Народна приказка

Заглавието на приказката, добавено при нейната публикация първо с СбНУ, а после и в събраните съчинения на Марко Цепенков, е „Как са сътворени слънцето и звездите“. За сроден образ на баща и дете, сравни с историята на Дедал и Икар, както е разказана от Овидий в Книга VIII на „Метаморфозите“. Настоящият текст е от „Марко Цепенков: Фолклорно наследство“ в шест тома (том 1). Препоръчваме горещо този шестомник, който може да се купи от книжарницата на БАН в София.

 

Уще ко[г]а нè бил вèков нàпраен, Христос бил рòден. Бидèйкьим бил мàлечок, сè пòкрай Бога си òдел и зà пола му се държел. Кай кьè одел Господ, сполàй му, пò него òдел и Христòс. Дури мàка му било на Бога, дèка сè пò него òдело мàлечок Христòс.

– Нè туку ѝди пò мене, à, чедо – му вèлел Гòспод, – сèдни си нà земи, пòиграй си нèщо, како ситè деца, що си ѝграат.

Ко[г]а чý той сбор Христòс од Бòга, вèднаж беше му се ѝзтаил от колèното и сèднал нà земи да си пòиграт. Първата ѝрачка му била на Христà да си кòпа зèмя со тèслата и да си нàпраит кал, а от кàлта си нàпраил èдно чýдо чудèсиа топчиньа, како тутàлиньа и си [г]и клал на гьирамѝдчиньа да му се сýшат.

Òдил, шèтал Гòспод и нàминал кай що му бил сѝн му Христòс, да го вѝди щò праит. Ко[г]а го вѝдел ѝзвалкан от кàлта во рàцете и во алѝщата, се зàстоял, да види щò праел, що се ѝзвалкал тòлку от кàл.

–  Мòре, щò така си се òбацал бре, сѝнко? — му рèкол Гòспод Бог. — Що е тàя кал, що си нàпраил прèд тебе?

— Тòпчиньа за ѝгранье си праам, тàте — му рèкол Христòс.

— Àрно си нàпраил топчѝньата бре, чедо — му рèкол Гòспод, —ами чуму ти се тòлкуа чудо тòпчиньа, що сàкаш да [г]и прàиш?

— Кье си [г]и върлам, тàте, нàугоре како тòпкьи, за да си ѝграм сò нив.

— Е, лели тàка кье си ѝграл сò нив — му рèкол Гòспод, — ай върли я онаà топка по-голèмата, нàугоре, да вѝдиме дури кай кье я върлиш.

Со рàдос[т] гòлема Христòс беше го пòслушал тàтка си, та грàбнало голематà тòпка и я мèтнало нàугоре вишнò небе. По Божи блà[г]ос[л]ов, беше отишла тòпката мнòгу дàлеко и застàнала на еднò место, та се сторило сòнце. На чàсот беше свèтнало како некое сòнце ýтрено, кога да бòлсни во чоèчкьите очи и да нè можи вò него да се òпулит. Туку си клàло Христос òбете рàчиньа на òчите, да не му се зèми здрàкот от сòнцето.

— Ей, сѝнче, вѝдиш голематà топка како ти я нàпраив да свèти како сòнце? Ай развърли [г]и сѝте тòпчиньа нàугоре, та ѝ тие како неа да се нàпраат!

— Кье [г]и върлам, тàте, сѝте — му рèкол Христòс, — ама те мòлам да не ми [г]и нàпраиш како голематà топка, да свèти тòлку мнòгу, за да нè можам вò нея да се пýлам.

— Мошнè арно, чедо, ай ти върли [г]и топчѝньата, та яз знàм како кье ти [г]и нàпраам — му рèкол Господ.

Вèднаж [г]и грàбнал Христòс сите тòпчиньа со обетè раце, [г]и ѝзвърлил èдни нàдесно, а дрýгьи нàлево, èдни ýгоре, дрýгьи ýдолу. Сите се разпърснаа по ширòкото нèбо и сèкое тòпче и тòпка се застòяла на мèстото, кай що я бла[г]ос[л]оил Господ. От тие тòпкьи и тòпчиньа Господ [г]и бла[г]òс[л]оил, за èдни да бѝдат месèчина, друзи — гòлеми дзвèзди, и най-мàлите — по-мàлите дзвèзди. Ко[г]а виде Христòс, оти сѝте топчиньа му застàнаа навѝсоко и ко[г]а вѝде,оти нèмат сò що да сѝ играт, грàбна од зèмята со рàце и се рàзвърла по дзвèздите со зèмята на нив, за да [г]и тýрнит; àрно ама Господ и зèмята беше му я бла[г]òс[л]оил, тѝкьи му се стòрила дзвезди сѝтни.

От таà земя била Кумоата слама гьеòа ми ти. Ете тàка се сòтворил вèков.

(Слушана од Ристета Пърцана, нему од един селенин разказана)