Две стихотворения

Б. Р. 

 

КЛАУСТРОФОБИЯ

Да излезем от стаята,
докато стените й,
докато прозорецът,
тавана и пода,
не са се втвърдили
размерно в очите ни,
не са ни сковали
квадрат за погледа.

Как в него ще вместим
звънкото си учудване
от пукването на огъня,
от формата на водата?
В нас глухо ще тракат
квадратчетата-секунди,
ще тъпчат ситно и точно
на битието в квадрата.

Оттам няма да тръгнат
разливите на нощите
и грехът да се влюбваме
в безсмъртието им голо.
Заградим ли очите си,
тоя свят е безпомощен –
чужденец е и с нас
не говори.

Да излезем от стаята
зарад пътя и смисъла
на големия вятър
в клисурите празни –
може гръм да удари
или стих да напишем,
да открием човек
върху склона да язди.

 


Константин Щъркелов, акварел.

 

НА ИЗТОЧНИЯ СКЛОН

Аз тука ще захвърля
ножа си,
ти – обеците,
звънтящите гривни.
Така сме голи
в собствената си кожа,
като кристалчета лед
сме наивни.

А сега да опитаме –
две стъпки по шумата…
В очите ни вече отляво
се цели
настръхнала дренка
с червени куршумчета.
Стой спокойно пред тях –
днес е просто неделя.

Затова е възможно
есента да започне,
като някакъв мит,
да ни включи.
Виж как облак чертае
по сухата почва
същината си крехка
и мъчна.

Виж, дърветата хвърлиха
сенките-мрежи,
уловиха земята,
лъчите…
Бавно слънцето пада
под своята тежест,
над върбите увисва
размито.

А сме толкова голи,
така осъзнато.
А сме с толкова думи
облечени…
Тук е есен – последната
битка на лятото.
И неделя –
почти като вечност.

 

Прочети откъс от „Животът и неговите изкуства“ на Джон Ръскин.

Обратно към съдържанието на броя.