачите на пещери.
На път за работа слушам в подкаст как някой чете откъс от речта на вожда Сиатъл от 1854 г. „Въздухът – казва Сиатъл, – който моят баща е поел с първия си дъх, е същият въздух, с който той е издъхнал. Естеството на въздуха е във всичко живо.“ По-лесно е да видиш истината в това изречение, ако живееш в свят без машини, мисля си – в прерията или в планината, където въздухът е видимо жив! За нас днес, долу в низините, въздухът е като мръсно коте, зъл фантом от анимационен филм, прах и мъгла – и колко жалко!
Какво е естеството на въздуха? Изброявам: той е подвижен, лек, преминава през всичко, изпълва всичко, включително и нас самите… И ние сме като въздуха, защото той е нашата природа: нашето естество е естеството на въздуха. И у нас има тази лекота – на мисълта, която изпълва всичко, на духа, а дори и на стъпката, на движението ни, стига да дадем воля на това естество. Човек вижда въздуха в действие, един вид, когато някой е радостен, в добро настроение, и разказва нещо, смее се и се шегува, когато подтичва от вълнение, когато плясва с ръце и ахва, когато сънува, че лети… Въздухът искри в изражението, видимо проблясва в зениците или в ъгълчетата на устните на потъналия във вълнуващи мисли човек. И това е, защото въздухът представлява материалното изражение на светлината за нашите сетива. Светлината изпълва въздуха, тя е въздухът – за нас.
Образ на това естество е:
предутринното небе, обсипано със звезди
венчелистчето на медуница
ефирната обвивка от кòси лъчи и птичи песни през ранното лято
подскачането на кучето, когато се прибереш, и развъртяната му опашка
премигването на гугутката, която извърта глава, за да те погледне, сред шумата
…
Мисълта се „стрелка“ като лъчите на слънцето.
Умът ми е градина, в която се разхождам с удоволствие. Заглеждам се, заслушвам се. Тя е в мен, но ми разкрива чудесата на природата. Тя е усещането за красотата, което произтича не от самия образ (венчелистче на медуница! – синьото му е гладко като това на розата, ясно като планински връх и с блещукането на поточе в светлосянката на гора) – а от способността на духа да протича от един образ в друг, да се мени, да играе…
Здравей, въображение, откога не бяхме танцували с теб! Сърцето ми свири тънка мелодия, двете му клапи – двоянка,
като птиче гърло – на два гласа,
тънка мелодия по росна ливада,
подир звездите, преди слънцето –
път да му чини – да заиграе
от цвят в цвят, с лапа на рис
по сняг и кокиче,
кокиче и минзухар
като Денините поли,
като Янковата гега – клонка от звуци,
въздух изписан,
от форма във форма – живот!
Илюстрации: детайл от самоковска везба, петроглифи от централна Азия, синометър, детайл от рисунка от „Звездният вестител“ на Галилео.