• Бележки върху „Златната клонка“ на Фрейзър (продължение)

    Лудвиг Витгенщайн

    Първата част на бележките, както и кратък увод към текста, можете да прочетете в миналия ни брой тук.

    Превод от немски Огнян Касабов.

    Нямам предвид, че тъкмо огънят трябва да прави впечатление на всеки. Огънят не повече от което и да е друго явление; едно ще впечатли този, а друго – онзи. Защото нито едно явление не е особено тайнствено самò по себе си, но всяко може да стане такова; и тъкмо това е характерното за пробуждащия се човешки дух – че някакво явление придобива значение за него. Можем едва ли не да кажем: човекът е церемониално животно. Това действително е отчасти погрешно, отчасти безсмислено, но в него има също така и нещо правилно.

    Това означава, че една книга по антропология би могла да започне така: когато разгледаме живота и поведението на хората по целия свят, се вижда, че освен действията, които могат да бъдат наречени „животински” (храноприемане и т.н. и т.н.), хората извършват също така други действия с особен характер, които могат да бъдат наречени „ритуални”.

    Но е безсмислица след това да кажеш, че характерното за тези действия е, че те възникват от погрешни възгледи за физиката на нещата. (Фрейзър прави именно това, когато казва, че по същество магията е погрешна физика, съотв. погрешна медицина, техника и т.н.)

    Напротив, характерното за ритуалното действие е не  някаква представа или мнение, независимо дали то е вярно или погрешно, при все че едно мнение – едно вярване – може само по себе си да бъде ритуално, да принадлежи към някакъв ритуал.

    Ако смятаме за очевидно, че човек може да се радва на своята фантазия, би трябвало да си даваме сметка, че тази фантазия не е нещо като нарисувана картина или пластика, а сложно образувание, съставено от хетерогенни части: думи и образи.  Тогава вече не бихме противопоставяли боравенето с писмени и звукови знаци на боравенето с „представни образи” на събитията.

     

    Трябва да разорем целия език.

    Фрейзър: „По всичко личи, че тези правила е продиктувал страхът от духовете на убитите…”(1) Но защо тогава той употребява думата „дух”? Значи много добре разбира това суеверие, след като ни го обяснява с обичайна за него суеверна дума. Или по-скоро тя е трябвало да му позволи да види, че и в нас нещо говори за този начин на поведение при диваците. – Ако и аз, който не вярвам, че някъде има свръхчовешки-човешки същества, които могат да бъдат наречени „богове”, – ако и аз казвам: „боя се от гнева на боговете”, това показва, че чрез този израз мога да вложа някакво значениеили да дам израз на чувство, което не е задължително свързано с подобно вярване.

    Фрейзър явно е способен да повярва, че един дивак може да умре по погрешка. В учебниците за началните училища пише, че Атила подел своите големи военни походи, понеже вярвал, че притежава меча на бога на гръмотевиците.

    Фрейзър е в много по-голяма степен дивак, отколкото повечето от  неговите т.нар. диваци, защото разбирането на нещо духовно за тях не е толкова далечно, колкото за един англичанин от XXв. Неговите обяснения на примитивните обреди са много по-груби от смисъла на самите тези обреди.

    Историческото обяснение, обяснението като хипотеза на развитието, е само един от начините данните да бъдат подредени – да бъдат обхванати в един синопсис. Възможно е също така да видим данните в тяхната взаимовръзка и да ги обхванем в цялостна картина, без да правим това под формата на хипотеза за развитие във времето.

    Идентифицирането на нашите богове с боговете на други народи. Човек сам себе си убеждава, че имената имат едно и също значение.

    „И значи хорът насочва към някакъв скрит закон” би искал да каже човек, изправен пред Фрейзъровия набор от факти. Аз мога да представя този закон, тази идея, посредством някаква хипотеза на развитие или по аналогия със схемата на растение, посредством схемата на религиозна церемония, или пък само посредством групирането на фактологичния материал в едно „прегледно” представяне.

    Понятието за прегледно представяне е от основополагащо значение за нас. То обозначава нашата форма на представяне, начина, по който виждаме нещата. (Един вид „светоглед”, какъвто изглежда е типичен за нашето време. Шпенглер.)

    Прегледното представяне спомага за разбирането, което се състои тъкмо в това, че ние „виждаме взаимовръзки”. Оттук и значимостта на намирането на междинни звена.(2)

    Едно хипотетично междинно звено в подобен случай не трябва да прави нищо друго, освен да насочва вниманието към подобието и взаимовръзката между фактите. Както можем да илюстрираме вътрешното отношение на окръжността към елипсата като постепенно доведем една елипса до окръжност; но не за да твърдим, че определена елипса действително и исторически е възникнала от окръжност (хипотеза за развитие), а само за да изострим зрението си за взаимовръзката на формите.

    Но и в хипотезата за развитие не мога да видя нищо повече от предрешаването на една формална взаимовръзка.

     

    ***

    Ще ми се да кажа: нищо не показва нашето сродство с онези диваци по-добре от това, че Фрейзър разполага с една толкова обичайна и за него, и за нас дума като „призрак” или „сянка”, за да опише възгледите на тези хора.

    (Би било съвсем различно, ако например описваше как диваците си представят, че главата им ще падне от раменете, ако убият някой враг. Тук в нашето описание не би имало нищо суеверно или магическо.)

    Наистина тази особеност важи не само за изразите „призрак” и „сянка”; твърде малко значимост отдаваме на факта, че думите „душа”, „дух” (spirit) смятаме за част от собствения ни култивиран речник. Напротив, това, че не вярваме, че душата ни яде и пие, е нещо съвсем дребно.

    В езика ни се съдържа цяла една митология.

     

    Да прогоним или убием смъртта; но от друга страна тя бива представяна като скелет, като нещо в някакъв смисъл мъртво. “As dead as death.” „Нищо не е толкова мъртво, колкото смъртта; нищо не е толкова красиво, колкото самата красота.” Образът, под който тук си представяме реалността, е такъв, че в него красотата, смъртта и т.н. са чисти (концентрирани) субстанции, докато в един красив предмет те са налични като примеси. – И не разпознавам ли тук моите собствени разсъждения за „предмет” и „комплекс [от предмети]”?(3)

     

    В древните ритуали имаме употреба на изключително развит език на жестовете.

    И докато чета Фрейзър, ми се иска на всеки ред да кажа: Всички тези процеси, тези промени в значението, ние все още ги имаме в нашия език на думите. Когато онова, което се крие в последния сноп, бива наречено „Житен вълк”, но също така биват наречени и самият сноп, а и човекът, който го е ожънал, тук разпознаваме едно напълно познато за нас езиково действие.(4)

     

    ***

    Бих могъл да си представя, че съм имал възможността да избера някое земно същество за обиталище на своята душа и че моят дух е избрал това невзрачно създание за свое място и наблюдателница. Например понеже изключителността на някое красиво обиталище би му била противна. При такъв избор духът със сигурност трябва да е бил изключително уверен в себе си.

    Човек може да каже „всеки възглед има своето очарование”, но това би било невярно. Правилно е да се каже, че всеки възглед е значим за онзи, който го вижда като значим (но това не означава, че го вижда като различен от това, което е). Наистина, в този смисъл всички възгледи са еднакво значими.

    Наистина, важно е да усвоя също така и пренебрежението на другите към мен като съществена и значима част от света, видян от моето място.

    Ако на човек бъде даден избора да се роди на някое дърво в гората, би имало хора, които ще искат да се намират на най-красивото или най-високото дърво, други биха си избрали най-малкото, а би имало и такива, които биха избрали някое средно или по-ниско от средното на височина, и то, мисля си, не от еснафство, ами тъкмо по същата причина, или по същия тип причина, поради която другите биха си избрали най-високото. Това, че чувството, което имаме за нашия живот, е сравнимо с чувството на такова едно същество, което може да избере своята гледна точка в света, смятам, лежи в основата на мита – или на вярването – че сме си избрали тяло при раждането.

     

    ***

    Вярвам, че характерното за примитивния човек e, че той не действа въз основа на мнения (противно на онова, което твърди Фрейзър).

    Чета, сред множество подобни примери, за африкански Господар на дъжда, на когото хората се молят за дъжд, когато дойде дъждовният период.(5) Но това означава именно, че те не вярват наистина, че той може да докара дъжд, защото в противен случай биха му се молили по време на сухия период на годината, през който земята е „суха, напукана и безплодна пустиня”. Защото ако човек приеме, че хората някога са въвели службата на дъждовния цар от глупост, то все пак несъмнено е ясно, че след като вече са научили, че дъждовете започват през март, са щели да сложат дъждовния цар да действа през останалата част на годината. Или също: на развиделяване, когато предстои слънцето да изгрее, хората обредно приветстват идващия ден, но не и през нощта, когато просто палят лампи.(6)

     

    [Когато съм бесен за нещо, понякога удрям с бастуна си по земята или по някое дърво и пр. Но аз не вярвам, че земята е виновна или че удрянето може да помогне с нещо. „Изливам си гнева.” И всички ритуали са от такъв вид. Подобни действия можем да наречем „действия по инстинкт”. – И историческите обяснения, напр. че по-рано аз или моите предци сме вярвали, че удрянето по земята помага с нещо, биха били празна работа, тъй като представляват излишни предположения, необясняващи нищо. Приликата на действието с действие на наказание е важна, но повече от тази прилика не може да бъде констатирано.

    Веднъж ако един такъв феномен бъде свързан с някакъв инстинкт, който самият аз притежавам, то тъкмо това е желаното обяснение; т.е. обяснението, разрешаващо тази особена трудност. А едно по-нататъшно изследване на историята на моя инстинкт се движи вече по друг път.

     

    Не е някаква дребна причина [Grund]– т.е. няма как изобщо да е имало някаква причина – която е накарала определени племена да почитат дъба; имаме само факта, че те и дъбът са били обединени в една жизнена общност и така са възникнали заедно, не по избор, а като бълхата и кучето. (Ако бълхите развият ритуал, той ще се отнася до кучето.)

    Човек може да каже, че не тяхното единство (на дъба и човека) е дало повод за тези ритуали, а в някакъв смисъл тяхното разделение. Защото пробуждането на интелекта върви с отделянето от изначалната почва, от изначалната основа на живота. (Възникването на избора.)

    (Формата на пробуждащия се дух е почитанието.)]

    […]

     

     

    Преводът е направен по изданието Philosophical Occasions 1912 – 1951 (ed. by James Klagge and Alfred Nordmann. Hackett Classics, 1993).

    [1] Вж. Дж. Фрейзър – „Златната клонка”, гл. XX, стр. 272 (София: Издателство на ОФ, 1984).

    [2] Тези два абзаца почти изцяло съвпадат с текста на „Философски изследвания”, §122 (вж. „Избрани съчинения”, София: Наука и изкуство, 1988, стр. 196). Идеята за прегледно представяне става част от начина, по който Витгенщайн мисли самата задача на философията изобщо.

    [3] Вж. Л. Витгенщайн, „Логико-философски трактат”, 2.02-2.0201, 3.22-3.24, 4.1272, 5.5423 (в „Избрани съчинения” и във „Философия на логиката”, София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”, 2003).

    [4] Фрейзър, „Златната клонка”, гл. XLVIII, стр. 558-9.

    [5] Фрейзър, „Златната клонка”, гл. VIII, стр. 141-2.

    [6] Вж. Фрейзър, „Златната клонка”, гл. IV, стр. 81-3.

     

    Прочети откъс от „Звездният вестител“ на Галилео Галилей.

    Обратно към съдържанието на броя.