Две стихотворения

Златозар Петров

ЗАСТАВАТ И СТОЯТ

Дори сега, когато си припомням
листенцата на гладката й роза
(днес вече черни, мъртви),
когато срещу мен застават и стоят
лъкът на устните и смелият корем –
аз спирам да вървя
по старата позната улица,
опушена от врява и нечистотии,
и чакам споменът да ме отмине.

 

 

ТОПЛО ЖИВОТНО

………………И все пак в зорко-топлото животно
………………съжителствуват грижата с теглото
………………на някаква голяма меланхолия.
………………………………………………..Р. М. Рилке

Топло животно, любов,
ти се връщаш в кръвта ни,
пресичаш полята с коварния вятър,
облизваш дървото на детството.
Слушай: откритие някакво слиза,
но ти запази си от чистия кълн,
от измитото семе. Животно,
любов в подкопитния мрак, разбери:
удивителни жилки прорязват земята –
свистящи реки или злато, мед, сол, минерали,
открити от бавните бръмбари.
В топлото дъно на своя живот
те разбутват листа, коренища и слуз.
И понякога литват с мърморене,
без да обичат.
Но ние не сме като тях –
цял живот си припомняме нещо прекрасно,
но смътно, изгубено, търсим го
в редки предмети, в жени, в извънградския въздух.
За мен лично то е тъй близо, тъй близо –
намирам го в древния мирис на старец,
на кон или куче. Да, точно тъй –
моето нявгашно куче, което прегръщах –
на мен позволяваше само, – докато ядеше.
(Открили го мъртво в снега една сутрин,
отровено с бавна, спокойна ръка.)
Но да можехме тъй да забравим за всичко
и в твоя кожух да заровим клепачи,
о, топло животно.

 

из стихосбирката „Топло животно и други стихотворения“ („Да“, 2017)

 

Прочети „За самомнението“ на Монтен. 

Обратно към съдържанието на броя.