Почивай в мир, Кръстьо!
Единствено жена ми се оказа, хм…
По-голяма кучка от смъртта.
О, как ожесточено те ме дърпаха
към себе си през няколкото нощи
(и не защото толкова им бях притрябвал, а – подозирам –
само от инат,
от някаква неотстъпчивост женска…)
И как през облаците на морфиновите унеси
едната за ръка ме хващаше,
като всеблага вещица ме водеше из мрака и казваше:
„Не бой се! Ще ти дам покой!“
(А моят дух това и чакаше. Отдавна беше спуснал лодката
и чувах
отдалечаващите се весла.)
Но другата очите си изцеждаше с последните си
капки светлина,
като балсам ги втриваше в челото ми
и нещо мълчаливо заклинаваше…
(И чувах как веслата приближават…)
Пропадах.
Не е точно.
Носех се…
Не над живота си, но не и в него.
В една мъчителна и сива лента,
не на небето, но не и на земята – в нищото,
изпълнено с едничкото желание
да има край, да има край…
Пропадах. Но и да – пропадах.
И отдалеч ги чувах да се карат грозно,
подобно на илитератни селянки
от някой див пазар на Душанбе.
Когато думите им свършваха,
започваха да вият,
да се зъбят,
с очи да си присвяткват като две вълчици.
И никоя, ей богу, не отстъпваше
от полумъртвото ми тяло.
То бе пазарът мръсен и пазарът му,
кървящ със сок от гнили плодове,
осян със зеленчуци изпотъпкани
насред безумна фонова гълчава.
И после пак политаше нещастното ми тяло
в онази сива лента, в нищото,
и падаше,
и падаше,
и падаше,
превръщаше се в черно-бяла графика
и виждах го как сгърчено лежи сред някакво бунище,
и как се виеха над него гарвани и врани,
и грачеха,
подвикваха,
и хъркаха като заклани,
ала не кацаха, защото там, до мене, две от тях,
освирепели същества от мъка, самота и звезден прах,
придърпваха ме с клюнове към себе си,
кълвяха се ожесточено помежду си,
подскачаха, гърди в гърди се блъскаха,
крилата им – юмруци, очите – зли и лъскави,
и бяха някак си еднакво,
величествено некрасиви,
погледнати и откъм хребета, и откъм долината
на тялото ми полуживо…
„Не знаеш ли?“,
ме питаше незнаен глас със акустична интонация.
Но болката гасеше в тялото ми фас
и се събуждах в мръсната реанимация.
Да имах сили до прозореца да стигна
и от четвъртия етаж към сетния си полет да се хвърля…
Но аз лежах овързан в кабели,
потънал в пот,
безпомощен и мърляв.
Дори и да спечеля някоя година – и какво?
Защо ми беше тази операция?
И пак гладът: „Не знаеш ли? … Не знаеш ли,
животът и смъртта, че са близнаци?“.
И пак жена ми, нежна като ангел,
която своите сълзи светлинни втрива,
но също тъй е и самата смърт –
смъртта приготвила се да убива.
И пак съседката ми по легло,
която вече дни наред крещи:
„Оох! Тошо! Прибери ме! Прибери ме!…“
Но Тошо вероятно отдавна е отвъд.
И може да помогне само с име.
И пак оная въртележка от деловити лекари,
стажанти и флиртуващи сестри,
одосадени санитарки –
едно неспирно здравно дефиле
посред тела, разпаднати на чаркове,
тела, незнаещи какво жадуват повече –
живота или пък смъртта,
преминали веднъж завинаги оттатък
невидимата линия на самосъхранителния страх –
нещастни същества от мъка, самота и звезден прах.
Очарованието на живота
навярно е в хазарта, закодиран в него.
В метежа на случайността,
разбъркващ плановете ни амбициозни,
подигравателно усмихнат над мускулите ни напрегнати,
над устрема дори на най-последния бедняк да властва,
над самомнителното чувство за контрол –
над всичко, със което
подобно кил на кораб си обраснал
ти, който си се появил на тоя свят
безпомощен
и бос, и гол.
Измъкна ме жена ми, този мил
самопоставил се залог
в несвършващата никога игра
между Сатанаил и Бог.
Но като болни птици кацнаха в очите ѝ
умора нечовешка и тъга.
Измъкна ме жена ми.
Засега…
Дали така е изтощена и смъртта, та се оттегли,
преди да хвърли следващата топка
към участта ни на надяващи се
на неточността ѝ кегли?
Навярно пие джин и се съвзема,
а аз, от нямане какво да правя,
докато чакам,
я превръщам във поема.
из „Озаглавяване на живота“ (изд. „Смисъл“, 2025 г.)