Такъв човек си, че би искал, да речем,
една и съща маса за храна, за четене и писане.
Една запалка – месингова, обла –
за стотиците кутии със цигари.
Стол един – масивен и удобен за заспиване.
Едни и същи дрехи – чисти, но без цвят, –
които да износят тялото ти до възможното.
Такъв човек си, че да можеше,
би тъпкал всеки ден един и същи път,
облегнат с тежестта си на едни и същи камъни,
би се любувал на не повече от четири дървета,
би дал живота си, за да прозреш
в безкрая на това еднообразие.
Защото знаеш: всичко е едно.
Едно са престъплението и наказанието,
твърдението и неговото отрицание,
едно и също е да спиш и да будуваш,
да се бунтуваш и да се смиряваш,
едно и също е да идеш и да се завърнеш.
Цъфтеж и гниене –
и между тях едно неназовимо,
което ту ги свързва, ту ги заличава.
Навярно туй е времето – то прави тъй,
че да вървим покрай стени, които гният,
и покрай макове, които се рушат.
А ето че плътта на мъртвия цъфти,
издува се, ухае и се пръсва
като мехур, набъбнал вътре от живот.
Тъй временно и незначително е всичко,
че няма как животът да умре
и в твоя край да не е твоето начало
с четирите дървета, масата и стола
ти всичко си видял, изпитал, преживял.