Настоящата поема ни бе изпратена със следната бележка:
„Уважаема редакция,
наскоро небезизвестният вам Стефан Иванов публикува на профила си във Фейсбук поема за „най-малкия българин“, която бе посрещната с голям възторг от литературната общност. Тази поема ме вдъхнови да напиша ответна поема, един вид огледало, което с удоволствие бих подал на горепосочения автор. Вашето независимо и дръзко списание ми се струва най-подходящото място за тази цел. Надявам се, че ще приемете текста за публикация. Уверявам ви, че няма животни пострадали при написването му и всички прилики с действителни лица са неслучайни.
Верен ваш,
Иван Стефанов“
Поема за най-големия човек – Стефчо

 

най-големият човек Стефчо е лесно забележим
с пулс на замръзнала жаба е
за него дните са секунди
затова е мимолетен
и защитава правата на жените – но без силикон
клъмбуца се като желе, затова пък
кучешки говори и мислите на валяка чете
щом поиска ръката на приятелката си
представа нямаме какво се случва
а би могъл да е да беше
поне че щеше
но не би

има фейсбук
пише статуси на воля
по своята клавиатура той не скача
и никога да не е бил, динамичен пак остава
по всяка сметка нула
нуждата му е голяма
оная работа
каквото и да мисли
за никого значение няма

най-големият човек Стефчо е супер изтънчен
една крафт бира
го изстрелва към небето
той плува елегантно в чаша чай
и е най-скорошният някакъв си на земята
камък върху камък не е сложил
съпричастен е обаче на света
е, отвъд своята китайска стена – на екрана
на плажа всяко лято
по пясъка тича, размахва ръце
невидими пеперуди да гони
бидейки поет

най-големият човек Стефчо гали масата
така гласува така протестира
за гняв не може и да иде реч
бидейки поет
той не знае на баба си песните
какво остава за две и двеста
денонощно вади железни аргументи
за да си дойде на думата – то пък една дума

най-големият човек Стефчо е тазсутрешна роса
е прецъфтели домашни чехли
е спасител в интернет
е цял живот гладувал, сълзи ронил зад
трогателен перчем
е от честен по-честен и преструвката е неговият занаят
е ходи разправяй че знаеш няма значение какво
е още по-голям от пет пари не струва
умрял е приживе
никога не е пламтял, за да не гасне
той гледа да се мине
обича да е на течение
защото иска да лети като капчица от кихащ нос

най-големият човек Стефчо не се пали лесно
и трудно замръзва
водещ сред онези е
които се излъчват, по телевизията дори,
като 100 % свежест от поетичен концентрат
защото цял живот безкористно се е пробутвал
защото с хъс залепял е ухо до пълна каца зеле
но ни чул, ни видял, ни лук мирисал
света вода ненапита
т.е.
сиреч
взрян е в кефа на другия
той е мамина душица печена тиква не иска
подскача вместо да се кланя – зад престола
и в това си занимание
предпочита да е на прожектора под светлината
бабанко не е и баба си и дядо си не би продал
кола не би си купил и жена не би оставил с пеленаче
в крайна сметка той е най-доброто,
казва си, което би могло да им се случи

най-големият човек Стефчо съседката хич не поглежда
чисти си редовно зъбите, четка се
със зъбата усмивка си припомня
как найлонова торбичка лети
и въпреки всичко при него остава
побутва очила и подсмърча
иска да си купи хубавичък лаптоп
якенце втора ръка от Ню Йорк
домашна лютеница и трюфели
би добавил в пазарската количка
и на колело би се возил
тротоара би прескочил – право в храстите
дори с финес
хората, ах, те го забелязват
кой ръка, не, крак му подава
и никой там не му го иска хляба

най-големият човек Стефчо излиза навън
пътува в чужбина
знае каквото знае
с удоволствие си дава парите
изкачва планини и влиза в музеи
знае каквото знае и дупчи си билетчето в градския
транспорт
за него барок е дума, която трябва на всяка цена
да се каже, за да… барак и барака, ахаха
браво брат, бароково словесно изящество
тъй рече най-големият човек Стефчо
и се почеса дето не го сърби

той и тази година данъците си плати
ама имало едни пари дето нали нещо
чул някъде от някого някой друг
не той, той си плаща всичко
защото футбола е за глупаци и тениса така
и той не спортува
хърбав е, не пуши, не пие и други работи не
няма жив бял косъм и
светло, ехе – ехти на празно, в неговата душа е
на полицай орден не би закачил
но себе си безпрепятствено би наградил

най-големият човек Стефчо е поет
нобелист под прикритие
написал най-великата поема с главно П
продава кухи приказки за половин похвала
и разказва колко тъп бил българинът
когото тъкмо измислил като
биологичен вид с генетично модифицирани
извадки от жълти вестници
нали поетът това онова нещо като Бог е
със сигурност астрономията не е закрил
защото още не я е открил

най-големият човек Стефчо се подиграва
сочи с пръст всичките маскари
и си мърда пръста по клавиатурата най-вече
всеки ден ругае собственика на лотарията
купува талони за поетични награди
и ги търка с крехка нежна безгранична надежда
той никога няма да порасне
някога ще спечели
защото с постоянство участва
и ще има рецензия
неочаквано за късогледите и късоумните
времето ще каже щрак
но всички ще забравим
***
и вътрешностите на това черногледо джудже
стъпило на гробовете на истински колоси
ще се излеят в нещо като стихове
и ще му шепнат „о, лечителю“
и то ще пърха сред своите клакьори
с новите си дълги перести крайници
над петънцето
от нищожната духовна територия
която за бившия най-голям човек Стефчо
е било вселената.

 

626px-StillLifeWithASkull
Филип дьо Шампан, „Vanitas“, 1671г.